Решение № 531 от 20.04.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 531 гр. Бургас, 20.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Калина Ст. Пенева

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско дело № 20232100500393 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на МИНИСТЕРСТВОТО НА ПРАВОСЪДИЕТО, БУЛСТАТ: 000695349, представлявано от Министъра на правосъдието, с адрес гр.София, 1040, ул. „Славянска“, № 1, подадена чрез упълномощения му процесуален представител юрисконсулт Ива Тончева против решение № 189 от 22.11.2022 г., постановено по гр. д. № 380/2022г. на Районен съд –Поморие, с която въззивникът- ответник е осъден да заплати на ищцата Д. К. П., ЕГН: **********, с адрес гр. Б., ул. „Х. К.“, № **, вх. *, ет. *, със съдебен адрес: Районен съд – Айтос, гр.Айтос, ул. „Цар Освободител“, № 3а, стая 10, на основание 128, т. 2 от КТ и чл. 86 от ЗЗД сумата от 1 253.48 лв., представляваща разликата между заплатеното от работодателя й -ответник и дължимото на ищцата, в качеството и на ДСИ /държавен съдебен изпълнител/ при Районен съд – Айтос допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода за периода от 01.08.2021 г. до 08.06.2022 г., както и сумата 114.01 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на разликата между платеното и дължимото допълнително възнаграждение, в размер на законната лихва върху тази разлика, считано от началото на месеца, следващ месеца, за който същата се дължи, до предявяване на иска – 08.06.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба 08.06.2022 г. до окончателното и изплащане, като с решението въззивникът-ответник е осъден да заплати в полза на Държавата по сметката на РС – Поморие дължимите върху уважения иск държавни такси в размер на сумата от в размер 54.70 лв., и е оставено е без уважение искането му за присъждане на разноските по делото.

В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение, с твърдения, че същото е неправилно, тъй като е необосновано, постановено с противоречие с материалния и процесуалния закон. Излагат се оплаквания, че въпреки възраженията в отговора по чл.

1

131 от ГПК районният съд не е дал указания на ищцата за отстраняване на нередовностите на исковата й молба. Въззивникът счита, че единствено възражението по редовността на исковата молба е било възприето от районния съд и отстранено от ищцата в съдебно заседание, като останалите му възражения неправилно не са уважени. На следващо място счита за неправилен и в противоречие с материалния закон изводът на първоинстанционния съд, че искът е установен по основание, приемайки, че в случая не е приложима императивната разпоредба на чл. 12, ал. 8 от НСОРЗ. Заявява, че поддържа становището, че времето, през което ищцата е ползвала отпуск по майчинство не следва да се признава за професионален опит и през това време да й се начислява допълнително възнаграждение в размер на 2% годишно от основната й заплата. В подкрепа на това становище излага подробни съображения, че тъй като през процесния период ищцата не е получавала работна заплата, а обезщетение и съответно не е придобила професионален опит като ДСИ, в каквато насока счита, че е и правилото на чл. 12, ал. 8 от НСОРЗ. Счита, че в случая не са налице и двете кумулативни предпоставки, съставляващи правно основание за получаване на претендираното допълнително възнаграждение – положени трудови усилия по трудово правоотношение и придобит професионален опит. Сочи, че тъй като с приемането на НСОРЗ е направено разграничение между трудовия стаж и професионалния опит, като последният се придобИ. само когато служителят извършва такИ. действия, които водят до усвояване на умения, знания и способности, без значение за юридическото основание за тяхното придобИ.не. На следващо място в жалбата се излага несъгласие с извода на съда за неоснователност на възражението, че с подписаното споразумение от 20.07.2021г. страните са се съгласили с определен размер на допълнителното възнаграждение по реда на чл. 119 от КТ. Навежда съображения, че посочената разпоредба на чл. 119 от КТ се прилага и за държавните съдебни изпълнители, доколкото нормата на чл. 278 от ЗСВ предвижда, че за неуредените в глава 12 от ЗСВ случаи се прилага КТ. Счита също, че в обжалваното решение не са обсъдени всички относими по случая обстоятелства, както и, че не са изяснени фактите от значение за спора съгласно чл. 12 от ГПК, което е довело до го неговата необоснованост. Излага, че дори и да се приеме за доказан иска по основание, с оглед периода, през който ищцата е ползвала отпуск за бременност и раждане и отглеждане на дете до 2-годишна възраст, определения от съда размер на кореспондира с т. 2.1 от заповед от 19.05.2014г. на министъра на правосъдието, в която е предвидено, че за една календарна година трудов стаж и професионален опит в случая като ДСИ се полага допълнително трудово възнаграждение в размер на 2% от основната работна заплата, т.е. възразява, че в случая такъв се полага в размер на 2%, а не 4% както е приел районният съд. По подробно изложените и развити в жалбата съображения се иска отмяна на решението и изцяло отхвърляне на иска. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и за двете съдебни инстанции.

В съдебно заседание, въззивникът чрез упълномощения си процесуален представител поддържа въззивната си жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на разноските по делото.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззИ.емата-ищца Д. К. П., чрез упълномощения си процесуален представител е депозирала писмен отговор, в който е оспорила въззивната жалба и изложените в нея доводи. Изложила е съображения, че правилно районният съд е приел иска й за основателен, за което се е мотивирал обосновано при правилна оценка на доказателствения материал по делото. Позовава се на разпоредбата на чл. 352, ал. 1, т. 4 от КТ, като счита, че с нея законът фингира съществуването на трудов стаж, макар такъв да не е положен, както и, че незачитането на майчинството като трудов и осигурителен стаж противоречи на чл. 47 от КРБ. Заявява, че счита за правилен извода на районния съд, че нормата на чл. 12, ал. 2 от НСОРЗ приравнява стажа по чл. 12, ал. 1 от същата наредба на този, признат по реда на КТ, вкл. и на чл. 352, ал. 1, т. 4 от КТ, както и, че в случая не 2 намира приложение чл. 12, ал. 8 от НСОРЗ. Излага доводи, че допълнителното трудово възнаграждение по чл. 12 от НСОРЗ е задължително за изплащане, когато са налице предпоставките за получаването му по чл. 6, ал. 1, т. 1 от същата наредба. Навежда съображения, че допълнителното споразумение не може да породи правни последици, тъй като е недействително, поради противоречието си с императивни разпоредби. Счита също, че правилно районният съд е определил размера на присъденото й допълнително трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит за процесния период в размер на 4%, а не както твърди нарещната страна -2%. По подробно изложените в писмения отговор съображения моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските във въззивното производство. В съдебно заседание, въззИ.емата не изпраща представител.

Депозира писмено становище, в което заявява, че поддържа писмения си отговор и моли за потвърждаване на обжалваното решение. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираното от въззивника юрисконсултско възнаграждение.

Бургаският окръжен съд, взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 от КТ вр. чл.

86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата /съгласно уточнение, направено в първата инстанция в съдебно заседание на 07.10.2022г./ сумата от 1 253.48 лв., представляваща разликата между заплатеното от работодателя й -ответник и дължимото на ищцата, в качеството и на ДСИ при Районен съд – Айтос допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 01.08.2021 г. до 08.06.2022 г., както и сумата 114.01лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на разликата между платеното и дължимото допълнително възнаграждение, в размер на законната лихва върху тази разлика, считано от началото на месеца, следващ месеца, за който същата се дължи до подаване на исковата молба – 08.06.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба -08.06.2022 г. до окончателното й изплащане.

Ищцата твърди, че считано от 17.07.2006г. работи без прекъсване като ДСИ при РСАйтос, като оттогава е в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието. Сочи, че ежегодно съобразно трудовия й стаж й е било определяно допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 2 % върху основната й месечна заплата.

Излага, че за периода от края на 2019г. до 02.08.2021г. е ползвала платен отпуск по майчинство /бременност, раждане и след това отглеждане на дете до 2г. възраст/. Заявява, че във връзка с актуализация на основната й месечна заплата, ответният работодател й изпратил допълнително споразумение от 20.07.2021г., подписано от нея на 02.08.2021г., в което в графа „допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит“ били начислени общо 26% вместо следващите й се 30% за прослужените от нея 15 години и 12 дни. Ищцата сочи, че е счела, че се касае за техническа грешка, за която е сигнализирала работодателя си, но същият е я уведомил, че за времето, през което тя е била в отпуск по майчинство не следва да й се начислява допълнително трудово възнаграждение в размер на 2% годишно. Излага, че в нарушение на чл. 12, ал. 1 от НСРЗ, чл. 219 от ЗСВ и чл. 352 вр. с чл. 163 и чл. 164 от КТ, считано от 01.08.2021г. работодателят й не е заплащал допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в съответствие с прослужените й години. Счита за неправилно становището на ответното министерство, че с подписване на допълнителното споразумение от 18.04.2022г. ищцата се е съгласила с начисленото в по-малък размер ДТВ в размер на 26%, вместо на 30%, равняващи се на прослужените й 30 г., към 02.08.2021г., в какъвто смисъл е и нормата на чл. 10, ал. 12 от НСОРЗ.

3

В писмения си отговор по чл. 131 от ГПК, ответникът е оспорил иска, като е навел възражения за нередовност и недопустимост на исковата молба. По същество са изложени съображения за недоказаност на иска по основание и размер. Сочи, че ищцата е ползвала отпуск поради бременност и раждане, а впоследствие за отглеждане на дете до 2-годишна възраст за периода от 19.12.2019г. до 02.08.2021г., т.е. за 1г., 8м. и 12 дни, като се излагат съображения за неоснователност на искането й за начисляване на ДТВ за посочения период с аргумент- разпоредбата на чл.12, ал. 8 от НСОРЗ, а именно, че за този период ищцата не е упражнявала фактически дейност като ДСИ, поради което не е придобила професионален опит като ДСИ. Ответникът счита, че не са налице нормативно изискуемите предпоставки за начисляване на искания от ищцата процент БТВ, като излага съображения за разграничение между понятието трудов стаж и професионален опит. Възразил е, че ищцата се е съгласила с определения й размер на ДТВ от 26%, тъй като е подписала допълнителното споразумение от 20.07.2021г. По подробно изложените в писмения си отговор доводи моли за отхвърляне на иска.

С обжалваното решение, районният е уважил изцяло предявените искове, като е приел, че изискването работникът /служителят действително да е полагал труд за да му се начислява ДТВ не се извежда от съдържанието на понятието, дадено в пар. 1, т. 8 от ЗППК, в което е дадена дефиниция на понятието „професионален опит“. Посочил е, че ДТВ по чл. 12 от НСОРЗ за придобит трудов стаж и професионален опит е с постоянен характер и заплащането му е задължително при наличие на предпоставките по чл. 6, ал. 1, т 1 от същата наредба, поради което е счел за неоснователно възражението на ответника, че щом е подписала допълнителното споразумение от 20.07.2021г. ищцата се е съгласила с по-малък от дължимия й размер на ДТВ. След служебно изчисление, районният съд е счел, че за исковия период дължимото и неплатено от ответника на ищцата ДТВ възлиза в претендирания размер от 1253.80 лв., с който размер е уважен изцяло иска за главницата, ведно с претенцията за мораторна и законна лихва.