Определение № 2421 от 24.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2421 гр. София, 24.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20258002902526 по описа за 2025 година

Образувано е по касационна жалба на Х. К. срещу въззивно решение № 218/08.08.2025 г. по в. т. д. № 137/2025 г. на Апелативен съд Варна, поправено с решение № 227/2025 г. по в. т. д. № 137/2025 г., в частта, с която е потвърдено решение № 516/2024 г. по т. д. № 200/2024 г. на Окръжен съд Варна, за осъждане на касатора да заплати по регресна претенция на „Дженерали Застраховане“ АД сума в размер 23 334, 47 лв. –изплатено от застрахователя обезщетение за причинени от касатора неимуществени вреди на С. И.а, и сума в размер 7 912, 08 лв. – обезщетение за забава на главницата за периода 16.04.2021 г. – 16.04.2024 г.

В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се очевидна неправилност. Формулират се следните групи въпроси :

1. Относно предпоставките за приложение на чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. последно КЗ /отм./.

2. Относно приложение на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116 ЗЗД, касаещи спиране и прекъсване течението на давностния срок.

3. Относно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

4. Относно приложение на чл. 52 ЗЗД и определяне на обезщетение така, че то да е справедливо.

5. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички доказателства по делото в мотивите на съдебния си акт.

6. Относно предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотеза на чл. 266, ал. 3 ГПК.

7. Относно приложение на чл. 101, ал. 2 ГПК и последиците за страните по делото.

1

Сочените въпроси се твърди да са разрешени в отклонение от задължителна и казуална практика на ВКС.

Втората група въпроси, които се поставят, се заявява, че са от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал.

1, т. 3 ГПК, а именно:

1. „Какви са последиците от подаване в съда на неистинска искова молба, съдържаща подправен подпис на лицето, от чието име изхожда?“ 2. „Подлежи ли искова молба, съдържаща подправен подпис на лицето, от чието име изхожда, на поправяне по реда на чл. 101, ал. 2 ГПК и може ли то да бъде извършено чрез извънпроцесуално изявление на страната като потвърждаване на такава молба?“

3. „Следва ли степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД да се определя единствено въз основа на конкретния причинен принос на пострадалия за настъпването на вредата, или съдът може да включва като съображение сравнителната „обществена укоримост“ на поведението на водача и на пострадалия?“

4. „Когато застрахователят е изплатил застрахователно обезщетение по споразумение с увреденото лице в производството по чл. 274, ал. 1 КЗ /отм./, ответникът може ли да навежда възражения за недействителност на споразумението /нищожност или унищожаемост/ при положение, че застрахованият не е бил страна по постигнатото споразумение?“ От касатора е подадена и касационна жалба срещу решение № 227/04.09.2025 г., което той счита за неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд недопустимо по реда на чл. 247 ГПК е заместил своята воля - в мотивите на постановеното основно решение изобщо не е формирана воля по акцесорната претенция за законна лихва. Твърди се противоречие с решение № 62/2024 г. по т. д. № 2224/2022 г. на I т.о., ВКС.

При изложените оплаквания и доводи касаторът моли да бъде постановен съдебен акт, с който двете решения на Апелативен съд Варна да бъдат допуснати до касационен контрол и отменени, като на него се присъдят сторените в производството разноски

От ответника по касация „Дженерали Застраховане“ АД е подаден отговор по основната жалба, с който се оспорва наличието на основания за селектиране на въззивното решение до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Липсва подаден отговор по втората касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационните жалби са подадени от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване актове и отговарят на изискванията за редовност, поради което и двете жалби се явяват процесуално допустими.

2

Производството е образувано по предявена от „Дженерали застраховане“ АД срещу Х. К. искова молба, обективираща регресна претенция с правно основание чл. 274, ал. 2 от Кодекса за застраховане /отм./ за заплащане на сума в размер 35 000 лв. –изплатено от застрахователя обезщетение за причинени от касатора на С. И.а неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 17.04.2024 г., и сума в размер 11 850 лв. – обезщетение за забава на главницата за периода 16.04.2021 г. – 16.04.2024 г.

Сезирана с жалби и от двете страни, въззивната инстанция е потвърдила постановеното от окръжния съд решение след като е констатирала, че то е валидно и допустимо. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Варна в отхвърлителната му част.

Съставът на въззивната инстанция е определил като безспорно, че с полица № 08113002556379 със срок на действие от 26.10.2013 г. до 25.10.2014г. ответното застрахователно дружество е покрило риска от ангажиране гражданската отговорност при управление на лек автомобил Мазда 3, рег. № В 5571 НХ. Апелативният съд е съобразил, че в исковата молба ищецът се е позовал на влязла в сила присъда срещу ответника Х. К., с която той е бил признат за виновен за нарушаване правилата за движение, довело до процесното ПТП, реализирано на 20.11.2013 г., при което е била причинена средна телесна повреда на пътничката в управлявания от него автомобил - С. И.а, както и на още едно лице. Присъдата е при квалифициращ елемент на деянието – бягство от местопроизшествието. Съдът е анализирал приложимата към казуса разпоредба на чл. 274 КЗ /отм./ и е разграничил отделните й хипотези, при които възниква регресна отговорност за делинквента. Приел е, че когато /както в случая/ бягството от местопроизшествието е категорично установено с присъда, по аргумент от чл.

300 ГПК извинителните причини за отклоняване от проверка на контролните органи за употреба на алкохол, или друго упойващо вещество подлежат на установяване от самия водач. Анализирал е установените по наказателното дело факти, че пострадалата пътничка първоначално е заявила, че тя е шофирала с цел да прикрие К., и като резултат е изградил извод за наличие на недобросъвестно поведение от негова страна. Констатирал е липсата на спор и относно другият релевантен факт, а именно, че застрахователното дружество е сключило споразумение с пострадалата в хода на производството по претенция с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, предмет на т. д. № 1834/2018 г. на Окръжен съд Варна, което след заплащане на сумата е било прекратено. Със споразумението на пострадалата е било определено обезщетение в размер на 30 000 лв. като пълна компенсация за причинените й неимуществени вреди. В текста на споразумението е заявено признание за прекъсване на давността с предявяване на иска на 20.11.2018 г. и ограничаване отговорността на застрахователя за начислени дължими от застрахования лихви само до три години преди сезирането на съда, съответно до размер от 5 000 лв. Съдът е констатирал и липсата на спор относно обстоятелството, че при това договаряне волята на пострадалата е била изразена от упълномощен адвокат, натоварен с представителна власт по завеждане на претенция и 3 получаване на обезщетението, вкл. с право да предяви иск и да сключи спогодба, като подписа на упълномощителката е бил нотариално удостоверен със заверка № 71/2.01.2019г. на Нотариус, рег. № 572. Привлеченият като помагач К. (изтърпяващ към този момент ефективно наложеното наказание за транспортното престъпление), не е участвал лично или чрез пълномощник в тези преговори и не е заявил своето съгласие с крайното съдържание на споразумението, съответно поради прекратяване на производството по т. д. № 1834/2018 г. на Окръжен съд Варна не е обвързан от резултата на съдебно разглеждане. При тези данни, съдът е приел, че за К. не е препятствана възможността да оспори съществуването на самото задължение, евентуално неговия размер, респективно да противопостави на застрахователя своите възражения. За да формира този си извод, въззивният съд се е позовал в решението си на т.15 от ППВС 7/77 и решение № 54 от 4.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1018/2019 г., II т. о., ТК. При наличие на пълна защита срещу подписаното споразумение, съставът на апелативния съд е изключил наличието на интерес на ответника да оспорва отделно съдържание или валидност на договореното между застрахователя и увредената пътничка, поради което е отказал да събира доказателства във връзка със сочени от ответника пороци на споразумението.

Като краен резултат съставът на

Апелативен съд Варна е приел, че са доказани всички факти от хипотезиса на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ /отм./ и, че възраженията на ответника въззивник срещу неправилно установената регресна претенция са изцяло неоснователни.

В съответствие с приетата теза за липса на обвързаност на делинквента ответник с постигнатото между застрахователя и пострадалата споразумение, съдът е разгледал противопоставените възражения срещу обема на причинените на И.а вреди, както и размера на определеното обезщетение.

След анализ на установените от експерта, назначен в хода на първоинстанционното производство, травми, най-сериозната от които фрактура на гръден прешлен, съдът е анализирал необходимостта от стабилизиране на фрактурата с метална пластина, довело до ограничаване движенията на гръбнака в блок от четири съседни прешлени, разместване и ново фиксиране на прешлена под обща анестезия, физиотерапевтичен курс, липсата на пълно възстановяване и повишаване риска от артрозни проблеми в бъдеще, съдът е оценил като средни и типични комплексни последици на средното по тежест увреждане на прешлен. Като е съобразил тази специфика на случая, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/68 г. по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдът е счел, че обезщетение в размер 30 000 лв. е справедливо.

В обжалваното решение съдът е разгледал и противопоставеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, което е намерил за основателно. Констатирал е липсата на спор, че пътуващата на предна дясна седалка пътничка е понесла увреждания, които не съответстват на медицински критерии за травми на места, типични за положение на фиксирано с колан тяло (т.нар. „коланна травма“) и е възприел определеният от първата инстанция размер на съпричиняване от 1/3. В резултат на това е определил крайният размер на дължимото от застрахования обезщетение в размер на 20 000 лв. Отрекъл е основателността на искането, 4 заявено от ответника въззвник да определи съпричиняването в обем 90% като е изложил аргументи, че инцидентът е причинен от престъпните действия на ответника, който е допуснал челен сблъсък с предностоящо МПС поради избор на несъобразена с пътната обстановка в тъмната част от денонощието скорост и превишаване на разрешената такава в участъка. Посочил е, че значението на поведението на пътника не е равнозначно на това на водача на катастрофиралия автомобил, още повече, че според утвърдената практика обществените изискванията към водачите на МПС са значително завишени спрямо тези на останалите участници в движението. Обществената укоримост на нарушенията на управлявалия автомобила К. е значително по-висока спрямо поетия риск от пътника И.а. Макар да няма пряка връзка с настъпилия удар и телесно увреждане според въззивния съд умишленото бягство на К. е повлияло негативно върху психическата сфера на пострадалата.