Решение № 260438 от 15.03.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.

София, 15.03.2021 г.

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

СЪДИЯ:

ДИЛЯНА

ГОСПОДИНОВА при секретаря С. Влахова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 2446 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединение искове с правна квалификация, както следва: чл. 520, ал. 1 КЗ и чл. 563, ал. 4 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В процеса е направено възражениe за прихващане с правна квалификация чл. 499, ал. 5, изр. 2 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът - Г. ф., твърди, че в чл. 520, ал. 1 КЗ е установено задължение за всички застрахователи със седалище в Република България и застрахователите от трета държава, регистрирали клон по Търговския закон в Република България, предлагащи задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и/или задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, или застраховка по раздел I от приложение № 1, да правят вноски в Гаранционния фонд в размер и по начин, определени съгласно този кодекс. Посочва, че ответникът е дружество, което притежава лиценз за осъществяване на застрахователна дейност, като през месец август 2019 г. е извършвало дейност по сключване на застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилисти – сключил е 65 860 броя такива застрахователни договори. Размерът на вноските по чл. 520, ал. 1 КЗ, които ответникът дължи да заплати на ищеца за месец август 2019 г. са определени по размер с решение на КФН № 100/ 24.01.2019 г. и възлизат на 10, 50 лв. за всяко отделно моторно превозно средство, във връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на това и дължимата от ответника сума възлиза на 699 021, 58 лв., която той не е превел на Г.Ф. в посочения в решението на КФН срок, който е до 10-то число на втория месец след месеца на сключване на застраховките. С оглед на това е изпаднал в забава и дължи да заплати обезщетение за забавено плащане на вноските в размер на законната лихва, което за периода от 11.10.2019 г. до 18.11.2019 г. възлиза на 7 491, 58 лв. Поради изложеното, моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 691 530 лв., представляваща неплатени вноски по чл. 520, ал. 1 КЗ за сключени през месец август 2019 г. договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и сумата от

7 491, 58 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 11.10.2019 г. до 18.11.2019 г. Претендира в негова полза да бъдат присъдени направените в производството разноски.

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД e подал писмен отговор, в който не оспорва фактите, които ищецът твърди, че са настъпили и на които основава предявеното вземане. Той обаче заявява в процеса възражение за прихващане между вземането на ищеца към него и парични вземания, които той твърди, че са възникнали за него към Г.Ф..

Ответникът заявява, че от негово име в периода от 03.06.2015 г. до 28.10.2016 г. са издадени застрахователни полици за сключени застрахователни договори „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно с международна карта за автомобилна застраховка към същата /сертификат „Зелена карта“/. Твърди, че тези договори са нищожни поради липса на съгласие, тъй като лицата, които се сочи, че са автори на волеизявлението за сключване на застраховките, в качеството им на застраховани, не са давали съгласие за сключване на тези договори, не са подозирали за сключването им и никога не са притежавали застрахования автомобил. Счита, че тези застрахователни договори са нищожни поради липса на застрахователен интерес, тъй като застрахованите автомобили не са били собственост на лицата, сключили договорите към датата, на която е направено това, като тези лица не са били и техни ползватели. Поради нищожността си тези договори не са породили правни последици и за ответното дружество не е възникнало задължение да предостави застрахователна закрила по отношение на вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на посочените в полиците МПС –та. Ответникът заявява, че при управление на превозните средства, които са застраховани с нищожните договори, на територията на държави, различни от Републикa България, са настъпили събития, от които са причинени вреди на трети лица. Заявява, че поради наличието на спор с Г.Ф. за това, кой трябва да обезщети увредените от тези събития лица, и доколкото законът го задължава, е заплатил в полза на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи, на национално бюро на друга страна или на съответните кореспонденти по щети дължимите застрахователни обезщетения и ликвидационни разходи, които са в общ размер на 611 374, 37 лв. С оглед на това и тъй като описаните договори са нищожни, ответникът счита, че е изпълнил чужди задължения, които са възникнали за Гаранционния фонд и последният дължи да му върне престираните суми, както и да му заплати обезщетение за забавено плащане на главниците в размер на законната лихва, което за периода от датата на всяко отделно плащане до 10.03.2019 г. възлиза на сумата от общо 80 725, 06 лв. Поради изложеното моли съдът да отхвърли предявените искове като погасени чрез съдебно прихващане с описаните вземания, които има към Г.Ф.. Претендират присъждане на направените в производството разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за установено от фактическа и правна следното:

При съобразяване на твърденията, въведени от ищеца с исковата молба, трябва да се заключи, че предмет на разглеждане в производството е претенция за осъждане на ответника да изпълни реално свое задължение, което е възникнало в негова тежест по силата на закона и по конкретно по силата на законовата разпоредба на чл. 520, ал. 1 КЗ. За да бъде същата уважена, следва да се прецени дали от представените в производството доказателства се установява, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма.

В чл. 520, ал. 1 КЗ е предвидено, че всички застрахователи със седалище в Република България и застрахователите от трета държава, регистрирали клон по Търговския закон в Република България, предлагащи задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и/или задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, или застраховка по раздел I от приложение № 1, са длъжни да правят вноски в Гаранционния фонд в размер и по начин, определени съгласно този кодекс. При тълкуване на посочената правна норма във връзка с твърденията на ищеца следва да се заключи, че за да възникне в тежест на ответника предвиденото в чл.

520, ал. 1 КЗ задължение за извършване на вноски в Гаранционния фонд за претендирания период, който е месец август 2019 г., трябва да се докаже настъпването на следните елементи от фактическия състав: 1) че ответникът има качеството на застраховател със седалище в Република България, 2) че ответникът предлага сключването на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и 3) че през месец август 2019 г. ответникът е сключил с трети лица договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Между страните в настоящото производство не са спорни следните факти: 1) че ответникът „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД е дружество, което притежава издаден в негова полза лиценз за извършване на застрахователна дейност, както и че регистрираното му в търговския регистър седалище е в Република България; 2) че през месец август 2019 г. ответникът е сключил 65 860 броя договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилисти. Тези обстоятелства се твърдят от ищеца, който се позовава на тях като правопораждащи предявеното в процеса вземане, като те не се оспорват от ответника нито в подадения от него писмен отговор, нито в който и да е последващ момент от развитие на производството. След като описаните факти са безспорни, то съдът ги приема за установени в процеса. Това от своя страна означава, че по делото е доказано настъпването на всички елементи от фактическия състав на чл. 520, ал.

1 КЗ и в тежест на ответника „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД е възникнало задължение да заплати на Гаранционния фонд вноски за сключените от него през месец август 2019 г. 65 860 броя задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилисти.

В чл. 520, ал. 1 КЗ е предвидено, че размерът на вноските в Г.Ф. и начинът, по който се събират те, се определят по регламентираните в КЗ правила.

Такова правило е установено с чл. 563, ал. 2 КЗ, съгласно която разпоредба размерът на вноската, която всеки застраховател прави по чл. 520, ал. 1 КЗ се определя от Комисията за финансов надзор по предложение на съвета на фонда. По делото не е спорно, че размерът на вноската по чл. 520, ал. 1 КЗ, която всеки един застраховател е длъжен да заплати на Г.Ф. през 2019 г., е определен с решение на КФН № 100/ 24.01.2019 г. и възлиза на 10,

50 лв. за всяко отделно моторно превозно средство, във връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При съобразяване на това и на броя на сключените от ответника договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилисти през месец август 2019 г., които са 65 860 броя, се налага извода, че ответникът дължи да направи вноски в Г.Ф. в размер на 691 530 лв.

Моментът, до който застрахователят трябва да изпълни задължението си по чл. 520, ал. 1 КЗ, също се определя от Комисията за финансов надзор по реда на чл. 563, ал. 2 вр. ал. 4 КЗ. Срокът, до който трябва да бъде изпълнено задължението на застрахователите през 2019 г., е определен в т. 3 от решение на

КФН № 1600-ГФ/ 20.12.2017 г. и е в срок до 10-то число на втория месец, следващ месеца на сключване на застраховките. Застраховките, за сключване на които се претендира, че ответникът дължи вноски в процеса, са сключени през месец август 2019 г., което означава, че падежът на задължението по чл. 520, ал. 1 КЗ, което е възникнало по отношение на тях, е 10.10.2019 г. В производството от ответното застрахователно дружество не се твърди и не се представят доказателства за това, че е изпълнило така възникналото в негова тежест задължение към Г.Ф. нито на падежа, нито до настоящия момент.

В чл. 563, ал. 4 КЗ е предвидено, че при неплащане от застрахователя на вноската към Г.Ф. в определения срок се начислява лихва за срока на забавата върху дължимата сума в размер на законната лихва. С оглед на това и предвид допусната забава в изпълнение на процесното задължение по чл. 520, ал. 1 КЗ, която продължава и към момента, „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД дължи да заплати на Г.Ф. и обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за периода от деня на забавата, който е 11.10.2019 г., до 18.11.2019 г. възлиза на сумата от 7 491,

58 лв.

Ответникът не твърди и не представя доказателства да е изпълнил както задължението си да направи вноски в Гаранционния фонд за сключените от него задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ през месец август 2019 г., така и акцесорното спрямо него задължение за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва. Той обаче заявява в процеса възражение за прихващане между тези вземания и парични вземания, които той твърди, че са възникнали в негова полза към Г.Ф..

Съдът счита за неоснователно възражението на ищеца, че предявеното от него вземане по чл. 520, ал. 1 КЗ е такова, което не може да бъде погасено чрез прихващане и следователно на предявения осъдителен иск за неговото присъждане не може да се противопостави като защитно средство възражението за съдебно прихващане, направено от ответника. Този извод не произтича от вида на вземането, което е парично и като такова може да бъде погасено чрез прихващане с насрещно и еднородно на него вземане, съществуващо между същите страни. Извод в тази насока не следва и от разпоредбата на чл. 522 КЗ. В нея е предвидено, че направените от застрахователите вноски по чл. 520, ал. 1 КЗ в Гаранционния фонд не подлежат на възстановяване, включително при прекратяване на застраховател.