Определение № 687 от 11.05.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 687 гр. Велико Търново, 11.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димо Колев

Членове:

Катина Минева

Силвия Пантелеева като разгледа докладваното от Катина Минева Въззивно частно гражданско дело № 20264100500425 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба, подадена от адвокат Ц. Д.– ВТАК, пълномощник на М. Ц. Д., против определение № 90 от 20.02.2026 г., постановено по гр.д. № 108/2025 г. по описа на Районен съд Павликени, с което е отхвърлена молба на адвокат Д. с вх. № 434/26.01.2026 г. за изменение на решение № 9 от 12.01.2026 г. в частта за разноските.

В частната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Жалбоподателят твърди, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение районният съд не е съобразил реално положен труд – извършеното проучване, изготвените писмени становища и писмена защита, необходимостта от индивидуализирана защита по всяко дело независимо от сходния му предмет, и личното явяване в открито съдебно заседание. Навеждат се доводи, че съдът е игнорирал новата редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК (изм. ДВ, бр. 17 от 2026 г.), която въвежда императивно задължение да се прилагат критериите по чл. 36, ал. 3 и ал. 4 от Закона за адвокатурата /ЗА/, включително правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, и предвижда забрана за присъждане на по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение на адвоката на насрещната страна. Изтъква се и обстоятелството, че процесуалният представител практикува в град Велико Търново и е направил допълнителни транспортни разходи и е ангажирал допълнително работно време за явяване в проведеното открито съдебно заседание пред Районен съд Павликени. Сочи се, че 1 определеният размер противоречи и на трайната практика на ВКС, съгласно която при представен договор за правна защита по чл. 38, ал. 1 ЗА съдът дължи присъждане на адекватно и справедливо адвокатско възнаграждение, не по-ниско от минималните размери по Наредба № 1/2004 г., освен при наличие на изрично посочени изключителни обстоятелства. Изложени са доводи, касателно тълкуването и приложението на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

На следващо място, жалбоподателят оспорва осъждането й да заплати на „К..“ ООД разноски по насрещния иск в размер на 223,71 евро. Твърди се, че присъждането им нарушава принципа на ефективност, закрепен в чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като би се стигнало до възпиращ ефект потребителите да упражняват правото си на съдебна защита срещу неравноправни договорни клаузи.

Сочи се освен това, че ответницата по насрещния иск не е дала повод за неговото предявяване, тъй като е признавала задължението си за главницата и е продължавала да изплаща чистата стойност на кредита по реда на чл. 23 ЗПК. Твърди се, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. Допълва се в частната жалба, че предявяването на първоначалната искова молба е резултат от действията на ищеца по насрещния иск, тъй като е демонстрирал недобросъвестност още при сключването на процесния договор, действайки с цел да се облагодетелства неоснователно, възползвайки се от икономическата зависимост на длъжницата. Излага, че договорът съдържа неравноправни клаузи, включително прекомерни такси, начислявани извън главницата, чието единствено предназначение е да генерират незаконна печалба за к..ра. Твърди се, че именно ответникът по главния иск е поставил жалбоподателката в ситуация, в която е било неизбежно да се търси защита на правата по съдебен ред.

По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното определение и изменение на решение № 9 от 12.01.2026 г. в частта за разноските, като бъде увеличен размерът на присъденото адвокатско възнаграждение до размер, съответстващ на минималните размери по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, и отмяна на осъждането на М. Ц. Д. да заплати на „К..“ ООД сумата от 223,71 евро разноски по насрещния иск.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата не е депозирала писмен отговор.

Окръжен съд – Велико Търново, след като прецени доводите в частната жалба, намира следното от фактическа страна:

Производството по гр.д. № 108/2025 г. по описа на Районен съд – Павликени е образувано въз основа на предявен от М. Ц. Д., с ЕГН **********, против „К..“ ООД, с ЕИК .., иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 10, във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, за прогласяване за нищожен договор за потребителски кредит № OL00113564/27.12.2024 г., сключен между страните. Ищцата 2 е представлявана от адвокат Ц. Д. – ВТАК при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В срока за отговор на исковата молба ответникът „К..“ ООД е предявил насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, за осъждане на М. Ц. Д. да заплати сумата от 750,75 лева – остатък от непогасена главница по същия договор, ведно със законна лихва от 21.03.2025 г. до окончателното плащане на сумата, и сумата от 28,57 лева – възнаградителна лихва.

С решение № 9 от 12.01.2026 г. първоинстанционният съд признал за установено по предявения от М. Ц. Д., с ЕГН **********, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК, във вр с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 22 ЗПК и чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК по отношение на „К..“ ООД c ЕИК.., че сключеният между него и М. Ц. Д. договор за потребителски кредит № OL00113564/27.12.2024г. е нищожен поради противоречие със закона. При разпределяне отговорността за разноски в полза на адвоката, осъществил безплатно процесуалното представителство на ищцата, е определено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 2 ЗА в размер на 153,39 евро /с левова равностойност от 300.00 лева/. С първоинстанционното решение предявеният насрещен иск от „К..“ ООД, c ЕИК .. против М. Ц. Д., с ЕГН ********** с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК е отхвърлен като неоснователен за сумата от 66.85 евро с левова равностойност 130,75 лева, представляваща остатък от непогасена главница по сключения между страните договор за потребителски кредит № OL00113564/27.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба –21.03.2025 г., до окончателното плащане, а за разликата над 66,85 евро с левова равностойност 130,75 лева до предявения размер от 383,85 евро с левова равностойност 750,75 искът е отхвърлен поради плащане в хода на процеса. Отхвърлен е и предявеният от „К..“ ООД, c ЕИК .. против М. Ц. Д., с ЕГН ********** насрещен иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД за сумата от 28,57 лева – договорна лихва. При разпределяне отговорността за разноски по насрещния иск М. Ц. Д. е осъдена да заплати на „К..“ ООД разноски съразмерно на отхвърлената част на исковете, при отчитане на погасените в хода на процеса суми в общ размер на 223,71 евро- 61,01 евро за държавна такса и 162,70 евро разноски за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение № 90 от 20.02.2026 г. по реда на чл. 248 ГПК е оставена без уважение молбата на адвокат Ц. Д. с вх. № 434 от 26.01.2026 г. за изменение на решението в частта за разноските. За да постанови атакувания съдебен акт първоинстанционният съд е посочил, че производството по делото не се отличава с фактическа и правна сложност, че се касае за типизирани дела, по които е налице обилна съдебна практика, производството е приключило в едно съдебно заседание, без да се събират допълнителни доказателства. Отчетен е и материалния интерес.

Касателно искането на жалбоподателя за изменяне на решението в частта, с която са 3 присъдени разноски в полза на ищеца по насрещния иск предходната съдебна инстанция се е позовала на изложените в съдебното решение мотиви, касателно дължимостта на разноските. Уточнено е, че визираното от жалбоподателя решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, в което се приема, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Посочено е ,че с оглед постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, като е съобразено, че това не е приложимо при разпределяне отговорността за разноските по насрещния иск.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуален представител на страна, която има правен интерес да обжалва, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.

По оплакването за размера на адвокатското възнаграждение:

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът може да оказва безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица. По силата на чл. 38, ал. 2 ЗА, ако насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, чийто размер се определя от съда с оглед нормите на чл. 36, ал.3 и ал. 4 ЗА. С изменението на чл. 78, ал. 5 ГПК /ДВ, бр. 17 от 2026 г./ законодателят е въвел изрично задължение за съда при преценката на размера на адвокатското възнаграждение да прилага съответно критериите по чл. 36, ал. 3 и ал. 4 ЗА, както и правилата на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Нормата предвижда освен това, че съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна. Тази нормативна уредба е приложима и при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.

4

При определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът следва да съобрази и критериите, изведени от Съда на ЕС в Решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22 – имащо задължителен за всички съдилища характер на основание чл. 633 ГПК – съгласно което размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г., могат да служат единствено като ориентир при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение, без да обвързват съда. При преценката следва да се имат предвид видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В конкретния случай делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност – то е по типова категория потребителски искове, по която е налице обилна съдебна практика, и е приключило в рамките на едно съдебно заседание.

Същевременно настоящият съд констатира, че процесуалният представител на ищцата – адвокат Ц. Д.– ВТАК, обичайно практикува в град Велико Търново, което е свързано с допълнително ангажиране на работно време и с транспортни разходи за придвижване между двете населени места- град Велико Търново и град Павликени. Процесуалният представител е взел лично участие в проведеното открито съдебно заседание.

Отчитайки извършената процесуална работа, личното явяване в открито заседание извън населеното място на обичайна практика, типизирания характер на делото и приключването му в едно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на адвокат Ц. Д.– ВТАК следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 240,31 евро с левова равностойност от 470.00 лева за осъщественото процесуално представителство на ищеца по делото, съобразявайки и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т.