Решение № 5632 от 12.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5632 гр. София, 12.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100511871 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 09.08.2023г., постановено по гр.д. № 20699/2022г. по описа на СРС, ГО, 175 състав, е уважен предявеният от Т. Д. П. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 49, вр. чл.

45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 100 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразно образувано срещу него производство за задължително настаняване и лечение по НЧД № 7031/2019г. по описа на СРС, НО, 103-ти състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над сумата от 100 лева до пълния предявен размер от 2 000 лева.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Прокуратура на Република България, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че подаденото от прокурора искане по чл. 157 от ЗЗдр. представлява законен прокурорски акт, 1 тьй като е изцяло съобразено с нормативната уредба, със събраните доказателства и с вътрешното убеждение на магистрата, изградено въз основа на тях. Сочи се, че съгласно съдебната практика, искането по чл. 157 от 33др. е законосъобразно, ако съдебното производство е завършило с влязло в сила съдебно решение за задължително настаняване и лечение, или ако това искане е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 от 33др. към момента на внасянето му, макар впоследствие да не е било уважено и съдебното производство да е било прекратено. Аргументира се становище, че в конкретния случай е налице втората хипотеза. В жалбата са наведени доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон, тъй като СРС е основал изводите си за незаконност на искането за настаняване и принудително лечение изцяло въз основа приложението на чл. 147, ал. 2 от 33др., без да вземе под внимание факта, че в случая прокурорската преценка е била основана върху цялата съвкупност от извършените действия. Поддържа се, че решението на прокурора, внесъл искането по чл. 157 от 33др., е основано на поведенческите прояви на ищеца, които не се покриват от понятието конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 от 33др. Въззивникът излага, че наличието на медицинския критерий в производството по чл. 155 от ЗЗдр. се установява в съдебната фаза и, че е достатъчно за искането на прокурора да са налице данни, които да покриват социалния критерий. Наведени са доводи, че по предявения иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД е необходимо ищецът да докаже противоправно деяние, както и че противоправността на акта, действието или бездействието на съответното лице, на което е възложена определена функция, следва да бъде установена по делото, като се има предвид, че подобна противоправност е налице, когато издадените актове, респ. действията или бездействията, изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми. В случая възможността задължителното настаняване да бъде поискано от прокурор е изрично предвидена в закон и в този смисъл упражняването на това правомощие от страна на прокурор не може да бъде определено като незаконосъобразно действие. Поддържа се още, че действието на конкретния прокурор по извършването на преценка на определени факти, което е извършено при отправяне на искане до съда по реда на чл. 157 от ЗЗдр., не би могло да се определи като противоправно, както е в процесния случай, ако 2 данните сочат на вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 от ЗЗдр. към момента на внасяне на искането и не е установено прокурорът умишлено да е квалифицирал установените факти неправилно с цел да увреди лицето, чието задължително настаняване е поискано. Въззивникът излага подробни съображения, че по делото не е установено противоправно действие на прокурор, който да не е провел изследване на фактите и обстоятелствата преди да внесе в районния съд искането си по чл. 157 от ЗЗдр. Твърди се, че субективната преценка на установените факти от страна на прокурора не би могла да обоснове наличие на основание за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост.

Въззиваемата страна Т. Д. П. оспорва въвзивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, от които е установен фактическият състав на съдебно предявеното вземане за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за настъпилите вреди

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност съдът приема следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000 лева, причинени вследствие на внасянето на необосновано искане за задължително лечение, по което искането е било оставено без уважение.

3

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Противоправността се изразява в такова поведение /действие или бездействие/ на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с 4 вредоносен резултат. Безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя.

Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител /решение № 249/16.11.2016 г. по гр. д. № 902/2016 г., IV г. о. на ВКС и посочените в него решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр. дело № 208/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 465 от 28.12.2012 г. по гр. дело № 1157/2011 г. на ВКС, IV г. о., според които предпоставките за отговорност по чл. 49 ЗЗД не са налице когато няма виновно противоправно поведение на лицето, на което е възложена работата/.

В случая се претендира ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за вреди, който са в причинна връзка с постановения акт, съответно с извършеното от прокурор незаконосъобразно действие.

Противоправността на акта, действието или бездействието на съответното лице, на което е възложена определена функция, следва да бъде установена по делото, като се има предвид, че подобна противоправност е налице когато издадените актове, респ. действията или бездействията, изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми.

Съгласно чл. 155 от Закона за здравето /ЗЗдр./ на задължително настаняване и лечение подлежат лицата по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им. Задължителното настаняване съгласно чл. 157 ЗЗдр. може да бъде поискано от прокурора, но винаги се постановява с решение на районния съд съгласно чл. 156, ал. 1 от същия закон, след изслушване на становището на психиатър, както и на заключение на съдебно-психиатрична експертиза.

Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗдр., лица с психични разстройства, нуждаещи се от специални здравни грижи, са: т. 1- психичноболни с установено сериозно нарушение на психичните функции (психоза или тежко 5 личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване, а съгласно т. 2 - лица с умерена, тежка или дълбока умствена изостаналост или съдова и сенилна деменция.

Възможността задължителното настаняване да бъде поискано от прокурор е изрично предвидена в закон и в този смисъл упражняването на това правомощие от страна на прокурора не може да бъде определено като незаконосъобразно действие. Действието на конкретния прокурор по извършването на преценка на определени факти, което е извършено при отправяне на искане до съда по реда на чл. 157 ЗЗдр., принципно не би могло да се определи като противоправно, ако наличните данни сочат на вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗдр. към момента на внасяне на искането и не е установено прокурорът умишлено да е квалифицирал установените факти неправилно с цел да увреди лицето, чието задължително настаняване е поискано.

Съдебната практика приема, че искането по чл. 157 ЗЗдр. би било законосъобразно в два случая: ако съдебното производство е завършило с влязло в сила съдебно решение за задължително настаняване и лечение, или ако това искане е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗдр. към момента на внасяне на искането, и обратно - то би било незаконно ако нито една от двете хипотези не е налице /в този смисъл е определение № 1202 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 4885/2014 г. на III г. о. на ВКС и посоченото в него определение на ВКС по гр. д. № 455/14 г. на IV г. о./. Ако съдебното производство е завършило с определение за прекратяване по чл. 159, ал. 4 от ЗЗдр. или с решение за отхвърляне на искането, то законността на прокурорското искане е в зависимост от наличието на законовите предпоставки за внасяне на искането в съда, които могат да бъдат проверявани инцидентно от гражданския съд в евентуално исково производство за вреди по общия ред. От съществено значение за преценка наличието на предпоставки за ангажиране отговорността по чл. 49 от ЗЗД на Прокуратурата е доколко установените по преписката факти могат да обосноват заключение за вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗдр.

Разпечатката съдържа 28 от 61 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b461d9d1-7b15-44bd-a508-2d40a2961cc7