Определение № 231 от 05.02.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 231 гр. Благоевград, 05.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Милена Каменова като разгледа докладваното от Милена Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20261200500032 по описа за 2026 година Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В, чрез юрк.Е.К., против Разпореждане №4479/17.12.2025 г. по ч.гр.дело №2802/2025г. по описа на РСБлагоевград.

С атакувания акт е отхвърлено заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Недоволен от разпореждането е останал жалбоподателят, който го намира за незаконосъобразно, излагайки подробни съображения в тази насока.

Настоява за неговата отмяна и издаване на исканата заповед, ведно с присъждане на разноските по делото.

Съдът, след като прецени наведените доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, разгледана по същество е неоснователна.

От материалите по делото се установи, че действително жалбоподателят е поискал издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника срещу длъжника Д. А. Б., ЕГН **********, с адрес село **, за заплащане на следните суми:

-66.76 лв. /шестдесет и шест лева и седемдесет и шест стотинки/ неплатено договорно възнаграждение за периода от 10.07.2021г. до 10.02.2022г. /датата на предсрочната изискуемост/, ВЕДНО със законна лихва 1 върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 08.12.2025г. до изплащане на вземането;

- 38.33 лв. /тридесет и осем лева и тридесет и три стотинки/ - мораторна лихва за забава, дължима от датата на изпадане на длъжника в забава 11.04.2020г. до 07.12.2025г., начислени по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №30042703572 от 20.02.2020г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и Д. А. Б..

Претендират се и сторените по делото разноски.

В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 30042703572 от 20.02.2020г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД и Д. А. Б. и ОУ към него.

Заявителят е представил копие от цитирания договор, погасителен план към договора, както и ОУ към него.

Съдът с Разпореждане №4292/08.12.2025г. е оставил заявлението без движение, като в законоустановения срок кредиторът е уточнил в депозирана молба с вх.№30156/12.12.2025г., че длъжникът Д. А. Б. е извършила плащания по процесния договор за кредит в размер на 1999.10 лв., след което е спряла да плаща, като главницата не е заплатена.

Заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, свеждащи до неправилност на атакувания акт.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. По силата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът не само има право, но и служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и още в заповедното производство дължи проверка относно съответствието му със закона, добрите нрави и за наличието на неравноправни клаузи. Оттук следва, че съдът в заповедното производство, извършвайки такава преценка, имаща отношение към валидността на сделката или на отделни нейни клаузи, от които заявителят черпи права, не превишава, а напротив, действа в съответствие с правомощията му по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. Оттук и несъстоятелността на изложените в тази връзка доводи на заявителя.

Въззивният съд следва да добави също, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва. В действащото право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен от правилото на чл.9 ЗЗД, съгласно което страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и 2 добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице винаги, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване. Според константната съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен заем, противно на добрите нрави е да се уговаря в размер, надвишаващ двукратния размер на законната лихва.

В случая обаче, договорената между страните възнаградителна лихва от 41% надвишава трикратният размер на законната лихва, поради което съдът намира, че клаузата за договореното възнаграждение за кредитора е в нарушение на добрите нрави, тъй като със сделката неравноправно се третира икономически слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства за облагодетелстване на другата страна. Същата не отговаря на изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните и е във вреда на кредитополучателя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП, приложим към настоящия договор за кредит по силата на чл.24 от ЗПК,вр. с чл.143 от ЗЗП. Ето защо правилно районният съд е отказал присъждането на въпросното възнаграждение по кредита.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че правилно и в съответствие със закона заповедният съд е приел, че възнаградителната лихва се явява недължима, заради противоречието на договора с чл.19, ал.4 ЗПК.

Неоснователни в тази връзка са оплаквания на жалбоподателя, според които заповедния съд е приел сключеният между страните договор за кредит за неотговарящ на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерът на ГПР (48.78 %) обаче не съответства на действителния размер, поради което правилно ГПР е приет от районния съд за нищожен. Този извод се обосновава от обстоятелството, че той не включва възнаграждението за предоставянето на пакет от допълнителни услуги. По същността си тези услуги представляват допълнителен разход по кредитния 3 договор, който по арг. от §1, т. 1 ДР на ЗПК подлежи на включване именно в ГПР. С прибавянето на сумата за предоставянето на пакет от допълнителни услуги ГПР надхвърля петкратния размер по чл. 19, ал.4 ЗПК и по арг. от ал.5 от същия се явява нищожен. Оттук и недължимостта на предвидените суми за възнаградителна лихва, а доводите на жалбоподателя в обратната насока са неоснователни.

В споразумението страните са уговорили възнаграждение, дължимо от длъжника за пакет от услуги, които липсват данни да са ползвани. Същите са изброени изчерпателно, като право на длъжника, но с уговорката че е възможно да ги ползва всички или по отделно. Същевременно цената им е уговорена глобално, а не индивидуално, което е в разрез с изискванията на чл.10а, ал.4 ЗПК, предвиждащ видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени. Липсата на яснота за всяка от услугата, индицира отсъствието на възможност за длъжника да влияе върху съдържанието на горните клаузи. Освен това, споразумението предвижда предварително плащане,т.е. за бъдещи неясно формулирани несигурни събития. И след като не се установи потребителят да се е възползвал от някоя от изброените възможности, то липсват и основания за претендирането им. Нещо повече, договорено е възнаграждение за кредитора, което длъжника дължи за практически гарантирани му от законодателя възможности.

Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Платените суми, произтичащи от облигационната връзка, обявена за недействителна от съда, както се посочи, могат и следва да бъдат приспаднати от размера на оставащата главница. Размерът на главницата е 1000 лева, а длъжникът е заплатил 1999.10 лева, т.е. изцяло е погасена главницата, поради обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Водим от горното, Благоевградския окръжен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 4479/17.12.2025г. по ч.гр.дело №2802/2025г. по описа на РС-Благоевград , като правилно и законосъобразно.

Определението е окончателно.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5