Решение № 152 от 29.06.2026, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. ЛЕВСКИ, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря СОНЯ Й. ИВАНОВСКА като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20264410100226 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1,т.10 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 202301120925560058 от 13.01.2023 година; установителен иск в условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на неустоечните клаузи и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1087,44 лв. (556 евро), представляваща недължимо платени суми по Договора за кредит, със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане В РС – Левски е постъпила искова молба от Б. М. Н., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ****, чрез пълномощник адв. С. С. Т., срещу „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от И. Н. Х-С..

Твърди се в исковата молба, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за кредит №202301120925560058 от 13.01.2023г., в съответствие със Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 11 от договора: чистата стойност на кредита (подлежащата на получаване главница по кредита) е в размер на 1900 лева, срокът на договора е 18 месеца, при ГЛП 40,94%, ГПР – 49, 57%. Общата сума, дължима от кредитополучателя била в размер на 2573,97 лв.

Посочено е в ИМ, че съгласно чл. 4, ал. 3 от договора в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да 1 предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябвало да бъде за сума в размер на 2573,97 лева със срок на валидност до 13.07.2024.

Договорено било също така, в чл.6 от договора, че в случай че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на ДРУЖЕСТВОТО неустойка в размер на 2430 лв, като в такъв случай месечната погасителна вноска се увеличава на 278 лв, а общата дължима сума по кредита става в размер на 5004 лева. Ищецът погасил процесния договор за потребителски кредит, чрез заплащането на следните суми: на 13.02.2023 – 278 лева; на 17.03.2023 – 278 лева; на 06.06.2023 – 278 лева; на 20.06.2023 – 278 лева; на 03.07.2023 – 297,44лева; и на 03.07.2023 – 1578 лева, като рефинанс от последващ договор за потребителски кредит. Общата сума, която Б. Н. е заплатил по Договор за потребителски кредит № 202301120925560058 от 13.01.2023 година възлизала на 2987,44 лв.

Ищецът счита Договор за потребителски кредит № 202301120925560058 от 13.01.2023 година за недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД.

Навежда подробни съображения.

Твърди се, че ответникът "НЕТКРЕДИТ" ООД, представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Видно от предмета на дейност на ответното дружество в ТР при АВ било, че дружеството извършва дейност като финансова институция, изразяваща се в отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства по смисъла на чл.3,ал.1,т.3 и чл.2,ал.2,т.6 от Закона за кредитните институции, воден от БНБ по реда на чл.3а от ЗКИ. В случая сключеният Договор за потребителски кредит № 202301120925560058 от 13.01.2023 година по своята правна характеристика и съдържание представлявал договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния ЗПК. Кредитополучателят имал качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.

Ищецът се позовава на разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Счита в конкретния случай, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с невключването на клауза предвиждаща заплащането на неустойка в ГПР. Посочва, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, 2 възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Сочи, че съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

Счита, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече в ГПР не била включена предвидената неустойка, която представлявала скрита възнаградителна лихва. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО.

Ищецът счита, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Несъответното в случая било, че заемната сума по договора за кредит възлиза на 1900 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е повече от два пъти размера на заемната сума – 5004 лева.

Твърди се, че разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора, във връзка с общите условия възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения /наречени в договора гаранции/: а) банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; б) гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България; в) двама поръчители, а чл. 6 от договора въвеждала неустойка за кредитополучателя, в размер от 2430 лв, над този на заемната сума, в случай че цитираното задължение за предоставяне на обезпечение не бъде изпълнено.

Според ищеца клаузата за неустойка налагала разбирането, че по своето същество последната представлява скрито възнаграждение за кредитора, 3 доколкото изискванията, които клаузите на т. 3.2.2. и т. 3.2.3 от Общите условия от договорите за потребителя на практика били неосъществими за него.

Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът целял да се обогати. Същевременно, кредиторът не включвал т.нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Навежда довод, че уговорената клауза за неустойка е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като се позовава на разясненията, дадени с ТР № 1 от 15. 07. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счита уговарянето на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, над този на главницата е в разрез с добрите нрави, тъй като по този начин се целяло да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на разходите. Освен горното клаузата по чл. 6 от договора за паричен заем се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК.

Счита, че целта за която е уговорена процесната неустойка, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я правела нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Според чл. 6 от договора неустойката била дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя, чрез осигуряване на поръчител, който да отговаря на посочени изисквания и още едно от изброените в договора обезпечения.

Посочва, че по отправено преюдициално запитване е постановено Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Твърди, че при изчисляване на ГПР с включена неустойка, използвайки онлайн калкулатор, се получавал ГПР от 334,09%, което многократно надхвърлял установения максимум съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този случай макар и да е посочен размер на ГПР, то същият не отговарял на действителния такъв.

Предвид недействителността на договора, на основание чл.23 ЗПК ищецът е следвало да върне само главницата по договора за кредит, като всички други платени суми по договора за кредит, се явявали платени без основание. При това положение общо заплатената сума от ищеца е 2987,44 4 лв., при главница 1900 лв. Заплатената сумата от 1087,44 лв. на основание чл.

55,ал.1, пр.1 ЗЗД подлежала на връщане, като недължимо платена по недействително правоотношение.

Искането е съдът да постанови съдебно решение по силата на което да прогласи на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за недействителен сключения между ищеца и ответника Договор за потребителски кредит №202301120925560058 от 13.01.2023 година, поради това, че посоченият в договора ГПР не съответства на действителния годишен процент на разходите и не са посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по договора; при условие на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата на чл.6, вр. чл.4 от Договор за потребителски кредит №202301120925560058 от 13.01.2023г., предвиждаща заплащането на неустойка, като неравноправна и поради противоречие с добрите нрави; да осъди на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД , „НЕТКРЕДИТ“ ООД, да заплати на Б. М. Н., сумата от 1087,44лв./556 евро, представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит № 202301120925560058 от 13.01.2023 година, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното заплащане на сумата.