Решение № 6700 от 28.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6700 гр. София, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря ПЕТЯ АСП. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА Гражданско дело № 20211110160516 по описа за 2021 година

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 149 вр. чл. 153 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Ищецът „************ ЕАД твърди, че между него и ответницата Д. Ц. В., ЕГН **********, в качеството й на наследник на Б. Ц. В., е налице валидно облигационно правоотношение, чийто предмет е свързан с доставка на топлинна енергия за битови нужди. Посочва, че ответницата има качеството на потребител на топлинна енергия по отношение на наследствен топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ.

„***********, за което обстоятелство е налице издаден абонатен № ***********.

Счита, че във връзка с притежаваното от ответницата качество на потребител, то по отношение на същата приложение намират публично известните Общи условия за продажба на топлинна енергия от „***********“ ЕАД, като съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, те обвързват потребителите без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че за периода от м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г. е доставил топлинна енергия на ответницата, като същата не е заплатила стойността на дължимото, чийто общ размер възлиза на 4002,48 лева. Сочи, че ответницата дължи и 35,40 лева, представляващи сума за дялово разпределение за периода от м. 01.2019 г. до м. 04.2020 г. Претендира лихва за забава върху стойността на главницата в размер на 657,32 лева за периода от 15.09.2019 г. – 13.10.2021 г., както и обезщетение за забава на стойност 7,11 лева върху стойността на дължимото за извършеното дялово разпределение за периода 03.03.2019 г. – 13.10.2021 г.

С отговора на исковата молба, ответницата Д. Ц. В., оспорва исковите 1 претенции по основание и размер. Оспорва да е налице облигационна връзка между страните. Релевира възражение за изтекла давност доколкото са налице периодични плащания, които на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок.

Третото лице – помагач на страната на ищеца „***********” ЕООД счита, че исковете са основателни и доказани.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:

В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия между него и ответницата, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества, в рамките на процесния период. В това число, следва да докаже обстоятелството, че за ответницата е възникнало задължение за плащане на дължимата цена в претендирания размер, както и че през посочения период в сградата, в която се намира процесният имот, е извършвана услугата дялово разпределение от „***********“ ЕООД. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила претендираните вземания.

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран, съответно че сградата, в режим на етажна собственост, в която се намира същият, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Установява се, че Б. Ц. Великов е придобил правото на собственост върху имота чрез правна сделка, което обуславя извода, че между ищеца „Топлофикация София” ЕАД и Б. Ц. В. е налице облигационно отношение, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чийто клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ, обвързват потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. От приложеното към делото удостоверение за наследници безспорно се установява, че към датата на смъртта на Б. В. – 05.09.2018 г., наследодателят е оставил наследник по закона – Д. Ц. В.. Изложеното обуславя извод, че ответницата е носител на правото на собственост върху процесния имот, поради което и на основание чл.153 ЗЕ има качеството на потребител на топлинна енергия, съответно на основание чл. 150, ал. 2 ЗЕ е обвързана от Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най- малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от 2 потребителите, по аргумент на чл. 150, ал. 2 от закона. В случая несъмнено е, че общите условия на ищеца са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия, потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът приема, че между страните са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м. 05.2018 г.– м. 04.2020 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 ЗЕ, топлинната енергия за отопление на имотите в сграда етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач на ищеца „***********” ЕООД.

Въз основа на заключението на вещото лице по съдебно -техническата експертиза се установява, че през процесния период на ответницата е била начислявана топлинна енергия за отопление по отчет на 4 бр. ИРРО , за БГВ и от сградната инсталация. Във връзка със заключението на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза се установява, че за процесния период, по – конкретно от 01.05.2018 г. – 30.04.2018 г., на ответницата са начислени суми за доставена топлинна енергия, чиито общ размер възлиза на 4002, 48 лева. Относно дължимите от ответницата суми във връзка с извършеното дялово разпределение се установява, че същите са на стойност 35,40 лева, считано от 01.01.2019 г. – 01.04.2020 г.

Във връзка с гореизложеното и доколкото претенциите на ищеца се считат за основателни, следва да се разгледа наведеното от ответницата Д. В., възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт- договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това 3 дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок - арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и лихвите за забава. В конкретния случай се претендират вземания за периода 01.05.2018 г.- 30.04.2020 г., поради което с оглед датата на подаване на исковата молба – 22.10.2021 г., непогасени по давност са задълженията за периода 22.10.2018 г. до 30.04.2020 г. Съобразявайки изложеното, настоящият състав приема, че стойността на доставената топлинна енергия за периода 22.10.2018 г. – 30.04.2020 г. е 3567,60 лева, до който размер следва да се уважи предявеният иск за цена на топлинна енергия.

Не е погасено по давност вземането на ищеца за такса за дялово разпределение за отчетния период м. 01.2019г.– м. 04.2020г., доколкото същото е станало изискуемо по-малко от три години преди подаване на исковата молба– през м. 02.2019г., след извършения отчет на уредите за дялово разпределение.

Доводите, касаещи приемане на наследството са направени за първи оът с писмената защита (т.е. след приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд) и не следва да бъдат разгледани.

По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД:

В тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на длъжника в забава, в това число, уговорен падеж за плащане на цената на доставена топлинна енергия, респ. датата на публикуване на общите фактури, както и отправена и получена от ответника покана за заплащане на таксата за дялово разпределение.

По отношение на режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана през процесния период са приложими Общите условия към договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени с Решение от 2016 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, влезли в сила на 11.07.2016 г. Съгласно чл. 31, ал. 1 вр. чл. 33 от Общите условия, е определен редът и срокът, по които потребителите на топлинна енергия следва да заплатят доставката й. Във връзка с горното се установява, че потребителите са длъжни да заплатят посочената услуга, в размер посочен в ежемесечно издавани фактури, за което обстоятелство им е предоставен 45 - дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят.

По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана– арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради което акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.

По отношение на разноските по делото:

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени заплатените разноски в производството и претендираното юрисконсултско 4 възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска. С оглед дължимото юрисконсултско възнаграждение, съдът определя същото в размер на 100 лева.

Стойността на общо направените от ищеца разноски е 888,09 лева (държавна такса за образуване на производството, депозити за възнаграждения на вещи лица и юрисконсултско възнаграждение). Съразмерно уважената част от иска, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 787,96 лева.

Конкретиката на случая сочи, че ответникът претендира адвокатско възнаграждение.

Искането за присъждане на разноски е направено до приключване на устните състезания, като са представени доказателства за действително извършване на разноските.

Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

На първо място следва да се посочи, че съобразно Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C- 427/ 16 и C- 428/ 16 „определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C-184/13—C-187/13, C-194/13, C-195/13 и C-208/13, EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат— под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката— да договорят възнаграждение в по- нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010г., Elchinov, C-173/09, т. 29.