Определение № 3042 от 12.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3042 гр. София, 12.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20248002100266 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от С. Р. Х., действаща чрез адв. С. С. от АК – Б., срещу въззивно решение № 967 от 24.08.2023 г. по в. гр. д. № 468/2023 г. на ОС – Бургас .

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т.3 ГПК. С изложението по чл.284, ал.

3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.

1, и т. 3 и ал.2, предложение трето ГПК.

Ответната страна в касационното производство А. Н. А. чрез адв. А. Т. от АК – Б. е депозирала писмено становище по касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК, в което са изложени съображения за неоснователността . Претендира се разноски.

Ответната страна в касационното производство Е. Н. Х. не е взела становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстационното решение, са отхвърлени предявените от С. Р. Х. срещу Е. Н. Х. и А.

Н. А., установителен иск за собственост по чл.124 ГПК за признаване за установено между страните, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху 1/ двуетажна 1 масивна жилищна сграда, със застроена площ от 35 кв.м., находяща се в землището на [населено място], извън регулационния плана на cъщия град, построена върху общински поземлен имот с пл.№ * пo кадастрална карта на ЗЗП „П. ш.", [населено място] с площ на поземления имот от 895кв.м., при граници: път и имoти с пл.№ № *, * и *, придобита в режим на СИО по време на брака с Н. М. К., и 2/ върху описания поземлен имот с пл.№ *, отхвърлено е искането на основание чл.537, ал.2 от ГПК да се отмени нотар. акт № 191, том III, peг.№ 3041, нот.д. № 485/2013г. на нотариус Б. Д., рег.№ * в частта относно 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху същата гореописана двуетажна масивна жилищна сграда, отхвърлен е и предявения от С. Р. Х. срещу Е. Н. Х. и А. Н. А., иск с правно основание чл.124 от ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС за признаване на установено в отношенията между страните, че С. Р. Х. е придобила чрез давностно владение правото на собственост върху поземлен имот с пл.№ * пo кадастрална карта на ЗЗП „П. ш.", в землището на [населено място], с площ на поземления имот от 895 кв.м., при граници : път и имoти с пл.№№ *, * и *. Съответно ищцата е осъдена да плати на ответницата А. Н. А. общо 75 лв. разноски за двете инстанции.

Съдът е приел за безспорно установено, че процесният поземлен имот е същият като този, за който на 26.11.1980 г. е сключен в обикновената писмена форма договор между наследници на Г. Т. Х. и Н. М. К.. За този договор, доколкото не е бил сключен в изискуемата съгласно чл.18 ЗЗД форма за действителност, съдът е приел да не е годен да прехвърли вещни права, поради което Н. М. К. и С. Р. Х. не са придобили собствеността върху поземления имот, предмет на договора. За същия поземлен имот е установено, че правото на собственост спрямо него е било възстановено на община Айтос, за което е издаден и акт за общинска собственост от 15.12.2014 г., и който през 2015 г. с договор за покупко – продажба с община Айтос, е бил придобит от Н. М. К.. За построената в имота сграда въззивният съд е приел, че същата е построена най-късно до 1990 г., към който момент земята не е била собственост нито на К., нито на неговата тогавашна съпруга С. Х. /т.е. ищцата/, като и земята не е била придобита от тях и по давност, дори, противно на забраните по ЗСГ, ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, да се приеме, земята е можело да се придобие по давност и че те са я владеели, тъй като не е изтекъл десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. По тези съображения въззивният съд, е отрекъл възможността построената в имота сграда по силата на приращението /чл.92 от ЗС/ да е станала собственост на К. и съпругата му С. Х. като придобита от тях по време на брака им в СИО, и предявеният иск на това основание за признаване ищцата за собственик на 1/ 2 ид.част от къщата е неоснователен и подлежи на отхвърляне, за разлика от решението на първоинстанционния съд за уважаването на този иск. Това е обусловило и частична отмяна на първоинстанционното решение по този иск и неговото отхвърляне.

По другите искове на С. Х., въззивният съд е приел, че същите правилно са били отхвърлени с първоинстанционното решение. За неоснователно е прието твърдението на ищцата, че е придобила по давност имота от купуването му и построяването на сградата в него от преди 1990 г. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели В., В., П. и Х., от които е прието за безспорно установено, че ищцата и дъщеря й Е. Х. са започнали да владеят процесния имот около 2015 г. Съпоставяйки показанията на свидетелите, въззивният съд се е 2 обосновал защо няма да кредитира показанията на първите трима от посочените свидетели за установяване на владение от ищцата върху процесния имот преди 2015 г., и защо ще кредитира за този период само тези на свид.Х. като логични, последователни, непротиворечиви и подкрепени от събраните писмени доказателства, и от които е направил извод, че до преди 2015 г. ищцата и дъщерята Е. Х. не са имали достъп до процесния имот, а от 2015 г. нататък до постановяване на решението, не е изтекъл изискуемият по чл.79, ал.1 ЗС 10 годишен период, поради което твърдението на ищцата за осъществяване на 10 годишно давностно владение е недоказано.

По преценката дали има основание за допускане на касационното обжалване, настоящият касационен състав намира следното:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т.1 до т.3 ГПК, както и при хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, независимо от наличие или липса на формулирани правни въпроси (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ).

С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на сочена практика на ВКС-основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:

1/ Длъжен ли е съдът обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение по всички доводи, изложени от страните? - противоречие с ППВС 1/1953 г., ППВС 7/1965 г., ППВС 1/1985 г. и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

2/ Приложим ли е института на придобивната давност за частен поземлен имот, за който няма данни да е отнеман фактически от лице придобило владението по частен писмен документ, въпреки забраната на чл. 86 ЗС, прилагат ли се правилата за имоти по § 4 ЗСПЗЗ и приложима ли е нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ и ако е установено, че същия не е следвало да е предмет на реституция и владението му не е отнемано реално от държавата? – противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 942/24.02.2009 г. по гр.д. № 2967/2008 г. на IV г.о., Решение № 109/25.05.2016 г. по гр.д. № 356/2016 г. на I г.о., Решение № 249/94.07.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г.на I г.о., Решение № 488/19.12.2011 г. по гр.д. № 1403/2010 г. на I г.о. и Решение № 88/17.07.2015 г. по гр.д. № 6225/2014 г. на I г.о.

3 /Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на доказателствата по делото или следва да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, а когато не кредитира някое от тях или ги приема да недостоверни следва ли да изложи мотиви за това?

– противоречие с Решение № 24/28.01.2010 г. по т.д.№ 47744/2008 г., І т.о на ВКС, Решение № 75/20.06.2016 г. по т.д.1608/2015 г. на ВКС, Решение № 65/30.07.2014 г. по т.д.№ 1656/2013 г. на І т.о. на ВКС

4 / Може ли да се придобие собственост върху сграда построена в частен имот на трето лице и действа ли принципа на приращението чл. 92 ЗС, спрямо лицата построили сградата, ако 3 се установи придобивна давност върху същия имот в тяхна полза в периода на построяването ? - по този въпрос изрично се сочи, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК

5/ Какви трябва да бъдат критериите за установяване на корпус и анимус на бившите съпрузи? Може ли да се прилага по аналогия утвърдената практика, когато наследствената вещ се владее от един от наследниците, то тя се държи за останалите. Налице ли е презумпцията по чл. 69 ЗС, когато съвладението е започнало по време на брака, след неговото прекратяване?- противоречие с ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 97/19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о., определение № 62/22.02.2021 г. по гр.д.№ 3041/2020 г. на ВКС, І г.о. За въпросите в тази група се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси, по следните съображения:

По свързаните въпроси № 1 и № 3, константната практика на ВКС, обективирана включително в посочените от жалбоподателя задължителни актове на ВС/ВКС и такива по чл. 290 ГПК, приема, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Относимите и допустими гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и ценени с останалия относим доказателствен материал по делото, а при противоречие между тях съдът по вътрешно убеждение преценява тяхната достоверност, с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото, и да се мотивира на кои свидетели дава вяра и защо, кои изключва и защо, какво възприема или не за установено от тях. В случая съдът не се е отклонил от тази практика, защото е изложил собствени мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивните жалби на страните оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, подложил е на оценка свидетелските показания и събраните писмени доказателства.Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл.172, чл. 235, ал.2, чл.236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства-този въпрос касае правилността на решението и не се разглежда във фазата по чл.288 ГПК. Няма основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване по тези въпроси.

Въпрос № 2 не покрива изискванията за правен въпрос, защото е изведен на база твърдение за факти, каквито не са били въведени от страните в предмета на доказване и не са били обсъждани от въззивния съд, поради което е необуславящ. Също така въпросът предполага по делото да е прието за установено, че имотът не е следвало да е предмет на реституция и 4 владението му не е отнемано реално от държавата, а в случая такива изводи въззивният съд не е правил. Липсата на правен въпрос препятства преценката за противоречие с посочената практика на ВКС.