Решение № 5487 от 11.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5487 гр. София, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20241100508531 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по жалба на ответника Прокуратура на Република България, подадена срещу частта от Решение № 10142/29.05.2024 г., постановено по гр.д. № 66269/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав, с която по предявените срещу Прокуратурата на Република България искове съдът на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е признал уволнението на ищцата Г. К. Н. за незаконно и го е отменил, както и на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е възстановил ищцата Г. К. Н. на заеманата от нея длъжност „съдебен администратор на Върховна административна прокуратура“. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК СРС е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. К. Н. сумата от 780,00 лева, представляващи разноски по делото пред първата инстанция, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по сметка на СРС сумата от 100,00 лева, представляващи дължима държавна такса.

За да постанови решението си, СРС е приел, че страните не спорят, а от представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор от 30.03.2023 г. Г. К. Н. е назначена на длъжността „съдебен администратор на ВАП“. Приел е, че правоотношението между страните по делото е прекратено без предизвестие, считано от 05.10.2023 г., поради съкращаване на щата. Приел е, че предвид обстоятелството, че едва от 01.11.2023 г. е утвърдено от и.ф. главен прокурор поименно разписание на съдебните служители във Върховна административна прокуратура, с което е премахната щатната бройка, предвидена за длъжността „съдебен администратор“ при ВАП, то съкращаване на щата на администрацията на ВАП е извършено след уволнението на Г. К. Н., поради което последното е незаконно.

СРС е приел също така, че неправилно не е извършен подбор между лицата, заемащи 1 длъжностите „съдебен администратор” при ВАП и „съдебен администратор” при ВКП, доколкото в ПАПРБ не е предвидено съдебният администратор на ВКП да продължи да осъществява съвместното ръководство на администрациите на ВКП и ВАП след измененията в ПАПРБ, а функциите на двете длъжности са идентични. Предвид основателността на иска за прогласяване на незаконност на уволнението първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за възстановяване на ищцата Г. К. Н. на заеманата от нея длъжност, независимо от извършените структурни промени в Прокуратурата на Република България.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че в случая е налице реално съкращаване на утвърдената една щатна бройка за длъжността „съдебен администратор на ВАП“, което съкращаване е извършено по установения ред и от компетентния за това орган. Поддържа се, че датата на съкращението на щата, извършено с решение на Прокурорска колегия (ПК) на ВСС, предхожда датата на уволнението на въззиваемата страна – Г. К. Н.. Поддържа се също, че съкратената длъжност е била единствената такава в администрацията на Върховна административна прокуратура, която може да се разглежда като самостоятелно предприятие по смисъла на § 1, т. 2 ДР на КТ. Поради това жалбоподателят твърди, че не е съществувало задължение за работодателя да извърши подбор. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове срещу Прокуратурата на Република България.

Претендират се разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата Г. К. Н., в който се излагат подробни съображения за неоснователността на въззивната жалба.

Поддържа се, че в случая промени в щатното разписание са извършени едва след датата на връчване на заповедта за уволнение. Твърди се, че длъжността „съдебен администратор“ във ВАП е идентична с длъжността „съдебен администратор“ във ВКП, поради което работодателят е бил длъжен съгласно чл. 329 КТ да извърши подбор. Предвид изложеното се иска от въззивния съд да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната част. Претендират се разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Г. К. Н., с която срещу Прокуратурата на Република България са предявени обективно кумулативно съединени конститутивни искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Ищцата е поискала от съда да признае уволнението й за незаконно и да я възстанови на работа.

Във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България липсва оплакване, че СРС неправилно е установил правнорелевантните факти, относими към 2 процесния казус. При липса на довод за необоснованост на обжалваното решение въззивният съд не може да приеме за осъществени в обективната действителност различни обстоятелства – в този смисъл са мотивите на т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид горното релевантни за правилното решаване на спора, пренесен пред настоящата инстанция, са следните факти:

На 30.03.2023 г. е сключен трудов договор между страните по делото, по силата на който Г. К. Н. е назначена на длъжността „съдебен администратор на ВАП“ с месторабота: Прокуратурата на Република България, работно място: Прокуратурата на Република България/Върховна административна прокуратура/Администрацията на ВАП.

Видно от длъжностната характеристика за длъжността „съдебен администратор“ при ВАП, връчена на 30.03.2023 г. на Г. К. Н., целта на съдебния администратор е да организира и ръководи дейността на администрацията на ВАП, като издава задължителни разпореждания до съдебните служители, назначени във ВАП.

Трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено със Заповед № РД-08-1456/05.10.2023 г. на заместника на главния прокурор при ВКС, и.ф. главен прокурор на Република България съгласно Заповед № РД-08-1430/12.09.2023 г., изменена със Заповед № РД-08-1449/03.10.2023 г.

Заповедта за уволнение е връчена на Г. К. Н. на 05.10.2023 г. В същия ден на Г.

К. Н. е връчено уведомление, че срокът на предизвестието за уволнение няма да бъде спазен.

Съгласно извлечение от Протокол № 35 от дистанционно заседание на ПК на ВСС, проведено на 04.10.2023 г., е взето решение за съкращаване на една щатна бройка за длъжността „съдебен администратор“ при ВАП.

И.ф. главен прокурор на Република България е утвърдил поименно разписание на съдебните служители във Върховна административна прокуратура, съгласно което е премахната щатната бройка, предвидена за длъжността „съдебен администратор“ при ВАП, считано от 01.11.2023 г.

Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че не е извършен подбор преди издаване на заповедта за уволнение на Г. К. Н..

При така установеното от фактическа страна настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Решението на СРС е правилно, като по изложените във въззивната жалба оплаквания Софийски градски съд намира следното:

При прекратяване на трудово правоотношение едностранно от работодателя съдът, преди да изследва въпроса дали работодателят е бил длъжен и ако е бил – дали е извършил подбор, следва да прецени дали към момента на прекратяване на правоотношението е било налице използваното от работодателя основание за уволнение и дали заповедта за уволнение е издадена от лице с работодателска власт.

Доколкото уволнителната заповед е подписана от заместника на главния прокурор при ВКС, и.ф. главен прокурор на Република България, въззивният съд приема, че Заповед № РД-08-1456/05.10.2023 г. (уволнителната заповед – бел. авт.) е издадена от лице със съответна работодателска компетентност.

Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ възниква едва след или най-рано с взимане на решение от компетентния орган с работодателска власт за 3 съкращаване на щатната бройка за заеманата длъжност. Решението за съкращаване на щата може да се съдържа в различни актове на работодателя – заповед, списък, длъжностно или поименно щатно разписание, акт за одобряване на новото щатно разписание, уведомление до държавен орган, акт за назначаване на комисия по подбора и други. Правопораждащият факт за уволнение поради съкращаване на щата е волеизявлението на работодателя за промяна в щатните бройки, независимо дали и в какъв документ е отразено това волеизявление. За това волеизявление законът не е предвидил форма за действителност или за доказване, поради което то може да бъде обективирано във всякакъв документ и да бъде доказано с всички допустими от закона доказателства. В изложения смисъл са Решение № 50095/10.07.2023 г. по гр.д. № 3340/2022 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 139/21.06.2016 г. по гр.д. № 6226/2015 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 417/01.12.2015 г. по гр.д. № 2512/2015 г. на IV Г.О. на ВКС и други.

На основание чл. 138, ал. 1, т. 1 ЗСВ главният прокурор ръководи и представлява прокуратурата, а съгласно т. 4 – назначава и освобождава служителите в администрациите на ВАП, ВКП, НСС и администрацията на главния прокурор.

Следователно чрез главния прокурор или овластени от него длъжностни лица се упражняват функциите на работодател спрямо съдебните служители в посочените администрации.

Съгласно Решение № 177/10.09.2019 г. по гр.д. № 3088/2018 г. на IV Г.О. на ВКС главният прокурор е органът, компетентен да одобрява щатното разписание на Прокуратурата на Република България, както и да намалява или премахва бройки от него. Нещо повече, върховните съдии са посочили, че няма пречка главният прокурор да измени щатното разписание и без решение на ПК на ВСС в случаите, когато не се увеличава общият брой на служителите в администрацията и не се излиза извън предвидения бюджет.

Предвид гореизложеното се налага изводът, че за да възникне правото за уволнение на служител от администрацията на ВАП, ВКП, НСС или администрацията на главния прокурор поради съкращаване на щата, то е необходимо да се установи, че предварително е взето решение от главния прокурор за такова съкращаване на щата.

Решение на ПК на ВСС е неотносимо към възникването на потестативното право на уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ, доколкото ВСС не е работодател на служителите в администрациите на прокуратурите.

Както се посочва в мотивите на Решение № 177/10.09.2019 г. по гр.д. № 3088/2018 г. на IV Г.О. на ВКС Прокурорска колегия на ВСС има правомощието да определя броя на съдебните служители, но само с оглед на това, че ВСС е разпоредител с бюджет, а в последния се включват и средствата, които се предвиждат за работна заплата. В този смисъл решенията по чл. 30, ал. 5, т. 8 и чл. 341, ал. 2 ЗСВ имат за адресат административния ръководител (в процесния казус това е и.ф. главен прокурор), като административният ръководител в качеството на представляващ работодателя може да извършва самостоятелна преценка за това дали дадена длъжност следва да съществува или дали предвидените за тази длъжност бройки са достатъчни или не.