Решение № 3658 от 16.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3658 гр. Пловдив, 16.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330101215 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инс“ АД срещу В. Г. Г., с която е предявявен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 140,07 евро, представляваща част от главница в размер на 249,25 евро по Договор за потребителски кредит „****“ № ****/**** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 25.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1978/27.11.2025 г. по ч. гр. д. № 2745/2025 г. по описа на Районен съд – Лом.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „****“ № ****/**** г., по силата на който ищецът предоставил на ответницата сумата в размер на 332,34 евро (равняваща се на 650 лв.), която следвало да бъде върната в срок до 24.03.2026 г. Ответницата извършила плащане на първите три вноски, дължими на 24.04.2025 г., 24.05.2025 г. и 24.06.2025 г., като погасила частично и вноска с падеж 24.07.2025 г. Общо платената сума по кредита била в размер на 192,31 евро. Същата не погасила нито една от останалите вноски по кредита. Поради това била обявена предсрочната изискуемост на вземанията по договора, за което длъжникът бил надлежно уведомен. Поради непогасяване на дължимите по процесния договор за кредит суми, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 2745/2025 г. на Районен съд - Лом, и издадена Заповед № 1978/27.11.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Ответницата подала възражение срещу така издадената заповед за изпълнение, поради което за заявителя възникнал правния интерес от предявяване на настоящия иск. По 1 гореизложените съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответницата, с който не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „***“ № ****/**** г., по силата на който ищецът предоставил на ответницата сумата в размер на 332,34 евро (равняваща се на 650 лв.), при лихвен процент от 36 % и ГПР от 49,70 %. От правна страна се посочва, че посоченият договор за кредит е недействителен на основание чл.

22, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че при неизпълнение на посоченото задължение в чл. 8.1 от ОУ за предоставяне на обезпечение по договора за кредит, на основание чл. 7.1, ответницата дължала неустойка в размер на 468 лева. Посочва се, че неустойката представлявала скрито възнаграждение, поради което следвало да бъде включена в ГПР.

Доколкото това не било сторено, договорът за кредит бил недействителен.

Отделно се излагат съображения, че посочената клауза заобикаляла и нормата на чл. 33, ал.1 ЗПК и била и неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. По отношение на претендираните разноски в заповедното, навежда твърдения, че с влязло в сила Определение № 54/27.01.2026 г. на Окръжен съд – Монтана процесната заповед за изпълнение била отменена в частта за разноските, като В. Г. била осъдена да заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 204,51 евро. Възразява се, че претендираните суми като разноски в заповедното и исковото производство са прекомерни.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит „***“ № ****/**** г., сключен между страните, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 650,00 лева, която е следвало да бъде върната, ведно с лихви, на шест месечни вноски, при фиксиран лихвен процент от 36,00 % и ГПР в размер на 49,70 %. Съобразно чл. 4, ал. 5 от договора, ответникът се задължил в срок до края на следващия ден от сключване на договора да представи на ищеца гаранция по кредита, съобразно ОУ. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 7, ал.1 от договора, ответникът дължал сумата в размер на 1881,00 лева като неустойка.

По делото е представена справка за извършени плащания по договора за кредит от ищеца, от която се установява, че ответникът е заплатил на ищеца на 21.05.2025 г. сумата в размер на 246,12 лева и на 26.08.2025 г. сумата в размер на 130,00 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявен е иск с правно основание чл. чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

За основателността предявения иск дружеството – ищец следва да установи валидно договорно основание – Договор за потребителски кредит „****“ № ****/**** г., обвързващо страните. Посоченото следва да се разгледа съвместно със заявеното в отговора на исковата молба възражение за недействителност на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за 2 потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 7, ал.1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 468,00 лева. Разпоредбата на чл. 5, ал.3 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гаранция от банкова или небанкова финансова институция за целия срок на кредита на стойност – дължимите главница и лихви. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5, ал.3 и чл. 7, ал.1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за цялата сума по договора за кредит и за целия негов срок. Поставя се въпросът, ако същият би могъл да осигури такава гаранция, поради каква причина ще търси бързо финансиране от небанкова финансова институция. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,70 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при 3 формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит „****“ № ****/**** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От представения по делото Договор за потребителски кредит се изясни, че предоставената сума от ищеца на ответника е в размер на 650,00 лева. Съобразно приобщената справка за извършени плащания, ответникът е заплатил на ищеца сумата в общ размер на 376,12 лева, респ. остатъчната чиста стойност по кредита възлиза на сумата в размер на 273,88 лева, равняваща се на 140,03 евро. До този размер предявеният иск следва да бъде уважен, като същият бъде отхвърлен за разликата от 00,04 евро до пълния претендиран размер от 140,07 евро.