Решение № 77 от 05.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20258002102301 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 295 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агроконтрол“ ЕООД и К. А. М., подадена чрез процесуален представител адв. Н. Д. против решение № 69/22.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 595/2024г. по описа на Окръжен съд – Плевен в производство по реда на чл. 294 от ГПК.

С обжалваното въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционно решение № 140 от 20.10.2022г. по гр.д. № 921/2022г. по описа на РС – Кнежа е постановено друго, с което по предявените от С. С. И. с ЕГН [ЕГН] срещу „Агроконтрол“ ООД, ЕИК[ЕИК] и К.

А. М. с ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е прогласена нищожността на договор за аренда на земеделски земи, сключен между ответниците на 07.09.2015г. с нотариална заверка на подписите peг. № 3890/07.09.2015г. по регистъра на нотариус № .... Г. Х., с район на действие PC – [населено място], вписан в СВп – Кнежа на 08.09.2015г. и на анекс към него, сключен между ответниците на 12.06.2020г. с нотариална заверка на подписите рег. № 1770/12.06.2020г. по регистъра на същия нотариус, вписан в СВп – Кнежа на 12.06.2020г., поради накърняване на добрите нрави, както и на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменено вписването в СВп – Кнежа на договора за аренда и на 1 анекса към него.

В частите, с които първионстанционният съд се е произнесъл по евентуалните искове решението е обезсилено.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по материалноправния въпрос: може ли значителната несъразмерност между престациите по двустранен договор да обоснове извод за липса на еквивалентност, водеща до противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, и кой е релевантният момент за преценката на съда – към сключването на договора или към неговото изпълнение?

Отговорът на въпроса се съдържа в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 119 от 22.03.2011г. по гр.д. № 485/2011г., I ГО; решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2419/2015 г., III ГО; решение № 222 от 18.12.2023г. по гр.д. № 589/2023г., III ГО; решение № 277/26.01.2015г. по гр.д. № 1962/2014г., IV ГО; решение № 179 от 20.11.2023г. по гр.д. № 519/2023г., IV ГО; решение № 738 от 12.12.2024г. по гр.д. № 3516/2023г., III ГО; решение № 452 от 25.06.2010г. по гр.д. № 4277/2008г., I ГО; решение № 465 от 09.07.2024г. по гр.д. № 3894/2023г., IV ГО и в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г., ОСTK на ВКС и др.

Последователна и неотклонна е практиката на ВКС, в която е разяснено, че добрите нрави са динамични, неписани общовалидни нравствено етични правила на морала, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. Критериите, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката не са установени в закона, но са необходими, наложени в съдебната практика, тъй като без тях преценката на съда би заменила волята на страните в накърнение на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/, защото поначало еквивалентността на престациите се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. От тази изходна позиция еквивалентността на престациите се преценява във всеки конкретен случай от действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, при отчитане на взаимната им връзка и целта на договора и се съобразява с техния правен интерес, с преследваната от страните цел и удовлетворяването на значим допустим от закона конкретен интерес. Ето защо не всяка несъразмерност, дори и явна и значителна между престациите по двустранен договор може да обоснове извод за липса на еквивалентност, водеща до противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.

1 от ЗЗД. Затова като критерий за нарушение на добрите нрави в съдебната практика е възприето онова явно несъответствие и такава неравностойност на конкретното съдържание на насрещното задължение, което е сведено до липса на престация. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не и към момента на неговото изпълнение.

В отговор на правния въпрос обусловил допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС се придържа към така утвърдената постоянна практика на върховната инстанция и даденото в нея тълкуване на закона.

По касационните основания:

Касационните жалбоподатели поддържат касационни основания за частична недопустимост 2 и неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправят искане въззивното решение да бъде частично обезсилено, съответно отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.

Ответникът по касация оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Районен съд – Кнежа е разгледал и постановил решение, с което отхвърлил предявените от С. С. И. срещу „Агроконтрол“ ООД и К. М. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за аренда на земеделски земи, сключен между ответниците на 07.09.2015г. и анекс към него от 12.06.2020г. поради накърняване на добрите нрави; евентуален иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че договорът и анекса към него нямат действие и са непротивопоставими на ищеца поради конверсията им в договор за наем; и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ за прогласяване нищожността на анекс към договора за аренда поради противоречието му на закона и за постановяване заличаване на вписването му в СВп – Кнежа.

В решението си постановено в производство по чл. 294 от ГПК след решение № 521/07.08.2024г. по гр.д. № 3273/2023г., ВКС, IV ГО въззивният съд е приел, че с уточняваща молба от 30.09.2024г. ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба в изпълнение на указанията на ВКС съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, като уточнил, че предявява следните искове:

- с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за аренда от 07.09.2015г. и анекс към него от 12.06.2020г. поради накърняване на добрите нрави и за заличаване на вписването им в Служба по вписванията на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК; евентуално с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ за прогласяване нищожността само на анекс от 12.06.2020г. към договора за аренда от 07.09.2015г. поради противоречие със закона и за заличаване на вписването му в Служба по вписванията на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК;

- искове с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на ¼ ид.ч. от процесните земеделските земи на основание правни сделки и за осъждане на ответника – съсобственик К. А. М. да предаде на ищеца владението върху собствените му идеални части от имотите.

Установено е по делото, че ищецът и ответницата К. А. М. са съсобственици на описаните в исковата молба 25 земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], като К.

М. е придобила 22/972 ид.ч. от правото на собственост на описаните имоти на основание сделка от 19.05.2015г., а ищецът е придобил ¼ ид.ч. от правото на собственост по отношение на същите имоти на основание правни сделки, сключени в периода 28.11.2019г. до 25.08.2020г. На 07.09.2015г. ответниците сключили договор за аренда, по силата на който К.

3

М. в качеството си на съсобственик предоставила за временно и възмездно ползване под аренда на ответното дружество, представлявано от нея всички недвижими имоти, срещу арендно плащане в размер на 20 лв/дка, като договорът бил сключен за срок от 15 стопански години, считано от стопанската 2016/2017г. до 2030/2031г. Договорът е вписан в CBп-Кнежа.

На 12.06.2020г. между ответниците е сключен Анекс към договора за аренда с нотариална заверка на подписите peг. № 3890, с който страните удължили срока на договора за аренда с още 6 стопански години, считано от стопанската 2031/2032г. до стопанската 2036/2037г.

Анексът също е вписан в CBп-Кнежа.

От заключение на проведена оценителна експертиза е установено, че средната цена на арендата в района на [населено място] за стопанските 2014/2015г. и 2015/2016г. е в размер на 45 лв/дка.

При тези факти и въз основа на установеното, че уговорената в договора арендна цена е 2 пъти по – ниска от средната такава за района на арендуваните имоти, за да уважи иска за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд приел, че са нарушени правилата за справедливост и добросъвестност, възприети като „добри нрави“ и не е налице съразмерност в престациите на отделните страни по сделката. Придобиването на право на собственост от ищеца след сключване на договора за аренда; вписването на договора и анекса към него; наличието на нов съсобственик в съсобствеността на земеделски земи; удължаването на срока на арендния договор с анекс значително време преди изтичането на срока на първоначалния договор; както и факта, че физическото лице арендодател е едновременно с това и представляващ юридическото лице – арендатор, които факти обсъдени в съвкупност преценил като индиции за търсене на удовлетворение на интереси, които са в разрез с принципа на добросъвестност и честно отношение при сключването на сделките. Така въззивният съд извел решаващ правен извод за наличие на недобросъвестност и нарушение на добрите нрави, съответно за основателност на исковете за нищожност на договора за аренда поради накърняване на добрите нрави при определяне на арендната цена, както и на анекса към него. В този смисъл постановил и крайния си акт, като обезсилил първоинстанционното решение, постановено по евентуалните искове.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Неоснователен е доводът в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение в частта, в която ОС – Плевен се е произнесъл по иск за нищожност на анекс към договора за аренда от 12.06.2020г. с доводи, че по този иск е налице влязло в сила решение между страните. В подкрепа на същия жалбоподателите поддържат съображения, че при предходното разглеждане на делото пред касационната инстанция по гр.д. № 3273/2023г., IV ГО, с определение № 1237/18.03.2024г. по чл. 288 от ГПК е оставена без разглеждане касационна жалба на касаторите срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск за прогласяване нищожност на анекс от 12.06.2020г. към договор за аренда на земеделски земи от 07.09.2015г. поради накърняване на добрите нрави по съображения за липса на правен интерес от обжалване на благоприятно за тях решение. Това определение, съответно и въззивното решение в тази част е влязло в сила. Сочат, че в отменителното си решение № 521/07.08.2024г. по гр.д. № 3273/2023г., ВКС, 4

IV ГО е върнал делото за ново разглеждане на предявените искове за нищожност само на договора за аренда от 07.09.2015г. Като е постановил съдебен акт по иск, по който е налице влязло в сила решение между страните, въззивният съд е постановил недопустим акт, който следва да се обезсили.

Установено е и няма спор по делото, че сключеният на 12.06.2020г. анекс към договора за аренда от 07.09.2015г. има за единствен предмет уговорка между ответниците за удължаване срока на договора за аренда с още 6 стопански години, считано от стопанската 2031/2032г. до стопанската 2036/2037г. В практиката на Върховния касационен съд е застъпено становището, че по своята правна същност юридическият факт на продължаването на арендния договор по чл. 18 от ЗАЗ е приравнен на сключването на нов договор между същите страни, а не представлява изменение на съществуващия договор по смисъла на чл.