Решение № 4040 от 11.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4040 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20251100501775 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 9370/20.05.2024 г., постановено по гр.д. № 62099/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 56 състав са частично уважени предявените искове с правна квалификация чл. 79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, с които С. М. Л. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 233,64 лева, представляваща част от стойността на незаплатена топлинна енергия, доставена в апартамент № 27, находящ се в гр. София, ж.к. „******** за периода 01.10.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със законна лихва, считано от 13.11.2023 г.; сумата от 42,44 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху тази сума за периода 15.09.2021 г. – 23.10.2023 г. и сумата от 16,09 лева, представляваща част от цена за предоставена услуга дялово разпределение за периода 01.09.2020 г. – 30.04.2022 г., като в останалата част предявените искове срещу ответника са отхвърлени.

С обжалваното решение са частично уважени и предявените искове с правна квалификация чл. 79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, с които В. С. Л. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 152,01 лева, представляваща част от стойността на незаплатена топлинна енергия, доставена в апартамент № 27, находящ се в гр. София, ж.к. „******** за периода 01.10.2020 г. – 30.04.2022 г., ведно със законна лихва, считано от 13.11.2023 г.; сумата от 28,18 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху тази сума за периода 15.09.2021 г. – 23.10.2023 г. и сумата от 10,62 лева, представляваща част от цена за предоставена услуга дялово разпределение за периода 01.09.2020 г. – 30.04.2022 г., като в останалата част предявените искове срещу ответника са отхвърлени.

С Решение № 13082/12.07.2024 г., постановено по гр.д. № 62099/2023 г.по описа на СРС е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваното решение, като е постановено, че изречението в смисъл, че решението е постановено при участие на трето лице – помагач следва да се счита неписано.

1

По делото е постъпила въззивна жалба, вх. №191501/11.06.2024 г. по регистъра на СРС от ответника по предявените искове В. С. Л., с която се иска отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са частично уважени предявените срещу този ответник искове като се прави и искане за изменение на същото в частта за разноските.

В депозираната жалба твърди, че решението е постановено в противоречие с утвърдената съдебна практика.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила и въззивна жалба, вх. № 204826/20.06.2024 г. по регистъра на СРС от С. М. Л. срещу решението в частта, с която са частично уважени предявените срещу този ответник искове. Във въззивната жалба се твърди, че неправилно районният съд е приел за доказано, че жалбоподателят е собственик на съответните идеални части от топлоснабдения имот, както и че в рамките на производството съдът изобщо не е имал право да разглежда въпроса за притежанието на вещното право на собственост. Твърди се, че не било доказано, че топлинна енергия била доставена в имота, нито че такава доставка имала правно основание. Въззивникът оспорва приетите по делото експертни заключения.

Въззиваемата страна е депозирала отговор на подадените въззивни жалби, в който твърди, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

По делото е постъпила и въззивна жалба, вх. № 254897/07.08.2024 г. по регистъра на СРС от В. Л. срещу Решение № 13082/12.07.2024 г., постановено по гр.д. № 62099/2023 г. по описа на СРС, постановено по реда на чл. 247 ГПК. В същата се съдържа искане за отмяна на постановеното решение за поправка на очевидна фактическа грешка.

Въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено и претендира разноски.

С Определение № 33420/19.08.2024 г. СРС е оставил без уважение искането за изменение на обжалваното решение в частта за разноските, инкорпорирано във въззивна жалба от В. Л., вх. №191501/11.06.2024 г. по регистъра на СРС.

Срещу този съдебен акт е постъпила частна жалба, вх. № 288488/12.09.2024 г. от В.

Л., която подлежи на разглеждане в настоящото производство. В частната жалба се сочи, че предвид здравословното му състояние и направените от него разходи по водене на делото, решението в частта за разноските се явява несправедливо. Моли насрещната страна да бъде осъдена да заплати претендираното от него адвокатско възнаграждение в цялост.

„Топлофикация София“ ЕАД депозира отговор на частната жалба, вх.№ 321795/11.10.2024 г., в който се твърди, че първоинстанционният съд правилно е разпределил между страните отговорността за разноски. В случай, че искането за заплащане на адвокатски хонорар на насрещната страна бъде уважено, прави възражение за прекомерност на същото.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Предявени са субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Възникването и прекратяването на правоотношението по доставка и продажба на топлоенергия за битови нужди в сгради – етажна собственост съгласно чл.150 и чл.153 от Закона за енергетиката, обн. ДВ, бр.107 от 2003г., е свързано с придобиване/изгубване на 2 вещното право на собственост/ползване върху имот, находящ се в сграда–етажна собственост и присъединяването на сграда-етажна собственост към топлопреносната мрежа, съответно прекратяване на топлоснабдяването в същата сграда.

Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /редакция в сила от 17.07.2012г./, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно чл.150, ал.1 продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията, като по силата на ал. 2 одобрените общи условия се публикуват от предприятието най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В допълнение следва да бъде посочено и че съгласно чл.153, ал.6 ЗЕ клиентите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

С оглед на гореизложената нормативна уредба е видно, че възникването на облигационно отношение, съответно и качеството клиент на топлинна енергия, е обусловено единствено от това кой е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване върху съответния топлоснабден имот, явяващ се част от сграда – етажна собственост, т.е. облигационното отношение между топлопреносното предприятие и титуляра на това право възниква с придобиването на правото на собственост или вещно право на ползване и се прекратява със загубването на същите.

От събраните по делото писмени доказателства съдът приема за установено, че със Заповед № РД-35-366 от 29.01.1981 г., издадена на основание чл. 100, ал. 1 ЗТСУ, е определено обезщетение срещу отчужден недвижим имот на Х. С. Л.а, като за нейния син С. М. Л. е предоставен апартамент № 27, находящ се в ж.к. „********, идентичен с процесния апартамент в ж.к. „********. Въз основа на посочената заповед е издаден нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 147, том I от 12.01.1984 г., с който С. М. Л. е признат за собственик на имота. От нотариалния акт се установява, че общата придобивна стойност на апартамента, включваща цената на жилището и правото на строеж, възлиза на 17 969 лв., като същата е покрита от припадащите се суми срещу отчуждения недвижим имот и собствени средства на получаващия обезщетението в общ размер на 6 039 лв., както и от разрешен заем от ДСК в размер на 11 930 лв. Безспорно се установява още, че към момента на придобиване на имота С. М. Л. е бил в граждански брак с К.Е.М. – Л.а, сключен на 14.05.1977 г. и прекратен с влязло в сила на 12.02.1996 г. съдебно решение.

При така установената фактическа обстановка съдът намира, че е приложима разпоредбата на чл. 13 от Семейния кодекс от 1968 г., действащ към момента на придобиване на имота, съгласно която вещите, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, са съпружеска имуществена общност, като приносът се предполага до доказване на противното. В конкретния случай тази законова презумпция е оборена частично от съдържанието на нотариалния акт, в който изрично е удостоверено, че сумата от 6 039 лв. представлява сбор от припадащите се суми срещу отчуждения имот и лични средства на С. М. Л., поради което за тази част от придобивната стойност е налице лично основание за придобиване и същата не попада в обхвата на съпружеската имуществена общност. Останалата част от цената в размер на 11 930 лв. е заплатена чрез заем от ДСК, получен по време на брака, поради което за тази част презумпцията за съвместен принос по чл. 13 СК от 1968 г. не е оборена и е възникнала съпружеска имуществена общност.

Този извод е в съответствие и със задължителните тълкувателни разяснения, дадени в 3 т. 3 от Постановление № 5/31.10.1972 г. на Пленума на ВС, съгласно които когато срещу отчужден недвижим имот е предоставен друг имот като обезщетение и цената на получения имот е по-висока от стойността на отчуждения, ако това е станало по време на брака, за разликата, съотнесена към придобивната стойност на целия имот, възниква съпружеска имуществена общност. С оглед изложеното първоинстанционният съд правилно е приел, че върху процесния апартамент е възникнала смесена собственост, като личната част на С. М.

Л. възлиза на 6 039/17 969 идеални части, а за останалите 11 930/17 969 идеални части е била налице съпружеска имуществена общност. След прекратяване на брака тази общност се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни квоти, поради което всеки от бившите съпрузи е придобил по 5 965/17 969 идеални части от тази част. Така С. М. Л. притежава общо 12 004/17 969 идеални части, а К.Е.М. – Л.а притежава 5 965/17 969 идеални части от процесния апартамент.

Съобразно представеното по делото удостоверение за наследници на л. 95, съдът приема за установено, че ответникът В. Л. се явява единствен наследник на починалата на 09.02.2017 г. К.Е.М. – Л.а. При това положение и на основание наследственото правоприемство, същият е придобил изцяло правата върху притежаваните от нея 5 965/17 969 идеални части от процесния апартамент, поради което и предвид липсата на доказателства в обратна насока, към настоящия момент ответникът В. Л. е носител на тези идеални части в съсобствеността, а възраженията на въззивниците в обратен смисъл са неоснователни.