Определение № 1185 от 11.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1185 гр. София, 11.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20258002101969 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 285651/30.12.2024 г., подадена от В. Б. Д.-Н. и А.

К. Н., чрез адвокат В. Х., срещу решение № 260525 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 11184/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 75456 от 23.04.2020 г. по гр. д. № 11752/2012 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени до размера от 2/7 ид.ч. предявените от И. Г. Г. и Т. Г. Н. - лично и като наследници на починалата в хода на делото Д. Ф. Й., срещу В. Б. Д.-Н. и А. К. Н. искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че Г. К. Й. към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], обл.

София през 1957 г. е бил собственик на основание съдебно решение от 03.12.1956 г. по гр. д.

№ 8979/1956 г. на Софийски народен съд, с което е обявен за окончателен сключен на 05.09.1955 г., между Г. К. Й. и Я. Й. Б., предварителен договор за продажба на 1/3 ид.ч. от следните недвижими имоти: 1. нива в м. „Б. к.“, с площ от 5 дка, при съседи: К. П., М. М., Б.

М., и К. Х.; 2. нива в м. „Р.“, с площ от 1.5 дка, при съседи: П. Б., църковна нива и път (идентичен с имот по нот. акт № 124, том II, дело 330/1937 г. на нотариус при Софийски областен съд от 24.10.1937 г., а именно: нива в м. „Р.“, с площ от 1.5 дка, при съседи: П. Б., църковна нива, Ц. шосе и път, и с имот пл. № * в м.[жк], в строителните граници на Горубляне, съгласно решение на ОСЗГ - П. № 145/09.01.2004 г. и решение на ОСЗГ № 143/09.01.2004 г. (л. 216), при съседи: имоти с номера: * - Църковно настоятелство при храм „С. Г.“, * - Т. И. С., * - К. П. Б., * – път, * - автомагистрала); 3. нива в м. „К.“, с площ от 2 дка, при съседи: братя Б., братя А. и Б. Г. - идентичен с ливада в тази местност с площ от 2 дка, при съседи: В. П., братя Б., братя Г., съгласно договор с нотариална заверка на подписите за доброволна делба от 23.01.1928 г. на II Нотариус към Софийски окръжен съд М. Х.; 4. нива в м. „К.“, с площ от 3 дка, при съседи: М. Б., Б. Ц. и братя Б., идентичен с 1 ливада в м. „К.“ с площ от 3.2 дка, при съседи: М. Б., Братя Б., М. Ц. и С. М., съгласно договор с нотариална заверка на подписите за доброволна делба от 23.01.1928 г. на II Нотариус към Софийски окръжен съд М. Х.; 5. ливада в м. „Вл. л.“, с площ от 1 дка, при съседи: Я. Д., В. Д. и М. Б.; 6. ливада в м. „В.“, с площ от 3.7 дка, при съседи: Я. Ц., Ст. Б. и С. М.; 7. ливада в м. „С.“, с площ от 0.8 дка, при съседи: В. Д., Б. Й., Д. М. и В. М.; 8. ливада в м. „С.“, с площ от 2.3 дка, при съседи: М. Б., Х. Б. и Б. Г.; 9. градина в м. „Л.“, с площ от 0.2 дка, при съседи: братя Б., В. Г. и Ст. Е.; 10. градина в м. „Л.“, с площ от 0.4 дка, при съседи: Б. М., В. Б. и Т. М., като вместо това въззивният съд е признал за установено по иска на И. Г. Г. и Т. Г. Н. - лично и като наследници на починалата в хода на делото Д. Ф. Й., срещу В. Б. Д.-Н. и А. К. Н., че Г. К. Й. към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], обл. София, през 1957 г. е бил собственик на основание съдебно решение от 03.12.1956 г. по гр. д. № 8979/1956 г. на Софийски народен съд, с което е обявен за окончателен сключен на 05.09.1955 г., между Г. К. Й. и Я. Й. Б., предварителен договор за продажба на недвижими имоти на 2/7 ид.ч. от описаните по-горе десет недвижими имота.

Въззивният съд е намерил исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за горепосочените имоти за допустими.

Приел е, че от представените договор за доброволна делба от 1928 г., нотариален акт от 1937 г., съпоставени с подадените от страните заявления за възстановяване на собствеността и с решението по чл. 19 ЗЗД от 03.12.1956 г., се установява, че общият наследодател Й. Б. С. е имал имоти в заявените по реда на ЗСПЗЗ местности (макар и не във всички местности). Г.

К. Й. е подал заявление, посочвайки в повечето случаи цялата площ на имотите на общия наследодател Й. Б. С. (негов дядо), като това се потвърждава от писмото на л. 595 (том II) от делото на СРС. Освен това се установява, при съпоставка между площите, заявени от Г. Й., и заявените от В. Б. (подала заявлението за наследниците на К. Б.) и от Ф. Й. (неучастващ в делото наследник на Д. Б. С. - продала наследството си на В. Б. Д.-Н. - ответник по исковете), че и в трите заявления имотите са посочвани само с площи и местности. Така заявления са подадени за имоти в местностите „С.“, „Б. к.“, „Р.“, „К.“, „Н. к.“, „Г. к.“, „К.“, „Д. к.“, „Л.“, „П.“, „В. л.“, „С.“.

Софийски градски съд е изложил, че Г. К. Й. е заявил в м. „Б. к.“ три имота: един от 5 дка, един от 1.5 дка и един от 3.5 дка (заявление на л. 21 от делото). Посочил е, че имот в тази местност с площ от 3.5 дка не е предмет на делото, а само другите два имота - от 5 дка и 1.5 дка (№№ 4 и 7 от исковата молба, съответно №№ 3 и 6 от диспозитива на решението на СРС). Наследниците на К. Й. Б., чрез В. Б. (заявление на л. 18 от делото на СРС) са заявили два имота в тази местност - един от 2.5 дка и един от 0.8 дка, или общо 3.3 дка.

Наследниците на Д. Й. Б. са заявили, чрез Ф. И. (заявление на л. 23) и В. Д.-Н., 2.5 дка в тази местност, а с решение от 24.03.2004 г. (л. 202 от делото на СРС) са им признати права върху 2.444 дка, като реално са им възстановени 0.433 дка в стари граници в имот пл. № * и е отказано реално възстановяване на още 2.011 дка в същия имот поради застрояване, и е посочено, че тази площ подлежи на обезщетяване. Заявили са и още 0.8 дка (л. 261 от делото).

Съдът е приел, че заявените от наследниците на К. и на Д. Б. площи от по 2.5 дка сборно 2 съвпадат с площта от 5 дка, заявена от Г. Й., а съгласно доброволната делба от 1928 г. Й. Б.

С. е имал имот от 4.5 дка в тази местност. Няма твърдения и доказателства да е придобивал друг имот в същата местност; няма твърдения и доказателства К. Й. Б. и Д. Й. Б. да са придобили лично други имоти в тази местност, поради което следва да се приеме, че става дума за един и същи имот, независимо че описаните в акта от 1928 г. съседи не съвпадат с тези, посочени в решението от 1956 г., и има неголяма разлика в площта.

По отношение собствеността и квотата на Г. К. Й. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията възззивният състав на Софийски градски съд е намерил, че съдебната спогодба за делба от 28.10.1940 г. по дело № 516/1940 г. не е породила действие. Тя не съдържа никаква индивидуализация на имотите, които според нея остават общо в съсобственост на К. Й. Б., Д. Й. Б. и тяхната майка Я. Й. Б.. От протокола става ясно (от частта му за разпит на вещо лице), че предмет са били 48 имота на Й. Б. С.. Няма посочване на имотите по вид (нива, ливада и пр.), площи, местности, граници. При това положение липсва предмет на тази спогодба. Ето защо и правата (квотите) на наследниците на Й. Б. С. в имотите, останали след неговата смърт, са тези, определени от отменения Закон за наследството, и са по 2/7 ид.ч. за К., Д. и Я. Б. и 1/7 ид.ч. за Г. П. (дъщеря на Й. Б.). По силата на съдебното решение от 1956 г. само 2/7 ид.ч. са преминали от Я. Б. в собственост на Г. К.. Оплакванията, свързани с диспозитива на съдебното решение от 1956 г. по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът е намерил за неоснователни. Визирал е, че пределно ясно е от мотивите, че е предявен и разгледан иск за обявяване на предварителен договор за окончателен.

Обстоятелството, че в диспозитива се съдържа осъдителна част, не променя характера на постановеното по делото решение - като такова по конститутивен иск, а не по осъдителен иск (за извършване на определено действие). В теорията и практиката няма спор за последиците от уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а именно, че решението по такъв иск замества несключения договор за прехвърляне на собствеността. Налице е непрецизен диспозитив, а не решение по осъдителен иск да се извърши действие (сключи договор).

Същевременно съдът е посочил, че възражението на В. Д. (наследник на Д. Б.) за придобивна давност в полза на К. и Д. Б., изтекла преди колективизацията, не ползва онези от ответниците, явяващи се наследници на К. Б., тъй като тя не може да предявява чужди права. Ответниците К. Б. и заместилите В. Б. ответници не са депозирали отговори на иска и такова възражение е преклудирано, а В. М. е признала исковете. Възражение за изтекла (за всички процесни имоти) в полза на Д. Б. придобивна давност от 1940 г. до 1957 г. (когато е колективизацията) не е заявено от В. Д. в срока по чл. 131 ГПК и също е преклудирано.

Направеното от нейния съпруг такова възражение след неговото конституиране като страна по делото (същият е конституиран като ответник, тъй като договорът за продажба на наследство, сключен между В. Д. и Ф. И., е по време на брака между В. и А. Н.), според въззивния състав е недопустимо, тъй като позоваване на изтекла в полза на дадено лице преди неговата смърт давност може да се направи от неговите универсални или частни правоприемници; А. Н. обаче не е нито наследник на Д. Б., нито е частен правоприемник на негов наследник, защото той не черпи правата си от сключения между неговата съпруга и Ф.

И. договор за продажба на наследствената част на Ф. И. на неговата съпруга, а правата му 3 възникват по силата на закона - СК). След като не е нито наследник на Д. Б., нито е негов частен правоприемник, респ. частен правоприемник на негов наследник, А. Н. не може да се позове на придобивна давност за имотите, изтекла в полза на Д. Б. преди колективизацията.

По този начин всъщност се прави опит за заобикаляне на преклузията, настъпила по отношение възможността В. Д. да се позове на придобивна давност, изтекла в полза на нейния баща Д. Б., защото срокът за това е този по чл. 131 ГПК и е пропуснат. Съдът е приел и че дори да е допустимо, това възражение е неоснователно, защото се извежда от неправилно тълкуване на разпоредбата на § 4 от преходните правила на действащия ЗС.

Приложим в случая е Законът за давността (отм.). Твърди се давност от 1940 г. до 1957 г.

(когато е колективизацията), като се счита, че се прилага 10-годишният срок по ЗС, но считано от 1940 г. (с оглед твърдението, че към 1951 г. братята К. и Д. са станали собственици на основание 10-годишно владение), което не е така. Съгласно трайната практика на ВКС относно прилагането на § 4 от преходните правила на действащия ЗС, предвидените в чл. 79, ал. 1 ЗС 10 години давностно владение в контекста на § 4 ПП на ЗС се считат не от установяване на владението, а от влизане в сила на ЗС през 1951 г. Новите, пократки срокове, предвидени в ЗС, започват да текат от влизането му в сила занапред, тоест от 16.12.1951 г., а не от предшестващото завладяване на имота; срокът за придобиване по давност на недвижим имот по силата на недобросъвестно владение по новия закон изтича най-рано на 16.12.1961 г. и ако 20-годишната давност по отменения Закон за давността изтича преди този момент, прилага се давността по този отменен закон. Софийски градски съд е посочил, че в случая, ако се приеме, че К. и Д. Б. са разделили през 1940 г. неформално имотите и са установили владение всеки за себе си върху половината от имотите, отстранявайки майка си, то давност би изтекла по правилата на отменения Закон за давността през 1960 г., а по правилата на § 4 от действащ ЗС - на 16.12.1961 г., т.е. приложим е давностният срок по отменения Закон за давността. Не е приложим и чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, защото няма твърдения за владение (върху идеалните части на майка им), основано на писмен документ (делбата от 1940 г., дори да бе породила ефект, е основание за владение само на собствените им идеални части, но ги прави държатели на евентуално обработваните от тях идеални части на другите съделители), и следователно преди колективизацията от 1957 г. не е придобито право на собственост по давност от двамата братя К. Б. и Д. Б..

Разпечатката съдържа 29 от 98 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b433f57e-6c7d-4502-8c40-d4f664d5611b