Решение № 2390 от 12.09.2022, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 11541/2021
- Вид
- Решение № 2390
- Подписан
- 12.09.2022
- Състав
- Иванка Иванова, Петър Любомиров Сантиров, Виктория Марианова Станиславова
Цитирани разпоредби
- чл.12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.226, ал.1, т.4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.234, ал.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.234, ал.1-3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.234, ал.1-3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.235, ал.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.246, т.2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.252, ал.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.28, ал.3 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл.14 · Закон за нормативните актове
- чл.14, ал.1 · Закон за нормативните актове
- чл.5, ал.5 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ
№ 2390 гр. София, 31.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Иванка Иванова
Членове:
Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100511541 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20135323 от09.06.2021 г., постановено по гр. д. № 1027/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 126 състав, ГД „Г.П.“ е осъдена да заплати на ИР. П. Н., на основание чл.234, ал.1 ЗМВР, сумата от 15 612, 45 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение в размер на 15 месечни възнаграждения, ведно със законната лихва от 10.01.202020 г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 900 лв., представляващо сторени разноски по делото, а по сметка на СРС, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 624, 50 лв.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника ГД „Г.П.“, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. При прекратяване на служебното правоотношение на ищцата, считано от 03.07.2013 г. и на основание чл.245, ал.1, т.7, б.“д“ ЗМВР на същата не се полагат обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години има, както и не се полага еднократно допълнително вещево имущество или левовата му равностойност.
По тази причина на ищцата не е изплатено такова обезщетение. След проведена конкурсна процедура през 2018 г. ищцата е била назначена на длъжност „старши полицай“ в 01 група на сектор „Летищна сигурност – Аерогара София“ от ГПУ – София към ПДГП – Аерогара, считано от 17.05.2018 г. Новото служебно правоотношение е прекратено на основание чл.226, ал.1, т.4 ЗМВР – по собствено желание, считано от 226, ал.1, т.4 ЗМВР 1
Така ищцата е заемала посочената длъжност по – малко от една година. При прекратяване на служебното правоотношение на ищцата през 2013 г. е приложен действащия към този момент ЗМВР. Поддържа, че неправилно е възприетото от решаващия съд становище, че след като в действащия ЗМВР основанието за несъвместимост, поради което е освободена от длъжност ищцата през 2013 г. към момента не е предвидено в закона, то законодателят е преосмислил това основание за несъставомерно, като на ищцата повторно е възложено да изпълнява държавна служба в МВР и е логично да има право на претендираното обезщетение. По този начин съдът е придал обратно действие на сега действащия ЗМВР, като се признава общия брой прослужени години от ищцата, което е в нарушение на материалния закон. На основание чл.5, ал.5 от Конституцията на РБ, действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила, а отмяната на гражданскя закон преустановява неговото действие за в бъдеще. В § 5, ал.1 ПЗР на ЗМВР е регламентирано, че служебните правоотношения на държавните служители не се прекратяват, а се преобразуват, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните служители се назначават на длъжностите, които заемат съм момента на преобразуване на правоотношенията. В случая ищцата е с прекратено правоотношение преди влизането в сила на действия ЗМВР и не попада в обхвата на тази разпоредба. В § 7, ал.5 ПР на ЗМВР е уредена единствената хипотеза, при която се зачита прослуженото време като държавен служител по отменения ЗМВР и при която е допустимо законът да се приложи с обратно действие, но ищцата не попада в обхвата на посочената норма. На основание чл.14 ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се придаде само по изключение , с изрична разпоредба. При първото прекратяване на служебното правоотношение ищцата е имала повече от 15 г. стаж в системата на МВР, но тъй като е освободена по чл.245, ал.1, т.7, б.“д“ вр. с чл.179, ал.1, т.2 ЗМВР (отм.), на основание чл.252, ал.7 ЗМВР не са й изплатени обезщетения за прослужени години. При повторното прекратяване на служебното правоотношение на ищцата на основание чл.226, ал.1, т.4 ЗМВР на ищцата се полага обезщетение за прослужено време, но при повторното й назначаване има по – малко от 1 година прослужено време. На основание чл.234, ал.1 ЗМВР при повторно и при всяко следващо прекратяване на служебното правоотношение от полагащото се обезщетение, определено по реда на чл.234, ал.1-3 ЗМВР се приспадат толкова месечни възнаграждения, колкото вече са получени от служителите на длъжности по чл.235, ал.1 ЗМВР. Поддържа, че тази норма намира приложение и в разглеждания случай, тъй като се касае за обезщетение, на което ищцата не е имала право нито при първото прекратяване на правоотношението, нито при второто прекратяване. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата ИР. П. Н., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че са обосновани изводите на решаващия съд, че приложение следва да намери действащия ЗМВР към момента на прекратяване на служебното ю правоотношение. Към този момент е била в служебно правоотношение с жалбоподателя повече от 15 години, 2 поради което правилно решаващият съд е уважил предявения иск. Поддържа, че решаващият съд не е допуснал соченото от жалбоподателя нарушение на материалния закон. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Претендира сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран иск с правно основание чл.234, ал.1 ЗМВР. Ищцата твърди, че с акт за встъпване в длъжност от 05.09.1997 г., съгласно заповед № 2490 от 01.09.1997 г. била назначена на длъжност „младши районен инспектор“. С акт за встъпване от 08.05.2009 г., съгласно заповед рег. № 27 от 24.04.2019 г. на директора на ГДГН-МВР била назначена на длъжност „старши полицай“ в сектор „Летищна сигурност“ ог Гранично полицейско управление – София, към Регионална дирекция „Г.П.“ – Аерогара при ГДГПМВР, считано от 01.04.2009 г. Със заповед рег. № 2865, екз. № 6 от 19.06.2013 г., на основание чл.28, ал.3, чл.246, т.2, чл.245, ал.1, т.7, б.“д“, чл.179, ал.1, т.2 ЗМВР във връзка с решение по НАХД № 19274/2000 г. на СРС, влязло в сила на 04.04.2001 г. и предложение вх. № 48695/17.06.2013 ж. По описа на ГДГП, служебното й правоотношение като главен полицай-старши полицай в 01 РУ, група на сектор „Летищна сигурност – Аерогара София“ от Гранично полицейско управление- София, към Регионална дирекция „Г.П.“-Аерогара, при ГД „Г.П.“ – МВР, категория „Д“, поради обективна невъзможност да изпълнява задълженията си, считано от датата на връчване на заповедта. В заповедта е посочено, че следва да се изплатят дължимите обезщетения.
Твърди, че в периода 01.01.2013 г. – 02.07.2013 г. е получила трудови възнаграждения. С акт за встъпване в длъжност от 17.05.2018 г., съгласно заповед № 3382з-1504/11.05.2018 г. на директора на ГД „Г.П.“, била назначена като младши изпълнителна длъжност – старши полицай в 01 група на сектор „Летищна сигурност-Аерогара София“ от Гранично полицейско управление – София към Регионална дирекция „Г.П.- Аерогара при ГД „Г.П.“-МВР – „младши инспектор“. Със заповед № 3282-1163 от 11.04.2019 г., на основание чл.226, ал.1, т.4 ЗМВР и във връзка с подадено заявление № 8177р-8843/29.03.2019 г. по описа на РДГП-Аерогара, служебното й правоотношение е прекратено по собствено желание, считано от датата на връчване на заповедта. Твърди, че прослуженото й време в структурите на МВР на длъжности за държавен служител от момента на постъпването й в структурите на МВР – 05.09.1997 г. до 02.07.2013 г., т. е. 15 години, 9 месеца и 28 дни, от които осигурителен стаж от 01.01.2000 г. до прекратяване на служебното правоотношение със заповед № 2865 от 19.06.2013 г. е 13 години, 6 месеца и 2 дни. На основание чл.234, ал.1 ЗМВР счита, че има право на обезщетение в размер на 15 месечни възнаграждения. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати сумата от 15612, 45 лв. – обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане.
Претендира сторените по делото разноски.
С депозирана на 26.10.2020 г. молба – уточнение ищцата е уточнила, че е предявила иска срещу ГД „Г.П.“ към МВР.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. На основание чл.252, ал.7 ЗМВР 3 на служители с прекратено служебно правоотношение по чл.245, ал.1, т.7, б.“д“ не се полагат обезщетения в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, както и не се полага еднократно допълнително вещево имущество или левовата му равностойност.
По тази причина на ищцата не е изплатено такова обезщетение. При прекратяване на служебното правоотношение на ищцата, считано от 29.04.2019 г. ищцата е имала по – малко от една година прослужено време. С оглед на това счита, че ищцата няма право на претендираното обезщетение.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявени иск.
Видно от представеното удостоверение от 24.07.2013 г., издадено от ГСГП – ГКПП – Аерогари, за периода 01.01.2013 г. – 02.07.2013 г. на ищцата е заплащано трудово възнаграждение.
Съгласно удостоверение за класиране и пенсия от 04.07.2013 г., издадено от МВР, служебното правоотношение на ищцата е прекратено със заповед № 2865/19.06.2013 г. по чл.28, ал.3, чл.246, т.2, чл.245, ал.1, т.7, б.“д“, чл.179, ал.1, т.2 ЗМВР, считано от 03.07.2013 г. Прослуженото време на ищцата в структурите на МВР на длъжности за държавен служител, в това число офицерски, сержантски или като държавен служител – гражданско лица, за периода от 05.09.1997 г. до 02.07.2013 г. или всичко трудов стаж от 15 години, 9 месеца и 28 дни, от който осигурителен стаж от 01.01.2000 г. до прекратяване на служебното правоотношение – 13 години, 6 месеца и 2 дни.
По делото е представена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата на горепосоченото основание и във връзка с решение по НАХД № 10274/2000 г. на СРС, влязло в сила на 04.04.2001 г.
Със заповед № 3282з-1163/11.04.2019 г. е прекратено служебното правоотношение на ищцата, на основание чл.226, ал.1, т.4 ЗМВР, считано от датата на връчване на заповедта. Същата е връчена на 30.04.2019 г.
На 30.04.2019 г. е съставен акт за сдаване на длъжност.
Съгласно удостоверение за класиране и пенсия прослуженото време в структурите на МВР на длъжности за държавен служител – в това число офицерски, сержантски или като държавен служител – гражданско лице за периода от 17.05.2018 г. до 29.04.2019 г., 11 месеца и 13 дни.
Видно от представената по делото платежна бележка полученото от ищцата месечно възнаграждение за м.07.2013 г. възлиза на 797, 22 лв.
Представена е платежна бележка за полученото от ищцата месечно възнаграждение за м.04.2019 г. възлиза на 2 655, 81 лв.
На 18.06.2019 г. ищцата е депозирала покана до ответника за заплащане на обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР.
С писмо от 03.07.2019 г. ответникът е уведомил ищцата, че няма право на обезщетение по чл.234, ал.1 ЗМВР.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
4
Страните не спорят, а и от ангажираните доказателства се установи, че са били обвързани от служебно правоотношение, което е прекратено на основание чл.226, ал.1, т.4 ЗМВР със заповед № 116311.04.2019 г., считано от датата на връчване на заповедта. Липсва спор и относно обстоятелството, че предходното правоотношение на ищцата е прекратено със заповед рег. № 2865, екз. 6 от 19.06.2013 г., на основание чл.38, ал.3, чл.246, т.2, чл.245, ал.1, т.7, б.“д“, чл.179, ал.1, т.2 ЗМВР (отм.) във връзка с решение по НАХД № 10274/2000 г. на СРС, влязло в сила на 04.04.2001 г. Към датата на прекратяване на правоотношение на ищцата не е изплатено гратификационно обезщетение, поради наличието на установените в нормата на чл.252, ал.7 вр. с ал.1 ЗМВР (отм.) вр. с чл.245, ал.1, т.7, б.“д“ ЗМВР (отм.) пречки посоченото основание за прекратяване на служебното правоотношение на ищцата лишава същата от право да получи предвиденото в чл.252, ал.1 ЗМВР (отм.) обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, дължимо при прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител. Посочените по – горе норми са действали към момента на прекратяване на служебното правоотношение на ищцата и са регулирали същото.