Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 745 от 20.02.2026, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 12185/2025
Вид
Решение № 745
Подписан
20.02.2026
В сила
24.03.2026
Състав
Свилена Стоянова Давчева

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 242 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 244 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7 · Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време
  • чл. 78, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 224, ал. 1 · Кодекс на труда
  • чл. 331 · Кодекс на труда
  • чл. 4, ал. 3 · Конституция на Република България

РЕШЕНИЕ

№ 745 гр. Пловдив, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330112185 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Б. К. Д., ЕГН ********** срещу Община Пловдив, БУЛСТАТ 000471504, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3795 лева – обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск, за периода от 23.06.2022 год. до 28.06.2023 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда – 09.07.2025 год. до окончателното изплащане на вземанията.

В исковата молба се твърди, че между страните съществувало трудово правоотношение в периода 28.11.2019 год. – 23.06.2022 год., като ищецът заемал длъжността „***“ в *** – Община П.. Със Заповед №***, трудовото правоотношение било прекратено. С Решение № 258/19.01.2023 год. на Районен съд-Пловдив по гр.д. №12151/2021 год., уволнението било признато за незаконно, ведно с всички правни последици от това. Това съдебно решение било предмет на въззивно обжалване от страна на ответника, като с Решение № 547/27.04.2023 год. по в.гр.д. № 760/2023 год. Окръжен съд - Пловдив го потвърдил изцяло, и същото не било допуснато до касационно обжалване, 1 съгласно Определение № 3987/09.09.2024 год. по к.гр.д. № 3528/2023 год. по описа на ВКС. След възстановяването на длъжност, правоотношението с ищеца било прекратено със Заповед № *** на основание чл. 331 КТ – по инициатива на работодателя, след уговорено обезщетение. Позовава се на решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020 год. по съединени дела С762/2018 г. и С-37/2019 г., съгласно което работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа със съдебно решение има право на платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа. Сочи, че за периода на незаконното му уволнение от 23.06.2022 год. до 28.06.2023 год. му се полагат 30 работни дни неизползван платен годишен отпуск. Изрично заявява, че не претендира обезщетение за периода на незаконно уволнение след 28.06.2023 год., поради обстоятелството, че на 29.06.2023 год. започнал работа при друг работодател.

Предвид изложеното предявява исковите си претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника е депозиран отговор на исковата молба, с който счита предявения иск за допустим, но неоснователен. Счита, че на ищеца не се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, поради погасяването на правото за ползването му по давност, тъй като правото за ползването му не е упражнено в двугодишения срок, предвиден в закона. Твърди се, че правото за ползване на платен годишен отпуск не се трансформира в право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, счита за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 13059 от 12.10.2025 год., постановено по настоящото дело, съдът е отделил като безспорно, че между ищеца и Община Пловдив е бил сключен трудов договор, по който ищецът е бил нает на длъжността „***“ в *** – Община П.; че трудовият договор е прекратен със заповед № ***, впоследствие заповедта за прекратяване е обжалвана от ищеца и с Решение № 258/19.01.2023 год., постановено по гр.дело 12151/2021 год. по описа на РС 2

Пловдив, влязло в сила на 09.09.2024 год. отменена като незаконосъобразна и Д. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Отделено като безспорно е и че със Заповед № *** трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 331 КТ.

Горните обстоятелства се установяват и от събрания по делото писмен доказателствен материал.

Видно от представения трудов договор № *** и трудова книжка на ищеца, последният е назначен на работа и започнал да полага труд при друг работодател, считано от 29.06.2023 год.

Установява се от изслушаните и приети заключения на вещото лице по назначените съдебно счетоводна и допълнителна съдебно счетоводна експертизи, че размерът на неизползваният платен годишен отпуск на ищеца за периода 23.06.2022 год. – 28.06.2023 год. е в общ размер от 30 работни дни, като брутният размер на обезщетението за неползван платен годишен отпуск в размер на 30 работни дни за този период е в размер на 3795.17 лева, съответно нетният му размер е 3415.65 лева.

Съдът кредитира заключенията като счита същите за обективни, всестранни и обосновани, изготвени от вещо лице с нужната компетентност и в чиято безпристрастност няма основание да се съмнява.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, счита за установено от правна страна следното:

По приложението на разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ е установена практика на ВКС, в която е дадено разрешение, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Без правно значение е на какво основание и по какви причини не е ползван платеният годишен отпуск /Решение № 30 от 13.03.2018 г. по гр. д. № 694/2017 г., IV г. о./.

След постановяване на Решение от 25.06.2020 год. по съединени дела С762/18 и С- 37/19 на СЕС, постановено по преюдициални запитвания по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на 3 работното време и на чл. 31 §2 от ХОПЕС, практиката приема, че работникът или служителят има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от незаконното му уволнение до възстановяването му на работа.

Според утвърдената съдебна практика - Решение № 305 от 5.06.2025 г. по гр. д. № 3463/2024 г. на ВКС на РБ, III г. о., Решение № 181 от 22.11.2023 г. по гр. д. № 649/2023 г., III г. о., Решение № 44 от 07.06.2023 год. по гр. д. № 4230/2022 г., IV г. о. и др. работник/служител, който е уволнен незаконно, а покъсно е възстановен на работа има право да иска ползване на платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна, респ. да получи парично обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които е имал право, но останали неползвани към момента на прекратяването. Изключен от този период е времето, през което за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на положен труд при друг работодател. В конкретния случай, доколкото считано от 29.06.2023 год., ищецът е встъпил в трудово правоотношение при друг работодател, периодът за който се дължи, а и се претендира обезщетение е 23.06.2022 год. – датата признатото за незаконна уволнение до 28.06.2023 год.

Разрешението на СЕС е продиктувано от изходното положение, че правото на платен годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор.

Изключение се допуска при наличието на два критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на работника. В решението си по съединени дела С-762/18 и С-37/19 СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени в положение, при което работникът е незаконно уволнен, но по-късно е възстановен на работа със съдебно решение, защото той не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му и поради това се приема за приложимо изключението от изискването работникът действително да е полагал труд през референтния период. Или, в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост 4 от периодите на действително полагане на труд. Така, подобно на случаите на настъпване на нетрудоспособност поради болест или майчинство, СЕС прибавя и случаите на лишаване на служителя от възможност да работи поради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, като непредвидимо и независещо от волята на този служител обстоятелство. Прието е, че в периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работа, съответният служител не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение. Поради тази причина, периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на служителя на работа трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск. Както в цитираното решение, така и в решението си по дело С-57/22 /§30/, а и в други, Съдът на ЕС изрично посочва, че правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в рамките, изрично посочени в самата Директива. Следва да се добави, че действащото национално законодателство в областта на платения годишен отпуск не съдържа норма, която противоречи на даденото от Съда на ЕС правно разрешение. Също така, националният съд на държава членка не следва да прилага национална правна норма, която пречи пълно да се приложат нормите на правото на Европейския съюз с оглед принципа на примат и да се достигнат целите, предвидени в нормите на правото на Европейския съюз. При зачитане директния ефект и примата на Правото на ЕС над националното право /чл. 4, ал. 3 от КРБ/ в актуалната практика на ВКС е преодоляно възприетото по-рано разрешение, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ безусловно се дължи към датата на уволнението и не е в зависимост от законосъобразното му извършване и че при отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата длъжност не се възстановява правото му на платен годишен отпуск, тъй като трудовото правоотношение е било прекратено. Актуална остава практиката на ВКС в частта, според която основна материалноправна предпоставка /елемент от фактическия състав/ на иска за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Работникът или служителят има право на парично обезщетение именно поради това, че заради прекратяване на трудовото правоотношение той не може да използва 5 платения си годишен отпуск, който не е ползвал до момента на прекратяването.

Въз основа на всичко изложено следва, че ищецът, който е уволнен незаконно, а по- късно е възстановен на работа, има право да иска ползване на платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна /в конкретния случай до датата на започване на работа при другия работодател/, респ. да получи парично обезщетение за неизползването му при следващо прекратяване на трудовото правоотношение за неползваните дни годишен отпуск, на които е имал право, но са останали неползвани към момента на прекратяването.

Видно от приетите по делото заключения по допуснатите съдебно счетоводна експертиза и допълнителна такава, за процесния период от 23.06.2022 год. до 28.06.2023 год., през който ищецът е бил незаконно уволнен и е бил без работа, има право на 30 дни отпуск, като брутния размер на обезщетението възлиза на 3795.17 лева.

По възражението за изтекла давност:

Съдът не споделя направеното възражение за недължимост на претендираното обезщетение, поради погасяването му по давност. Съгласно константната съдебна практика, началният момент на погасителната давност за този вид обезщетение е датата на последващото прекратяване на трудовото правоотношение, в случая – 24.10.2023 год., а не датата на незаконното уволнение, така както се твърди от ответника, или на възстановяването на работа. /така Решение № 305/05.06.2025 год. по гр. д. № 3463/24 год. на ВКС на РБ, трето г. о.; Определение № 1963/16.04.2025 год. по гр. д. № 3531/24 год. на ВКС на РБ, трето г. о. и др./. Противното би означавало работодателят, чиято заповед за уволнение е била отменена като незаконосъобразна, да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение и би противоречало на постановките, развити в цитираната практика на Съда на ЕС.