Решение № 88 от 26.07.2021, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 88 гр. Велико Търново , 26.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на тридесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

ИЛИЯНА ПОПОВА

ГАЛЯ МАРИНОВА

МАЯ ПЕЕВА при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно гражданско дело № 20214000500090 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260132 от 03.12.2020 г. по гр.д. № 163/2020 г. Окръжен съд Русе е осъдил ЗД "Бул Инс" АД да заплати на В. В. Б., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител П.В. Р. - Б. сумата от 15000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.03.2015 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над 15000 лв. до пълния му предявен размер от 26000 лв., като неоснователен и недоказан. Присъдени са разноски.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ЗД „Бул Инс" АД само в частта, в която е уважен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума и присъдените разноски. Наведени са доводи за неправилна преценка относно материалноправната легитимация на ищцата, тъй като не е 1 доказана дълбока и трайна емоционална връзка между нея и починалата й баба. В тази връзка се коментират показанията на разпитания свидетел, който жалбоподателят счита, че е заинтересовано и пристрастно лице. Неправилно е прието, че не е налице съпричиняване, тъй като пешеходката е имала добра видимост и не се събраха доказателства същата да е направила или предприела каквото и да е по избягване или предотвратяване на удара.

Обезщетението за неимуществени вреди има за цел да компенсира болките и страданието чрез предоставянето на други блага, а не неоснователно да облагодетелства едно лице, като са изложени доводи, че то се явява прекомерно. Оспорва се допустимостта на исковата претенция, предвид изрично въведената с КЗ, в сила от 01.01.2016 г., задължителност на сезирането на застрахователя по чл. 380 КЗ, което в случая не е сторено. Не е отчетена още законодателната промяна, въвеждаща максимален размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в полза на лицата по чл.

493а, ал. 4 КЗ, сред които и ищцата. Оспорва се приетият начален момент на лихвата за забава върху обезщетението. Не е отчетено, че исковата молба е предявена след предвидения давностен срок.

Моли съда да отмени решението в обжалваните части като неправилно и вместо него да постанови друго, с което бъде отхвърлен предявеният иск за обезщетение на претърпените неимуществени вреди.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор по жалбата, като заема становище за нейната неоснователност.

Развити са подробни доводи по всички релевирани оспорвания.

Третото лице помагач Т.К. не депозира отговор на въззивната жалба, но в съдебно заседание заявява, че жалбата е основателна, евентуално – основателна до размер от 5000 лв.

Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално 2 допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо в обжалваните части, поради което следва да пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК.

Окръжен съд Русе е сезиран с иск, предявен от В. В. Б., лично и със съгласието на своята майка и законен представител П.В. Р. – Б., против ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 26000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на ПТП 07.03.2015 г. до окончателното изплащане. Изложени са обстоятелства, че на сочената дата около 19,10ч. в гр. Русе лек автомобил, управляван от Т.К., се движил в посока центъра на гр. Русе и на пешеходен светофар и маркирана пешеходна пътека, тип зебра, реализира ПТП с пресичащата от дясно на ляво спрямо посоката на автомобила пешеходка М.

И. Р.. След удара водачът не спрял и продължил движението си, като е установено, че е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта 2,26 промила. Вследствие на удара М. Р. е починала. За това деяние на водачът на лекия автомобил е наложено наказание по НОХД № 660/2015 г. на Окръжен съд Русе. Ищцата е внучка на починалата. От първи клас В. е живяла с баба си, дядо си и леля си. Преди да заживеят заедно те се виждали редовно всяка седмица. Между бабата и внучката се създали и задълбочили много близки отношения. Бабата помагала за уроците на детето, учела я на различни неща, двете били винаги заедно. В. преживяла тежко загубата на баба си, дълго след това не искала да ходи на училище, било видимо разстроена и непрекъснато повтаряла, че не може да си представи живота си без присъствието на баба си. С оглед на това е предявен настоящият иск за обезвреда на причинените неимуществени вреди от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач.

С отговора на исковата молба са наведени следните възражения:

3 оспорва се активната легитимация на ищцата да предяви този иск, тъй като не е налице дълбока и трайна емоционална връзка; направено е възражение за съпричиняване от страна на пешеходката, тъй като е навлязла на пътното платно в момент, в който се е намирала в опасната зона за спиране на лекия автомобил, не е съобразила неговата скорост и посока на движение и сама не се е погрижила за собствената си безопасност; оспорва се размера на претендираното обезщетение като завишен, като застрахователят се позовава на пар. 96, ал. 1 ПЗР към ЗИДКЗ, предвиждащ максимален размер от 5000 лв. на обезщетението за лица от кръга, в който попада и ищцата; оспорва се началният момент на лихвата за забава, като се сочи, че същата се дължи от уведомяването на застрахователя.

Третото лице помагач Т.К. счита исковата молба за неоснователна, като навежда обстоятелства, че светофарът е светел зелено по едно и също време в двете посоки.

В обжалваното решение съдът е приел, че ищцата попада сред кръга лица, имащи право на обезщетение, тъй като е доказана трайната и дълбока емоционална връзка между ищцата и баба й; не е установено твърдяното съпричиняване; отчел е, че в писмената защита е наведено възражение за погасяване на иска по давност, което е преклудирано и по същество – неоснователно и като е обсъдил събраните доказателства е приел за справедлив размер на обезщетението от 15000 лв., в който размер е уважен иска, ведно със законната лихва от датата на деликта. Обсъдено е и възражението за приложението на пара. 96, ал. 3 от ПЗР на ЗИДКЗ.

Настоящият състав намира, че формираната и изложена в мотивите на решението на първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал. С Присъда № 9/25.01.2016 г. по НОХД № 660/2015 г. на Окръжен съд Русе, влязла в сила на 15.11.2016 г., Т. М. К. е признат за виновен за това, че на 07.03.2015 г. в гр. Русе, на ********, на пешеходен светофар посока центъра на града, при управление на лек автомобил Волво-850, с рег. № Р06**** нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 20, ал. 2 ЗДвП – като водач на МПС и след като бил длъжен при избиране скоростта на движението да се съобразява с атмосферните условия, със състоянието на пътя и на превозното 4 средство, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие, той не сторил това и след като бил длъжен не намалил скоростта и в случай на необходимост не спрял при възникналата опасност за движението – пресичащата пътното платно на пешеходна пътека пешеходка М. И. Р., чл. 120, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 31, ал. 1, ал. 2, ал. 7, т. 1 ППЗДвП, чл. 197 ППЗДвП – на пешеходна пътека М8.1, преминаването през която било регулирано с пътен светофар с три светещи подредени вертикално полета, по която преминавала пешеходката М. И. Р. от гр. Русе, след като бил длъжен като водач на ППС, не спрял пред пешеходната пътека при подаден светлинен сигнал с червена светлина „Преминаването е забранено“, забраняващ преминаването и навлизането му на пешеходната пътека, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на М. И.

Р., б.ж. на гр. Русе, като деянието е извършено в пияно състояние – 1,94 промила концентрация на алкохол в кръвта, деецът е избягал от местопроизшествието, на пешеходна пътека случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1, пр. 6, пр. 8, б. „б“, пр. 2 вр. ал. 1, б.

„в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК му е наложено наказание лишаване от свобода.

Във връзка с направеното възражение за съпричиняване е изслушана съдебно автотехническа експертиза. Според вещото лице водачът на лек автомобил Волво е имал техническа възможност да предотврати произшествието чрез намаляване на скоростта или спиране пред пешеходната пътека и пропускане на пешеходката М. Р. за пресичане на пътното платно.

От мястото на пресичане на ******** по пешеходната пътека пешеходката М.

Р. е имала добра видимост при поглед наляво към лек автомобил Волво и се е намирала на не повече от 100 м от автомобила при навлизане на пешеходната пътека. След навлизане на пътеката пешеходката е с предимство пред МПС и водачите са длъжни да осигурят безопасно пресичане на пътното платно.

Няма данни за повреда на светофарната уредба към момента на произшествието и не са правени ремонти по уредбата. За това обстоятелство е и изпратеното писмо от ОП „Комунални дейности“ при Община Русе, с което е отговорено, че не е отремонтирана светофарната уредба.

Родствената връзка на ищцата с починалата М. Р. се удостоверява от Удостоверение за родствени връзки № 1-232/09.07.2018 г. на Община Русе – ищцата е внучка на починалата. Не е спорно обстоятелството, че майката на 5 ищцата П.Р. – Б. е обезщетена от застрахователя за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на М. Р..

За установяване на отношенията между ищцата В. и починалата М. Р. е разпитана свидетелката Ина Р.. Показанията й са безпротиворечиви, достоверни като възпроизведени пряко и непосредствено придобити впечатления, поради което съдът ги възприема като обективен източник на информация. Родителите на В. живеели в кв. Образцов чифлик, което било далеко от училището на В., поради което от първи клас детето заживяло с баба си, дядо си и леля си. Бабата съобразявала смените си, за да бъде повече време с внучката си. Помагала за домашните й, ако В. имала нещо да сподели, се обръщала първо към баба си. Двете правели много неща заедно, например обичали да танцуват и си правели състезания по танци. Заедно ходили на почивки, като бабата винаги е била до В. на тези почивки. Често бабата ходела на родителски срещи, тъй като родителите на В. били до късно на работа. Между двете имало изключителна привързаност. Детето научило за смъртта на баба си от телевизията, защото давали репортаж за случая и тя разпознала чантата на баба си, дядото не посмял да й каже същата вечер.

Веднага се разплакала, била толкова разстроена, че часове не можела ди я успокоят. В първите дни не е ходила на училище, за да се успокои. Тъй като преди това често спяла с баба си, след произшествието се случвало често да се събужда и да вика баба си. След инцидента се променила, когато се притесни за нещо, започвала да повръща. При разговори за баба й, тя казва, че й липсва и че я обича. Когато В. живяла при баба си, родителите й често я посещавали, за да я видят и да и донесат нещо.