Решение № 632 от 30.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 632 гр. Стара Загора, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20245530104047 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът изнася в исковата си молба, че до 25.03.2024г., когато служебното му правоотношение било прекратено поради съкращаване на щата, е работил като държавен служител - ***** от надзорно- охранителния състав на ответника ГД „ИН” при Министерство на правосъдието, с местоизпълнение на служебните му задължения - Затвора гр.Стара Загора. В исковия период 25.02.2003г. до 31.12.2011г., ищецът изпълнявал служебните си задължения в ***** към Затвора гр.Стара Загора. През времетраене на служебното му правоотношение, ищецът работил на сменен режим на работа, като работните му смени били изпълнявани по предварително утвърден от Началника на Затвора гр.Стара Загора месечен график, а работното му време се е изчислявало сумирано за отчетен период, който в исковия период бил тримесечен. Работното време на ищеца като служител, работещ в условията на сумирано изчисляване на работното време /СИРВ/, се изчислявало в часове на отчетни тримесечия по следния начин: Всички изработени часове от ищеца в отчетното тримесечие /месец /календарната година бива разделена на 4 такива тримесечия по поредността на месеците при тримесечни отчетни периоди/, се сумирали и в случаите, когато надвишавали нормата работно време за съответния отчетния период, часовете над установеното работно време представлявали за служителя положен от него извънреден труд, който, съгласно относимите разпоредби на ЗМВР, в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Нормата работно време за служителите, работещи при СИРВ, измерваща се в работни часове, била с различна продължителност, като същата 1 варирала от 480 часа /при месец с 19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа /при месец с 23 работни дни в отчетно тримесечие/. Същата се образувала като се сумират броя на работните дни от всеки месец в тримесечието/ или от работните дни в месеца и полученото число се умножи по 8 /колкото е нормалната продължителност на работното време по трудовото законодателство, в частност и по ЗМВР/. За определяне на индивидуалната норма работно време за отчетен период на съответния служител от общия брой нормативно определени часове по горепосочения начин се приспадали дните /приведени отново в работни часове/, в които служителят е ползвал законоустановен платен отпуск /редовен годишен, допълнителен или поради временна неработоспособност/, като за целта всеки ден ползван платен отпуск се приравнявал на 8 часа, колкото е нормалната продължителност на работния ден. Изчисляването на отработените часове за отчетен период, ставало в края на периода или началото на следващия такъв, тъй като по времето на полагане на самия труд, поради спецификата на работния режим на смени и работното време при СИРВ не можело да се установи дали е налице превишаване на нормата или не, защото било възможно да има периоди с по-голямо натоварване, които до края на отчетния период да бъдат компенсирани с почивки, и едва тогава можело да се установи дали съответния служител е изработил нормативно установената за него норма, или общият брой изработени часове надвишават индивидуалната му норма за периода, като във втората хипотеза часовете труд над установената нормална продължителност на норматива часове, представлявала за съответния служител - извънреден труд. Претендира, че през времетраенето на служебното му правоотношение с ГДИН, работодателят му - ответната Дирекция, не е изчислявал правилно работното му време, което довело до ощетяването му, тъй като през цялото време ищецът полагал труд над установената норма работното време, който нито бил отчитан от работодателя му правилно, нито му бил заплащан по съответния ред, или пък компенсиран с допълнителен платен отпуск, който да може да ползва. В исковия период – от началото на 2003г. до 31.12.2011г. ищецът бил работил по предварителен месечен график, изготвящ се ежемесечно в затвора, като бил давал по график всеки месец 12 часови смени - дневни и нощни в следния алгоритъм - дневна 12-часова смяна, нощна 12-часова смяна, последвани от два дни междудневна почивка. По посочения начин се твърди, че съобразно броя на работните дни в тримесечието, ищецът полагал минимум 46 броя 12-часови смени по график. Допълнително към тях ищецът давал и по 1 или 2 бр. 12-часови допълнителни смени месечно на външно охраняем пост, по време на които охранявали лишени от свобода по време на болнично лечение в болница на територията на гр.Стара Загора или конвой и охрана на лишени от свобода при работата им извън територията на затворническото общежитие. Твърди, че заради характера на изпълняваната от него постова дейност, не са му били предоставяни и не могъл да ползва същинска почивка за хранене през работните смени, защото не могъл да напуска поста си, без разрешение на прекия си ръководител. А в случаите, когато му е осигурявано време за хранене, е бил длъжен да остава на територията на Затвора, продължавал е да е под ръководството и на разположение на началника си и е бил длъжен да изпълнява неговите нареждания по всяко време, в това число и такива за прекъсване на храненето и изпълнение 2 на конкретни задачи. Поради естеството на изпълняваната от него работа по време на дежурствата му, ищецът през цялото времетраене на смяната фактически бил изпълнявал специфичните за длъжността му служебни задължения без възможност да се отклонява от тях и нито била предоставяна почивка за хранене и отдих по време на смяната, нито могъл изобщо да ползва такава, поради самото естество на надзорно-охранителната дейност в ГДИН. През цялото време на смяната, същият бил длъжен да се намира на територията на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, без да може да напуска територията на същия; в специфичното работно облекло и оборудване; под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълнява неговите заповеди във всяка една минута. Въпреки посоченото обаче, ответникът ГДИН не бил отчитал пълната продължителност на положения от него труд по време на работните му смени, като не включвал към работното му време, времето, което ищецът бил ползвал, за да се нахрани по време на смяната, което ответникът квалифицирал като „почивка за хранене”, а такава ищецът не могъл да ползва поради спецификата на изпълняваната от него дейност и непрекъсваемостта на работния процес и изискването за постоянна бойна готовност. По описания начин се твърди, че от работните часове за всяко 12-часово дежурство на ищеца били приспадани като „почивки за хранене”, които не му били осигурявани и не могъл да ползва по 45 минути. В периода от началото на 2008г., поради влизане в сила на заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието, при сумиране на работното му време, от работните часове за тримесечията били изваждани по 4 часа от 24-часовите смени, под предлог, че същите часове съставлявали „почивка за отдих”, защото съответния служител не бил на самия пост.

Твърди се, че през тези часове от всяко дежурство, ищецът продължавал да „носи службата” си, като имал задължението и е бил на разположение на прекия си ръководител и в постоянна готовност да изпълнява специфичните си задължения при необходимост и по негова писмена или устна заповед. Освен това, ответникът ГДИН, не включвал в изработените от ищеца часове - времето за инструктаж, развод, приемане, сдаване, развод и освобождаване от дежурство, което било част от работното му време и служебни задължения и безспорно представлявали „действия при изпълнение на служебните задължения” по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. Ищецът твърди, че за него тези минути и часове представлявали работното време, което следвало да бъде сумирано с останалите отработени часове за тримесечието. По заповед на съответния началник, ищецът бил задължен да идва на работа 30 минути преди всяка смяна по график за извършване на инструктаж и приемане на смяната и да остава още 30 минути след приключване на смяната за сдаване на дежурството. Това правело продължителността на всяко негово дежурство по 13 часа - за 12 часовите смени, съответно по 25 часа - за 24-часовите. По време на инструктажа - ищецът заедно с другите застъпващи на смяна *****и, бил запознаван с оперативната обстановка, с разпределението на постовете, със станалите произшествия през изминалата смяна, особеностите на съответните постове, текущите задачи; при развода, и отвода, същите били развеждани до съответния пост, на който е следвало да застъпят на смяна и съответно отвеждани от него от по-горестоящия им ръководител; при приемането и сдаването на поста - приемащия и сдаващия дежурството служители се запознавали с 3 особеностите на конкретния пост; попълвали постова книга, докладвали за резултатите от дежурството, особености, инциденти и т.н. Също така твърди, че през посочения период ГДИН не отчитала като част от работното време на ищеца извършваните от него претърсвания и обиски и т.н. служебни занятия, които били извършвани през дните, които му се полагали за междудневна почивка и за които в периода до 2010г., ответникът ГДИН не водил нарочна документация. Претърсванията и/или обиските били с минимална продължителност от 2-3 часа на отчетен период, а служебните занятия за повишаване квалификацията на ищеца се провеждали ежемесечно на територията на Затвора Стара Загора, като тяхната продължителност била минимум по 3 часа на месец. След 2010г. тези допълнителни дейности на надзорно-охранителния състав на Затвора Стара Загора започнали да се водят в нарочни книги, като конкретната им продължителност могла да бъде установена от тях, но същите не били по-малко от 2-3 часа на тримесечие за претърсвания/обиски и минимум 3 часа месечно за служебните занятия. Видно от гореизложените фактически обстоятелства, през целия исков период от началото на 2003г. до 31.12.2011г., ответната ГДИН, не била отчитала в пълнота всички положени от ищеца часове труд през отчетните тримесечия, което довело до системно ощетяване на последния, предвид невъзможността му да ползва предвидените компенсации за положен от него извънреден труд, а същият претендира, че през цялото време е работил в условията на такъв труд.

Спорните обстоятелства между ищеца и ответника в исковия период от началото на 2003г., когато е бил в сила ЗМВР от 1997г. до 31.12.2011г. се свеждали до непризнаване, съответно неотчитане като работното време на: времето през времетраенето на неговите смени, използвано от ищеца за хранене /през всички дежурства/, т.нар. „неактивна част от дежурството”; непризнаване и неотчитане като част от работното му време на минутите и часовете, които съпътстват основната нарядна дейност, предхождат и следват самото дежурство; неотчитането на претърсванията, обиските и служебните занятия като част от работното време. Посоченото непризнаване на изброените категории работни часове за такива, и съответно изключването им от изработеното от ищеца работното време за отчетен период, не намирало законова упора в нито един от специалните закони и подзаконови нормативни актове, приложими за ищеца през исковия период - ЗИН, ЗИНЗС, ППЗИН от 1990 г. и ППЗИНЗС от 2010г., ЗМВР от 1997г., ЗМВР от 2006г. и НА по прилагането им.

Никъде в изброените специални за ищеца правни норми в нормативните актове не съществували такива, които да уреждат изрично по различен начин спорните факти, или да забраняват, или ограничават приложението на общи правни норми от трудовото законодателство /КТ и ЗДСл и подзаконовите актове по приложението им/, даващи право на ищеца да претендира, че оспорваните часове и минути за него като служител работещ в режим на смени при СИРВ представляват работни такива и са част от работното му време. В ППЗМВР от 1998г. съществувала правна норма - чл. 148, ал. 3, която предвиждала че: „3) (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2003 г.) Времето за почивка на държавните служители, включително на работещите на смени, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време.”. Видно от самото съдържание на цитираната разпоредба - невключването в работното време на минутите, часовете, предоставени за „почивка” не се изключват по 4 общо правило за всички служители на МВР, в това число и за тези, работещи на смени, а по изключение - доколкото и ако им е осигурявана такава. Въпрос на доказване било дали е предоставяна изобщо такава възможност на ищеца да се ползва от същинска почивка по време на всяко дежурство, като в този смисъл, ищецът твърди, и със свидетелски показание щял да доказва, че на практика в нито едно от положените от него дежурства през годините не е ползвал „почивка” за хранене, или за отдих по време на дежурство, че прекият му ръководител не е издавал нарочна заповед - кога през времетраене на дежурството да почива и не го е освобождавал от носенето на службата; нито пък е имал възможност за реално ползване на каквито и да е същински почивки с пълно откъсване от служебните задължения и прякото ръководство на прекия началник, поради самото естество на извършваната от него надзорно-охранителна дейност. По време на т.нар. „почивки” по време на смените си, ищецът не се бил откъсвал напълно от изпълнението на служебните си задължения; бил с работно облекло и с пълно бойно снаряжение и на място, указано му от прекия му началник на територията на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, като дори когато не бил ангажиран пряко с осъществяване на специфичните си правомощия, последният нито могъл да напуска района на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, нито могъл да съблече униформата си, и да свали снаряжението си, нито да изключи станцията си, нито пък да прекара определеното за „почивка” време на определено от него самия място и както намери за добре. През цялото времетраене на дежурството, в това число и през минутите, които евентуално му били предоставяни за хранене/отдих, същият оставал на разположение на прекия си началник, и „почивката” и в най-добрия случай, се е изразявала в „хапване” по време на смяната в самото поделение на общежитието към Затвора Стара Загора, ако има възможност за това и оперативната обстановка го позволява. Посоченият ППЗМВР се прилагал до 09.06.2006г., когато бива отменен с ППЗМВР от 2006г. в сила от 09.06.2006г., в който на подзаконово нормативно ниво нямала нито една разпоредба, касаеща работното време на служителите от МВР, неговото отчитане и компенсиране. През целия исков период организацията на работното време, неговото отчитане и компенсиране ставало с вътрешноведомствени актове на МП и ГДИН, Началници на затвори, които не били обнародвани и чиито конкретни разпоредби не му били известни. Предполага, че непризнаването и неотчитането на спорните часове като работни такива, вероятно е намерило „законова” упора в посочените вътрешноведомствени актове на МП/ГДИН/ на Началника на Затвора Стара Загора, но последните актове, предвид техния характер, не били известни на ищеца и не можело да бъдат представени от него. В случай, че ответникът се позове на разпоредби от такива вътрешноведомствени актове на МП, ГДИН, МВР, моли на основание чл. 15, ал. 3 от ЗНА, съдът да констатира тяхната материална незаконосъобразност, предвид противоречието им с правни норми от по-висок ранг, вкл. и с посочената чл. 148, ал. 3 от ППЗМВР /която не изключва времето за „почивка” изобщо от работното време на служителите на МВР, а сочи - предпоставката последните да не бъдат включвани в работното време, а именно - ако са били осигурявани такива/ и да ги игнорира от доказателствения материал по делото. Относно работното време и конкретно възможността при непрекъсваем работен процес да бъдат ползвани същински „почивки” 5 съществувал нормативен акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време. Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта. Същата била приложима за страната като държава членка на ЕС и с подписването на договора за присъединяване на България в сила от 01.01.2007г. - България поела задължението да синхронизира, инкорпорира в националното си законодателство правото на Европейския съюз /ПЕС/, в това число и посочената Директива. При анализа на българското трудово законодателство, обаче, правело впечатление, че същото - КТ, ЗДСл е в пълен синхрон с посочената Директива и трудовото законодателство на ЕС, още преди присъединяването към ЕС. Разпоредбите в КТ, регламентиращи „времето за хранене” като част от работното време при непрекъсваем работен процес /чл. 155, ал. 3 от КТ/ и легалното определение на понятието „работно време” в ДР на КТ съществуват в кодекса на трудовото законодателство още преди присъединяване на РБ към ЕС. Съгласно чл. 155, ал. 3 от КТ (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.). В производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурявал на работника или служителя време за хранене през „работното време”. Специалното законодателство - ЗМВР от 1997г. и от 2006г. също не правели изключение и били в пълен синхрон с общото национално и общностно законодателство, в лицето на КТ, ЗДСл, Директива № 2003/88/ЕО, но на практика редица основни принципи на трудовото законодателство вероятно били погазвани от силовите ведомства, работещи по ЗМВР чрез използване на вътрешноведомствени актове и методи за налагане, основани на принципите на централизма и единоначалието. Съгласно чл. 2 от посочената по-горе Директива 2003/88/ЕО на ЕС, „работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време”. Директивата, като част от вторичното право на ЕС, макар да няма директно приложение спрямо националните законодателства на държавите членки, било възможно да има по изключение „директно” действие за гражданин на държава членка, при която директивата не е достатъчно добре и напълно транспорирана, правната норма, на която същият се позовава била достатъчно ясна и точна по смисъл, и от нея можело да се извлекат права за гражданина и то по отношение на институциите на държавата членка, която не е синхронизирала напълно националното си законодателство с това на ЕС /а не спрямо друг/и гражданин/и/. Ищецът счита, че попада именно в тази хипотеза в периода до нормативно установените промени в ЗМВР от 2014г., които му признават като част от работното време - времето за отдих/хранене. Отделно от директното приложение на самата Директива, въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, била предмет на разглеждане в решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по различни дела. С тези решения постановени по преюдициални запитвания, които са задължителни и за държавите членки като България, които не са отправили директни запитвания до ЕС, се давало тълкуване, че 6 разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.