Решение № 395 от 02.05.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 395 гр. С., 02.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20235530101054 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата - твърди в поправената си искова молба, че сключила с ответника договор № 920739 за предоставяне на потребителски кредит на 05.09.2020 г., при условията на ЗЕДЕУУ. По силата му ответникът следвало да й предостави заемни средства в размер на 2500 лева. Съгласно чл. 3, б. „в“ - ГЛП на заема бил 23%, а ГПР бил 49.11%. Уговореният, съгласно чл. 2, срок на договора между страните, бил 12 месеца. Не се посочвало, как бил получен заема, -лучила по банков път в деня на подписване на договора. Заплатила доброволно и извънсъдебно заема с падежиралата към момента на предсрочното му погасяване възнаградителна лихва, и такса гарант. Заемът бил погасен предсрочно, като датата на предсрочното погасяване била 25.06.2021 г., което било видно от платежния документ, представен с молбата. С плащанията й по договора за заем била погасена възнаградителна лихва за периода, в който заемната сума се била използвала, а именно за периода от 05.06.2020 г. до 24.06.2021 г. Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска плащала такса „гарант“, въпреки че такава не била предвидена в основния договор. За такава такса се разбирало от формиралата се съдебна практика срещу ответника. Единствено в чл. 5 от договора за заем било посочено, че имало предоставено по кредита обезпечение от страна на -, 1 като никъде не било посочено, че било възмездно. Независимо от това всички парични средства били заплащани по сметка на ответника. Погасителните плащания на вноските по кредита били извършвани по банков път, по сметка на ответника, и по сметка на същото дружество, чрез системата на -. Сумата, която била заплатена от нея във връзка с договора за заем, била в общ размер на 5022.24 лева. Била надплатила сумата от 2522.24 лева, понеже процесният договор № 920739 за предоставяне на потребителски кредит от 05.09.2020 г., бил недействителен, защото не отговарял на изискванията на ЗПК, и съгласно чл. 23 ЗПК следвало да върне само чистата стойност на кредита от 2500 лева, но не дължала лихва и други разходи по кредита. Процесният договор за кредит бил недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и 4, във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като ответникът бил изискал и събрал от нея лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не били предвидени в сключения договор за кредит. Макар да били посочени в договора лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не бил пояснил, по ясен и разбираем начин, какви били компонентите на ГПР. В договора не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 49,11 %. Било видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, ГПР, при включена възнаградителната лихва като единствен разход по кредита, следвало да бъде 25.59 %. Това нарушение имало за правна последица, съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита. Действително приложената възнаградителната лихва по договора за заем била двойно поголяма от тази, която била посочена в чл. 3, б.„в“ от договора за кредит.

Действително приложеният размер на възнаградителната лихва бил 40.05 %.

Това се потвърждавало от приложената калкулация. Предвид липсата на други видими от договора разходи по заем и наличието на само една договорената в чл. 3, ал. 1, б. „в“ възнаградителна лихва, можело да се заключи, че последната, която била приложена по договора, била в по-голям размер от посочената в него. В тази връзка, ако ГЛП бил по-голям, то и ГПР щял да бъде значително по-голяма стойност. А това означавало, че той бил некоректно посочен в процесния договор. Поради некоректно посочения размер на ГПР била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и съответно 2 клаузата следвало да бъде обявена за нищожна на основание ал. 5 от същия член. Дори и да не се приемело, че възнаградителната лихва била по-висока, то за да бъдела такава вноската по заема, ответникът бил инкорпорирал в нея допълнителна сума, която оскъпила кредита за ищцата, и съответно не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с договор № 920739 за предоставяне на потребителски кредит на 05.09.2020 г. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 начин. ГПР следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само, таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление, и даването на тази информация на потребителя, как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора, било вменено като императивна разпоредба в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договора кредиторът се бил задоволил единствено с посочването, като абсолютни стойности, на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита (кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 49.11 %). В този порядък следвало да се посочи, че, съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, които били дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да били инкорпорирани всички разходи, които ще стори, и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит, липсвала яснота досежно тези обстоятелства. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, която налагала изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги 3 кумулирал, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно, какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната лихва била в много по-голям размер от действително дължимия съгласно договорените условия, тъй като било видно от приложените извлечения от кредитния калкулатор, съгласно погасителния план, лихвата била в размер на 40.5 %, а не както било посочено. Видно било и от приложената калкулация, с действително приложения лихвен процент върху главницата, ГПР по кредита бил 48.28 %, което било в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Завишаването на възнаградителната лихва, без да била уговорена такава, представлявало нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г ЗЗП давала легалната дефинция на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречила на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от с.з. гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация, и следователно била подвеждаща, или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала, или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат, или било възможно да има за резултат, вземането на търговско решение, което той нямало да вземел без използването на търговската практика. Така в чл. 3, ал. 1, б. „е“ и „з“ от договора било уговорено, размерът на оскъпяването по кредита да бъдел в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. Съгласно чл. 5 от договора за кредит, заемът се обезпечавал с поръчителство, което било предоставено от -, в полза на ответника. Съгласно него, с одобрението на обезпечението се одобрявал и кредита. За да бъдел отпуснат заема следвало обезпечението да бъдело предоставено, но в договора не било описано, че се дължала такса „гарант“, или че поръчителството било възмездно. Това обстоятелство се разбирало от константната съдебна практика, която се била формирала срещу ответните страни. В ГПР не било включено плащането към гаранта, а то било съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването на кредита 4 било обусловено от получаването на гаранция. Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т. 1 ЗЗП , което от своя страна водело до неравноправен характер, респективно недействителност на клаузите. Нищожността на кредитната сделка не била произвела правен ефект и уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответник Ф., за учредяване от негова страна на лично обезпечение, също била нищожна.

Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. Конкретният договор обаче бил недействителен и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство бил уреден в чл. 138 ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът бил трето, неучастващо лице. Договорът бил възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъдел обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора, на практика лишавала от основание самия договор. Поставянето на изискване към потребителя да заплатял възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията и противоречало на Директива 2008/48. В случай, че основаният договор бил недействителен, то и акцесорният договор за поръчителство щял да бъде, като всички пари платени във връзка с него също подлежали на възстановяване. За да бил основателен предявеният иск, следвало да се установи, че плащането на претендираната сума било при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК, или защото уговорените възнаградителна лихва и такса - гарант били нищожни, като противоречащи на добрите нрави. Също така следвало да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която, за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който бил обвързан от наведените от ищцата основания, когато бил сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение, или с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за дадено без основание, съдът не само можел, но бил и длъжен да провери действителността на договора, и на ненаведени от страните основания, в следните хипотези: при нарушение на добрите 5 нрави, при неравноправни клаузи във вреда на потребителя, при нарушаване на императивни правни норми, които водели до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисквало събиране на доказателства. Искането по същество е да се осъди ответника да върне на ищцата сумата от общо 2522.24 лева, която платила без основание за възнаградителна лихва, такса „гарант“ и извънсъдебни такси за събиране на заема по недействителния им договор № 920739/05.09.2020 г. за предоставяне на потребителски кредит, както и сторените по делото разноски.