Решение № 17533 от 27.10.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17533 гр. София, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20231110127116 по описа за 2023 година

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Ищецът Л. И. К., чрез адв. Б., извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 09.06.2022 г. сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит, по силата на който кредитодателят „П.К.Б ЕООД й предоставил кредит в размер на 150 лева със задължение за връщане на сумата на 7 погасителни вноски при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40.70%. В договора било посочено още, че годишният процент на разходите е равен на 46,89%, а в раздел VI във връзка с раздел V било предвидено, че ищцата-кредитополучател следвало да заплати 60 лв. – възнаграждение за допълнителна услуга Ф. и 60 лв. – възнаграждение за допълнителна услуга „Ф“, разпределени на 7 вноски, всяка в размер на 17,14 лв. Поддържа, че посочените клаузи са нищожни, тъй като са договорени в нарушение на материалния закон – ЗПК и ЗЗП, а отделно от това заобикалят закона и накърняват добрите нрави, за което излага подробни съображения. Ето защо, моли съда да прогласи нищожността на посочените клаузи от договора.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „П.К.Б ЕООД, чрез юрк. П., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими, евентуално неоснователни. Не оспорва обстоятелството, че на посочената дата между страните по делото е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата се задължила да заплати на ответника посочените възнаграждения за допълнителни услуги Ф. и „Ф“. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 09.06.2022 г. между „П.К.Б ЕООД, в качеството му на кредитор, и Л. И. К., в качеството на кредитополучател, бил сключен Договор за потребителски кредит „П.К.С“ № ********* по силата на който на Л. И. К. бил предоставен кредит в размер на 150 лв. Видно от съдържанието на договора същият бил сключен за срок от 7 месеца, при ГПР 46,89%, годишен лихвен процент в размер на 40,70%, лихвен процент на ден – 0,11%, и общо дължима сума по кредита 167,47 лв. В договора е посочен и размер на дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги - 60 лв. за услуга "Фаст", предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и 60 лв. за услуга "Ф", предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, които били разсрочени за същия срок с размер на вноската 17,14 лв. и общо задължение 287,47 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Безспорно е между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищецът и ответникът били обвързани от договор за кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Настоящият съдебен състав приема, че клаузите в договора за кредит, регламентиращи възнаграждение в полза на кредиторателя за закупен пакет от допълнителни услуги - 60 лв. за услуга "Фаст" и 60 лв. за услуга "Ф", са нищожни поради 2 прякото им противоречие със закона и по-конкретно със ЗПК.

Несъмнено допълнителната услуга "Фаст", дефинирана в договора като приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит, като начален етап от сключването на договора представлява дейност по усвояването на кредита и не би могла да се подведе под дефиницията за "допълнителни услуги" по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, за която дейност е предоставена законова възможност кредитодателят да събира допълнителни такси/възнаграждения. Същото се отнася и по отношение на допълнителната услуга "Ф", уговорена в раздел VI във връзка с раздел V от договора. Съгласно цитираната разпоредба процесната услуга представлява осигуряване на право на кредитополучателя да променя погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания, описани в чл. 15.2., чл. 15.2.1., чл. 15.2.2. и 15.2.3. от общите условия. Освен, че така уговореното възнаграждение е свързано пряко с дейността на кредитодателя с управлението на кредита, съдът приема, че независимо дали кредитополучателят се е възползвал или не от предоставената допълнителна услуга, същата на практика представлява предварително уговорено и заплащано заедно с погасителната вноска възнаграждение с обезщетителен характер за продължаването на срока на договора, на което кредитодателят няма право поради изричната забрана на чл. 33, ал. 2 от ЗПК.

От друга страна, така уговорените възнаграждения (за приоритетно разглеждане на искането за кредит и за правото да се промени погасителния план) по съществото си представляват разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за допълнителна услуга за приоритенто разглеждане на заявка за отпускане на кредит и документи и начислената договорна лихва, с размера на главницата по договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са 3 нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (в този смисъл и Решение № 2364 от 10.05.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 6968/2022 г. и др.).

Предвид гореизложеното, не следва да се разглеждат останалите наведени от ищеца евентуални основания за нищожност на цитираните клаузи.

По разноските:

При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищцата следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв.

Процесуалният представител на ищцата претендира на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение в общ размер на 2000 лв. В разглеждания случай по делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищцата, от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищцата е близка на адвоката - чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение е основателно. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове (какъвто е настоящият случай), интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК. В конкретния случай сборът от цената на всички искове е в размер под 1000 лв., поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., възлиза в размер на 400 лв. В този смисъл и при съобразяване на обстоятелството, че делото не е сложно от фактическа и правна страна, съдът приема, че на процесуалния представител на ищцата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите за допълнителни услуги Ф. и „Ф“, регламентирани в раздел VI във връзка с раздел V от Договор за потребителски кредит „П.К.С“ № ********* от 09.06.2022г., сключен между Л. И. К. и „П.К.Б ЕООД, по предявените от Л. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. Г“ ***** срещу „П.К.Б ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Б.“ № *******“, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА „П.К.Б ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр.

4

София, бул. Б.“ № *******“, да заплати на Л. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. Г“ ***** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 100 лв. – разноски за държавна такса за производството пред СРС.

ОСЪЖДА „П.К.Б ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. Б.“ № *******“, да заплати на адв. Б. Б. Б., вписан в САК, с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ул. „Н.Ц“ № ****** сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.

3, пр. 2 ЗА.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.