Решение № 146 от 15.07.2024, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Свиленград, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Живка Д. Петрова при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело № 20235620100863 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искове с правно основание чл.128, т.2, чл.224, ал.1 и чл.215, ал.1 от Кодекса на труда и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът Д. П. К. иска от съда да осъди ответника ЕТ „МИРКОВ АНГЕЛ МИРКОВ - НИКОЛА МИРКОВ“, ЕИК: 206233967, представляван от физическото лице - търговец Н.А.М., да му заплати дължими въз основа на сключен между страните Трудов договор № ЛС-007 от 02.05.2021 г. суми, както следва: сумата 86,00 лева - неплатено трудово възнаграждение за месец ноември 2023г. (след допуснато изменение на размера на иска от 52,00 лв. на 86,00 лв.), сумата 2198,94 лева - обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 50 дни за периода от 02.05.2021 до 05.11.2023г. (след допуснато изменение на размера на иска от 1500,00 лв. на 2198,94 лв.) и сумата 13149,87 лева - командировъчни пари по Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, дължими за времето от 02.05.2021г. до 05.11.2023г.

(след допуснато изменение на размера на иска от 10000,00 лв. на 13149,87 лв.), ведно със законната лихва върху всички суми, считано от 05.11.2023г. до окончателното им изплащане.

Ищецът твърди, че работил по трудово правоотношение с ответника на основание сключен Трудов договор № ЛС – 007 от 02.05.2021г., на длъжност 1

„шофьор на тежкотоварен автомобил над 1,2 тона“, с основно трудово възнаграждение в размер на 650,00 лева. В продължение на повече от две години изпълнявал съвестно трудовите си задължения, като пътувал с товарни автомобили по указани му от работодателя маршрути, най-често зад граница до съседни държави. Трудовото правоотношение било прекратено от работодателя, считано от 05.11.2023г., след отправяне до ищеца на писмено предизвестие № 001/04.10.2023г. След изтичане на едномесечния срок на предизвестието му била връчена Заповед № 014/05.11.2023г. за прекратяване на трудовия договор на основание чл.328, ал.1, т.3 от Кодекса на труда.

За отработените от ищеца дни в периода от 01 до 04 ноември 2023г. ответникът не заплатил на ищеца дължимото трудово възнаграждение.

Работодателят не изплатил на ищеца и обезщетение за неползвания от него платен годишен отпуск за 50 дни за периода от 02.05.2021 до 05.11.2023г.

Ответникът не заплатил на ищеца и командировъчни разходи за 275 денонощия в чужбина в периода от 02.05.2021г. до 04.11.2023г. В този период ищецът изпълнявал трудовите си задължения като „шофьор на тежкотоварен автомобил над 1,2 тона“ по различни маршрути в чужбина, което ставало на основание издавани от работодателя заповеди за командироване. Тъй като изпълнявал трудовите си функции извън уговореното място на работа, имал право на командировъчни пари, съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, които били в размер на претендираната сума.

Предвид изложеното, ищецът моли съда да уважи исковете и да му присъди направените разноски по делото.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника, с който оспорва предявените искове по основание и размер.

Ответникът не спори, относно сключването и прекратяването на трудовия договор между него, като работодател, и ищеца, като работник/служител. Оспорва иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ – за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 52,00 лв. (първоначално предявената искова претенция), като посочва, че веднага след получаване на исковата молба на 04.01.2024г, изплатил на ищеца дължимото му се трудово възнаграждение за м. ноември 2023г. в размер на 56,00 лв., т.е. повече от претендираното такова. Посочва, че в трудовия договор не бил уговорен срок 2 за изплащане трудовото възнаграждение, така че то ставало изискуемо след покана от работника. Тъй като ответникът не получил нарочна покана, изплатил възнаграждението веднага след получаване на исковата молба.

Затова ответникът счита, че не е дал повод за завеждане на този иск и поради това не дължи разноски, и че искът е неоснователен, предвид погасяване на вземането с извършеното плащане.

Ответникът оспорва като неоснователен и иска с правно основание чл.224 ал.1 от КТ – за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск (ПГО). Посочва, че ищецът имал право да ползва ПГО за 2021г. - 8 дни, за 2022г. - 26 дни и за 2023г. - 26 дни или общо 46 дни. Ищецът бил ползвал тези дни ПГО, за тях му било начислено съответното трудово възнаграждение, което му било изплатено.

Ответникът оспорва като неоснователен и иска с правно основание чл.215 ал.1 от КТ – за заплащане на командировъчни пари в търсения размер.

Твърди, че е изплатил на ищеца нормативно определените командировъчни пари – „сума за пробег“ от общо 3 807 лв., от която сумата 1433,00 лв. – за 2021г., сумата 1488,00 лв. - за 2022г. и сумата 886,00 лв. - за 2023г. На ищеца били изплатени и командировъчни пари в размер на 3815,00 лв., за което били издадени и подписани от страните 12 на брой РКО. В тази връзка посочва, че работодателят, със своя Заповед № ОА-2 от 01.01.2021г., издадена на основание Правилника за вътрешния трудов ред и чл.32, ал.1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, регламентирал размера на командировъчните пари съобразно пропътувани километри на служителя по единна ставка – по 0,15 лв. на километър.

Сумарно, пропътуваните километри от ищеца за 2021г. били 9554 км, за 2022г.

– 9923 км., а за 2023г. – 5908 км. По този начин дължимите на ищеца „суми за пробег“ били: за 2021г. – 1433,00 лв., за 2022г. - 1488,00 лв., а за 2023г. – 886,00 лв. или общо 3807,00 лв., която сума му била платена. Счита, че в Приложение № 3 към НСКСЧ се определял максималния размер на командировъчните пари, а не техния минимален размер. Освен това, ищецът бил командирован само в Турция /съседна на България държава/ и огромното мнозинство от престоя му там бил от едно денонощия, поради което и съгласно чл.21 от НСКСЧ, му се полагали само 35% от командировъчните пари.

3

Предвид горното, ответникът моли съда да отхвърли изцяло предявените искове и да осъди ищеца да му заплати разноските по делото.

Ищецът оспорва направените с отговора възражения.Оспорва твърденията, че е ползвал ПГО, който му бил платен, като в тази връзка оспорва по съдържание представените заповеди за разрешаване на ПГО, като твърди, че същите са издадени след завеждане на исковата молба в съда, за послужат по делото. Относно фишовете за заплати посочва, че не е получавал такива и нямало как да знае, че работодателят му е начислявал суми за ползван ПГО. Относно командировъчните пари, ищецът признава, че е получил сумата 3815,00 лв. – разходи за командировка за 2023г., но тази сума не покривала действително полагащите му се суми за командировки в чужбина. Посочената в отговора Заповед № ОА-2 от 01.01.2021г., с която се определяла единна ставка, била незаконосъобразна, поради което и нищожна, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:

С доклада по делото, на основание чл.146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищеца и ответника е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на Трудов договор № ЛС – 007 от 02.05.2021г. и прекратено със Заповед № 014 от 05.11.2023г., на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ.

От заверено копие на Трудов договор № ЛС – 007 от 02.05.2021г. се установява, че по силата трудовото правоотношение, ищецът е заемал длъжността “шофьор на тежкотоварен автомобил над 12 т.“, с място на работа: гр. Свиленград, с месечно трудово възнаграждение в размер на 650,00 лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6%. Трудовият договор е сключен като срочен, на основание чл.68, ал.1, т.1 от КТ, без да е посочен определен срок. Уговорено е, че за неуредени в трудовия договор условия се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда.

Макар между страните да не се спори относно срока на трудовия договор, доколкото той е съществен елемент от съдържанието му, следва да се обсъди и този въпрос.

Сключването на срочен трудов договор за определено време е 4 допустимо в две групи от случаи. Те са уредени в чл. 68, ал. 3 и 4 от КТ.

Първата група е уредена в чл. 68, ал. 3 от КТ . Едната хипотеза на тази разпоредба е с оглед на видовете работи, за изпълнението на които се сключват срочните трудови договори, а именно – временни, сезонни и краткотрайни. В случая тази хипотеза безспорно не е налице, доколкото между страните не се спори и е видно от представените писмени доказателства, че ищецът е заемал длъжност, която се извършва целогодишно, и характерът на тази работа е постоянен, не е епизодичен или временен. Втората хипотеза е сключване на срочни трудови договори, независимо от естеството или характера на работата, с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или ликвидация предприятия. Тази разпоредба намира приложение, когато има влязло в сила решение на съда за обявяване на предприятието-длъжник в несъстоятелност или предприятието е в ликвидация, което в случая безспорно не е налице.

Втората група от случаи, при които е допустимо сключване на срочни трудови договори за определено време, е уредена в чл. 68, ал. 4 от КТ . Тази законова разпоредба допуска по изключение да се сключва срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ за срок най-малко от една година за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, а се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя. Но това е допустимо само по изключение, за разлика от случаите по ал. 3, при които сключването на срочни трудови договори е правило. За да не стане изключението правило, законодателят го е дефинирал в § 1, т. 8 на ДР на КТ , а именно: „Изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му.“. В конкретния случай, безспорно и „изключение“ по смисъла на § 1, т. 8 на ДР на КТ не е налице.

Съгласно ал. 5 на чл. 68 от КТ , срочен трудов договор за определено време, сключен в нарушение на чл. 68, ал. 3 и 4, се смята сключен за неопределено време. Това е една законова фикция, която урежда императивно последиците от допуснатото обективно нарушение на закона и мотивира страните по трудовото правоотношение към дисциплина. Превръщането на 5 срочния трудов договор в договор за неопределено време се извършва по силата на закона.

С оглед горното, съдът приема, че възникналото между страните трудово правоотношение е било за неопределено време, по силата на закона.

Видно от заверено копие на Заповед № 014 от 05.11.2023г., трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ, като в заповедта е посочено, че прекратяването е считано от 05.11.2023г. По това обстоятелство също не се спори.

Между страните не е спорно, че след постъпването си на работа до датата на прекратяване на трудовото правоотношение на 05.11.2023 г., ищецът е полагал труд при ответника и трудово възнаграждение е отработено. Не се спори също, че след прекратяването на трудовото правоотношение и преди депозиране на исковата молба в съда (21.12.2023г.) трудовото възнаграждение за месец ноември 2023г. не е било платено на ищеца от ответника. Безспорно е, а и е видно от представено платежно нареждане от 05.01.2024г., че на същата дата ответникът е превел по банкова сметка на ищеца сумата 56,00 лв., с основание за плащане „раб. заплата м. 11 2023“.

Спорен е въпросът за срока на плащане на трудовото възнаграждение и дали в случая ответникът е бил в забава на плащането и съответно дали е станал причина за предявяване на иска по чл.128, т.2 от КТ, респ. дали дължи разноски.