Решение № 917 от 06.08.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 917 гр. София, 05.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000502720 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 4056 от 20.07.2023г., постановено по гр. д. № 24/2023г.

СГС, І ГО, 21 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на М. К. И. сумата от 70 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушение на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в гр. дело № 780-II/1998 г. на ВОП София, впоследствие ДП № II-048/1999 г. на ВОП София, ведно със законната лихва от 17.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ над тази сума до предявения размер от 120 000 лева. С решението СГС, І ГО, 21 състав е осъдил Прокурату на Република България да заплати на адвокат Е. Ф. М. възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗА в размер на 2292,37 лева, според уважената част от иска.

Постановеното от СГС, І ГО, 21 състав решение е обжалвано в осъдителната част, ведно със законната лихва, считано от 17.08.2019г. до окончателното плащане, от Прокуратура на Република България. В жалбата се релевират оплаквания за недопустимост, поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – за неправилност, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се твърдение, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищцата е процесуално 1 легитимирана и притежава качеството на страна по воденото сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780 – II/1998г. по описа на ВОП София, а сега ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП София, както и че няма качеството на пострадало лице, тъй като съпругът й приживе не бил предявил иск по чл. 2б ЗОДОВ. Релевира се оплакване, че обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ не следвало да обезщетява и вредите от престъплението. Излага се твърдение, че встъпването на ищцата в процеса като частен обвинител и граждански ищец било изключено от приложното поле на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС, тъй като съгласно практиката на ЕСПЧ същият не се прилагал в случаите, при които целта на пострадалия е да постигне наказване на извършителя, а не, за да получи гражданско обезщетение. Поддържа се твърдение, че ищцовата страна не била посочила конкретно кои действия от страна на ПРБ не са били извършени в разумен срок от органи на Прокуратурата на РБ след 15.12.2012г. – датата, на която е влязла в сила разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ или какво конкретно нарушение в рамките на съответното производство е извършено от тези органи. Излага се становище, че държавата не следвало да носи отговорност, защото забавянето се дължало на неизпълнението в пълнота на молби за правна помощ. Релевира се възражение и относно размера на присъденото обезщетение, който се сочи за завишен и несъответстващ на принципа на справедливост, закрепен в чл. 52 от ЗЗД, нито на социално-икономическата ситуация в страната, нито на трайната съдебна практика по аналогични казуси. Поддържа се оплакване, че съдът не е обсъдил доводите на ПРБ, че с оглед конкретните обстоятелства, свързани с обявена надлежна политическа и гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание на Република България, обнародвано в ДВ, бр.

44/01.06.1990г., е налице компенсиране на негативните за ищцовата страна последици по визирания ред. Релевира се довод, че в атакуваното решение са изброени общо, без преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху определянето на обезщетението, но без да е посочено конкретно как съдът е достигнал до определения от него размер. Излага се становище, че дори въззивният съд да приеме за доказано, че ищцата е търпяла някакви неимуществени вреди измежду твърдените в исковата молба във връзка с иска по чл. 2б от ЗОДОВ, то те са в значително по-нисък интензитет в сравнение с подобни случаи, поради относително краткия период, в който наследодателят й е станал активен преди предявяване на исковата претенция. Заявява се несъгласие относно началния момент на обезщетението по чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Прави се искане въззивният съд да обезсили постановеното решение като недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – да го отмени в обжалваната част като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и да отхвърли предявения иск изцяло. Алтернативно се отправя искане до съда да намали размера на присъденото обезщетение, ведно със законните последици.

Постановеното решение е обжалвано и от ищцата в отхвърлителната 2 част с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради съществено нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон. В жалбата се сочи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е занижен и не съответства на принципа на справедливост. Твърди се, че съдът въобще не е обсъдил доводите на ищцата за справедливия размер на обезщетението и принципните насоки на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, като не е посочил защо не ги приема, което съставлявало съществено нарушение на процесуалните правила. Релевира се възражение, че с отхвърлянето на иска над сумата от 70 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. било нарушено изискването за определяне на справедливо и достатъчно по размер обезщетение, както и това за съпоставимост на размера му с онзи, който самият ЕСПЧ би присъдил в подобни случаи. Излага се твърдение, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следвало да бъде съпоставим с този, който самият ЕСПЧ присъжда по подобни дела. Поддържа се становище, че никакви възражения от страна на Прокуратурата на РБ, направени в посока предприемане на действия по международна правна помощ и установяване и разпитване на всички пострадали, не могат да намерят своето логично обяснение за подобно забавяне. В тази връзка се сочи, че в нито едно от съдържанието на разпорежданията на съда, дадени по НОХД №1/1994г. на ВС, Военна колегия и по НОХД №1/ 1998г. на ВКС, не е било записано указание да се установят и издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от Прокуратурата период от 08.05.1984г. до 15.12.1988г. Релевира се възражение, че съдът не е отдал никакво парично изражение на това, че въпреки активността на ищцовата страна и тази на други пострадали бавенето на делото продължава. Поддържа се становище, че ако съдът бе приложил стандартите от практиката на ЕСЧП, то би трябвало да уважи напълно иска, като включи в обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ и загубените възможности от бавенето на делото, довело в крайна сметка до изтичане на давността за търсене и реализиране на наказателна отговорност и до невъзможността ищцата да получи морално удовлетворение от изправянето пред съда на виновните лица и съответно предявяването на иск срещу конкретните извършители и участници за обезщетяване на причинените й с деянията имуществени и неимуществени вреди. Твърди се, че при определянето на справедливия размер на обезщетението съдът е пропуснал да отчете и предубедеността на прокурора, който е водил разследването. Прави се искане въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, вместо което да постанови друго, с което да уважи иска до пълния предявен размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.12.2019г. /от датата на увреждането, макари и забавеното дело да не е приключило, респ. три години преди предявяването на иска/ до окончателното плащане.

В съдебно заседание пред въззивния състав жалбоподателят-ответник, 3 представляван от прокурор от САП, излага становище, с което сочи, че поддържа жалбата, но не в частта, в която се релевира възражение, че ищцата не била активно процесуално и материално-правно легитимирана да предяви иска по чл. 2б ЗОДОВ. Сочи, че поддържа оплакването за завишен размер на определеното обезщетение. В о.с.з. оспорва жалбата на другата страна.

Жалбоподателката-ищца, чрез процесуалния си представител, изразява становище, с което поддържа жалбата и оспорва жалбата на ответника.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ - претендира се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на ищцата на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991г., преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП – София, по което има качеството на пострадала.

За да постанови обжалваното решение, съставът на СГС, след анализ на събрания по делото доказателствен материал, е приел, че са налице предпоставките на чл. 2б от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата чрез прокуратурата, която по повод повдигнатото и образувано наказателно производство, чрез своите действия, е причинила болки и страдания на ищцата, имаща качеството на пострадала, вследствие нарушаване на основен принцип на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи – за разглеждане и решаване на делото в разумен срок / чл.6, §1/.

Настоящият съдебен състав, при извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 от ГПК, установи, че обжалваното решение е валидно.

Същото е недопустимо в частта, с която е присъдена законна лихва за периода 17.08.2019г. – 31.12.2019г. С оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е длъжен да се произнесе само в рамките на търсената защита. Тогава, когато произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, този принцип е нарушен. Произнасянето е plus petitum и е недопустимо. В случая се претендира присъждане на законна лихва от датата 31.12.2019г., а е присъдена за период, който я предхожда - считано от 17.08.2019г. За времето от 17.08.2019г. до 31.12.2019 г. присъждането е извън рамките на заявената от ищцата претенция и търсената защита - поради което е недопустимо. Предвид изложеното първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена лихва за горепосочения период, следва да се обезсили. В останалите обжалвани части решението е допустимо, ето защо въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора, в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които съдът е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, изр. 2 от ГПК.

4

Първоинстанционното решение е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към нея.

Във връзка с релевираните в жалбите оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:

Страните по делото не спорят, че ищцата е наследник на един от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998г. на ВОП София, а след това преобразувано в ДП № II-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на „Възродителния процес“ престъпления, а именно Ф. К. И., починал на 01.11.2018г.

Не се спори, че по време на т.нар. „Възродителен процес“ рождените му турски имена са били принудително променени на български, като той е носел името – Е. К. И..

Не се спори, а и от представените писмени доказателства се установи, че поради несъгласие с мероприятията на народната власт по отношение етническите турци в страната, след задържане в полицейско управление за времето от 28.12.1984г. до края на месец юни 1986г. съпругът на ищцата е бил задържан в ОУ на МВР, впоследствие приведен в затвора Белене, през 1987г. принудително заселен в с. Черказки и в с. Драгалница, обл. Монтана, а през 1989г. принудително изселен в Република Турция, заедно с цялото семейство – съпругата му и техните деца.