Решение № 6443 от 26.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6443 гр. София, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Ст. Адова при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Йоана Ст. Адова Въззивно гражданско дело № 20261100501195 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20187/07.11.2025 г., постановено по гр. д. № 24619/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 30-ти състав, са уважени предявените от „Сънфудс България“ ЕООД срещу С. А. С. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 вр. с т. 1 от КТ вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 1500 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение по Договор за повишаване на квалификацията от 16.09.2021 г. към Трудов договор № 701194/10.05.2020 г., ведно със законната лихва от 19.12.2023 г. до окончателното й плащане и за сумата от 60.68 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 17.08.2023 г. – 05.12.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 08.01.2024 г. по ч. гр. д. № 69847/2023 г. по описа на СРС, 30-ти състав. Искът за мораторна лихва за сумата в размер на 3.82 лв. за периода 10.08.2023 г. – 16.08.2023 г. е отхвърлен като неоснователен. Със същото решение С. А. С. е осъдена да заплати на „Сънфудс България“ ЕООД сторени по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в размер на 708.26 лв., а „Сънфудс България“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на С. А. С. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сума в размер на 1.20 лв., представляваща сторени разноски за първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени исковите претенции, е депозирана въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – С. А. С., в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Твърди, че ответницата не е изразявала съгласие с клаузите на договора за повишаване на квалификацията. Отбелязва, че по делото не е представен в оригинал спорният договор поради изявление на процесуалния представител на ищеца за автентичност между завереното копие, приложено по делото и оригиналният документ. Добавя, че не е провеждано производство по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК, тъй като не се спори между страните, че С. подписала два договора за повишаване на квалификацията, а се оспорва съдържанието на клаузата от процесния втори договор за повишаване на квалификацията, 1 според която служителката не можела да прекрати едностранно правоотношението в срок от 18 месеца след приключване на обучението. Поддържа тезата на страницата, на която е посочена цитираната клауза да липсва положен от служителката подпис, освен това договорът не бил заверен. Допълва, че личните данни на С. не са изписани от нея. Обобщава първата страница на договора да е подменена със страницата, предвиждаща по-дълъг срок на полагане на труд при работодателя след обучението. Счита, че в изпълнение на първия договор за повишаване на квалификацията след изтичане на предвидения в него срок от 6 месеца ответницата депозирала заявление за прекратяване на трудовото правоотношение.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 от ГПК от страна с процесуална легитимация, чрез адв. Д., с надлежно учредена представителна власт, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени императивни материалноправни норми. Решението е правилно в обжалваната част, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийски районен съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Предмет на разглеждане в настоящото производство са предявените по реда на чл.

422 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 вр. с т. 1 от КТ вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Основателността на иска с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 вр. с т. 1 от КТ вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се обуславя от съществуването на валидно сключен договор за повишаване на квалификацията; изпълнение на задължението на работодателя по договора, при което за работника/служителя е възникнало задължение да полага труд по трудово правоотношение за определен период от време; валидно неустоечно съглашение за вредите от неизпълнение на това задължение; размера на уговорената неустойка и прекратяване на трудовото правоотношение от служителя преди изтичане на уговорения срок. Що се касае до иска с правно основание чл.

86, ал. 1 от ЗЗД - изпадането на служителя в забава и размера на мораторната лихва. По правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на полагащият труд при работодателя е да докаже възраженията си, както и погасяване на процесното неустоечно вземане в случай, че твърди това, и наличието на обстоятелства, водещи до изключване или намаляване на отговорността му.

С разпоредбата на чл. 234 от КТ законодателят е предвидил възможност за сключване на договор за повишаване на професионалната квалификация и преквалификация чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя.

Съгласно практиката на ВКС този договор, макар и да е уреден в Кодекса на труда, представлява граждански договор, а не трудов, поради което при спорове, свързани с изпълнението и тълкуването му, са приложими разпоредбите на гражданския закон /Решение № 227/19.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1861/2010 г., IV ГО; Решение № 141/27.06.2022 г. по гр. д. № 3429/2021 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 28/01.07.2011 г. по гр.д.

№ 243/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 272/05.10.2011 г. по гр.д. № 1637/2010 г. на ВКС, III ГО; Решение № 665/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г., IV ГО/. Особеност е, че страните по този договор са обвързани и от трудово правоотношение, като разпоредбата на чл. 234, ал. 3 от КТ предвижда възможността да се уредят клаузи, отнасящи се до задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок и отговорността на работника или служителя при неизпълнението на това задължение. Т.е. страните могат да уговорят отговорност за две форми на неизпълнение: незавършване на обучението и 2 неизпълнение на задължението за работа през уговорения срок за задължителна работа.

Целта на разпоредбата е работата в определения по чл. 234, ал. 3, т. 1 от КТ срок при този работодател да компенсира разходите за обучение. Обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. С оглед разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните могат да уговорят и неустойка, която да обезпечи изпълнението на задължението на служителя да полага труд при работодателя по трудовото правоотношение за определен период от време и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.

По делото не се спори, а и от приетите писмени доказателства – трудов договор № 701194/10.05.2020 г., се установява, че страните са били обвързани по трудово правоотношение, по силата на което ответницата е заемала длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“, а според длъжностното разписание – „ресторантски работник“. Не е спорно, че „Сънфудс България“ ЕООД и С. А. С. сключили два договора за повишаване на квалификацията, от 10.05.2020 г. за начално обучение на служителката за „ресторантски работник“, и от 16.09.2021 г. /процесният договор/ за длъжността „мениджър“. Според писменото съглашение от 16.09.2021 г. се установява, че ищецът, в качеството на работодател, е поел задължението да проведе два курса за повишаване квалификацията на служителя на длъжността „мениджър“, а ответницата, в качеството си на служител – да я усвои. Съгласно чл. 2 от Договора работодателят провежда два курса за повишаване на квалификацията на служителя – първият, „Основен курс за управление на смяна“, в срок от шест месеца от датата на подписване на договора от 16.09.2021 г., а вторият, „Курс за управление на смяна за напреднали“, в срок от шест месеца от датата на завършване на първия курс. С оглед изложеното следва да се направи извод, че е възникнало валидно правоотношение между страните по силата на процесните трудов договор и договори за повишаване на квалификацията.

От събраните по делото доказателства като относими, необходими и допустими за решаването на правния спор се установява изпълнението на задължението на работодателя по Договора от 16.09.2021 г. При систематичното тълкуване на съдържанието на клаузите на чл. 2 – чл. 6 от Договора, съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, се извежда изводът за периодите, в които работодателят е следвало да извърши обучението на служителката.

Видно от диплома за успешно завършено обучение „Основен курс за управление на смени“ от 17.11.2021 г. и справка за отчитане на резултатите в предвидения 6-месечен срок от съгласуване на насрещните волеизявления на работника и служителя по договора от 16.09.2021 г. е проведен и приключен първият курс. За работодателя е възникнало задължението да проведе и приключи и втори курс в 6-месечен срок от завършване на първия. От удостоверение за успешно завършеното обучение по „Специализиран курс по управление на смени“ от 21.04.2022 г. и справка за отчитане на резултатите се заключава точното изпълнение и на това поето задължение от „Сънфудс България“ ЕООД. Доколкото обученията са били проведени в срок, съобразно клаузите на Договора за квалификация работодателят е изправна страна.

Що се касае до следващата предпоставка за уважаване на исковата претенция – задължението на служителя да полага труд за определен период от време, съдът следва да обсъди възраженията на въззиемата относно валидността на клаузата за срок.

Според въззивната съдебна инстанция неоснователни са доводите на страната по отношение съдържанието на чл. 12 от процесния договор, според който служителят се задължава да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и осемнадесет месеца след завършването му.

Сключеният договор за повишаване на квалификацията според правната си същност представлява частен диспозитивен документ. Частните документи се ползват с формална доказателствена сила, което означава, че при представянето на документ, съдържащ конкретно изявление на лице и подпис на същото, съдът е длъжен да приеме лицето за автор на направеното изявление. В теорията и съдебната практика се застъпва тезата, че частният писмен документ е неавтентичен не само когато подписът върху него е положен от друго лице, различно от това, посочено като негов издател и от което формално изхожда, но и когато текстът преди подписа не изразява волята на лицето - издател на документа. При наведеното във въззивната жалба твърдение, че съдържанието на текста е било подправено 3 след изготвянето на документа с текст, който не съответства на волята на служителката, е налице неавтентичен документ /Решение № 74/13.05.2015 г. по гр. д. № 4426/2014 г., ІІІ ГО на ВКС/. Пред първата инстанция не е откривано производство по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК, тъй като такова не е било инициирано, а съдържанието на частния документ не е било опровергано. Във въззивната жалба също не се сочи изрично искане за провеждане на производство по оспорване автентичността на документа, но и се твърди, че правилно такова производство не е откривано. В тази връзка следва да се добави, че адвокатът на ответницата е оттеглил и искането си по чл. 183 от ГПК процесният договор да бъде представен в оригинал. С оглед изложеното, съдът намира, че не е оборена доказателствената стойност на процесния договор, като съдържанието на клаузите му съответства на волята на сключилите го страни.