Решение № 1329 от 18.11.2025, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1329 гр. София, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20251000500864 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Д. И. Д. чрез пълномощник адв. Т. против решение от 22.11.2024г по гр.д. № 11720/2021г по описа на Софийски градски съд ГО, 1-7 състав, с което са отхвърлени предявените от него искове против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство и Министерство на външните работи искове, с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗС, за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност на АПАРТАМЕНТ № 36, находящ се в ***, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №*** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, общ. Столична, обл.

София, одобрени със Заповед РД-18-15/06.03.2009г., на ИД на АГКК, последно изменение, засягащо самостоятелния обект: от 14.07.2021 г., адрес на поземления имот: ***, намиращ се на ет. 13 в сграда с идентификатор № ***, с предназначение: жилищна сграда- многофамилна; разположена в поземлен имот с идентификатор ***; предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта-1, площ: 162.50 кв.м.; прилежащи части: мазе № 36;

2.789% ид. ч. от общите части на сградата; стар идентификатор: ***, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж ***; под обекта - ***; над- няма, като неоснователен.

Във въззивната жалба се поддържат оплаквания, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен фактически и правен извод, че не е доказан субективния елемент на владението, а именно, че жалбоподателят – ищец е владял имота за себе си и демонстрирал пред собственика свойствено намерение. За грешен в тази връзка се 1 посочва извода, че с отправеното искане до областен управител за приключване на процедурата по закупуване на жилището, фактически ищецът направил признание, че е държател на апартамента, без да се вземат предвид многократно направените откази да плаща наем, защото се счита за собственик. Твърди се, че съдът необосновано приел, че държанието върху имота е основано на договор за наем, като такъв въобще не съществувал, нито била опредЕ. наемна цена. Изводите на съда били направени в нарушение на презумпцията на чл.69 ЗС, че който упражнява фактическа власт върху чужда вещ се счита, че я държи за себе си. Твърди се, че всички негови действия – извършване на ремонти, участие в общи събрания на ЕС, погасяване на такси и данъци, включително отказа да плаща наем със заявлението, че е собственик, представлява ясно демонстрирано собственическо отношение спрямо държавата, и тези му действия се подкрепяли от гласните и писмени доказателства. Изтъква, че са неправилни изводите на съда във връзка с периодите, в които давността е текла и е била прекъсвана с наложения мораториум. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо това постановяване на ново по същество, с което се уважат исковете.

В срок са постъпили отговори на въззивната жалба от насрещните по нея страни Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на външните работи със сходни и подробно изложени възражения против оплакванията и искане за потвърждаване на обжалваното решение. Сочат за правилни изводите на съда, че ищецът и семейството му са упражнявали държание върху спорния имот, тъй като настаняването е станало по силата на наемно правоотношение, и че евентуалното течение на давностния срок е било прекъсвано от подаваните от ищеца молби до държавни институции за приключване на продажбената процедура, което сочело, че има ясното съзнание, че имотът не е негов.

Софийският апелативен съд, при служебната си проверка приема, че решението е валидно и допустимо / чл.269, изр.първо ГПК/.

Предмет на разглеждане пред първата инстанция са субективно съединени положителни установителни искове за собственост по чл.124 ГПК върху недвижим имот - апартамент № 36, находящ се в ***, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, който като основание за придобиване на собственически права е посочил давностно владение, чието начало датира от 1991г.

Ответниците Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на външните работи оспорват исковете по основание. Не оспорват твърденията в исковата молба, че ищецът е бил служител на БОДК, и че в това му качество е настанен в имот, частна държавна собственост през 1991г, предоставен за управление на МВнР, но възразяват против осъществяването на правопораждащите факти във фактическия състав на чл. 79 ЗС. Поддържат, че ищецът е предприел действия по закупуване на имота, заплатил е опредЕ.та цена, но продажбеното правоотношение е останало с незавършен фактически състав и не е произвело действие. Изтъкват, че имотът не може да бъде придобит по давност, тъй като ищецът е държател на облигационно основание и поради действието на пар.1 от ПЗР към ЗД на ЗС, и че има доказателства, адресирани до държавни институции, представляващи признание по см. на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, прекъсващи течението на давностния срок.

2

От събраните пред първата инстанция писмени доказателства се установяват като безспорни фактите, че ищецът Д. е бил служител на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК) на длъжност монтажник в периода 1986-1991г, и че със заповед от 18.02.1991г на Директора на БОДК на осн. чл.18 от Закона за наемните отношения (ЗНО) е бил настанен в процесния имот заедно с петчленното си семейство. Видно от представената по делото заповед на БОДК е, че имотът е предоставен срещу задължение за плащане на наем в размерите по $ 1 от Тарифата за отдаване на жилища под наем на граждани /ДВ бр.49/1970г/ и Постановление №25 от 1982г на МС, както и че настаненият няма право да прави ремонти в апартамента, и че същият не подлежи на продажба.

Не се спори, а и се установява от доказателствата по делото, че е започнала процедура по НДИ /отм./ за закупуване на процесния имот от ищеца Д., и че е заплатена на 10.12.1991г по сметка на БОДК от съпругата му С. Д. сумата от 49 061лв, представляваща продажна цена за жилището. Безспорен на следващо място е и фактът, че не се е стигнало до сключване на договор за продажба, за което свидетелства писмо от Областен управител на Област София от 23.10.1997г, адресирано до ищеца и съпругата му, с което са уведомени, че продажба на жилището не може да бъде извършена, тъй като не са приложими разпоредбите на пар.12 и пар.13 от ПЗР на ЗДС - в преписката липсва съгласие на БОДК, както и плащането през юни 1991 г е извършено без правно основание, тъй като няма заповед по чл. 120 НДИ. Видно от молба с входящ номер от 29.12.1997г до Областен управител София е, че ищецът Д. е поискал да сключи договор за продажба на предоставеното му ведомствено жилище срещу платената вече продажна цена, и че с писмо от 03.06.2001г Агенция „Дипломатически имоти в страната“ го е уведомила, че няма основание за приключване на процедурата по закупуване на имота и дължи наем за същия. За задължението за наем ищецът е бил уведомен и с писмо от 14.12.1999г. от БОДК, а със заявление № 94 ДД-303/15.12.2003г е поискал приключване на преписката по закупуване на имота.

От писмените доказателства се установява, че с Акт за държавна собственост (АДС) № 3688/06.03.1990г. на председателя на Изпълнителния комитет на ОНС жилищната сграда, в която се намира процесният апартамент, е предоставена за стопанисване на държавна организация – БОДК, и че със забележка от 05.03.1997г. са отбелязани отписани апартаменти, продадени по реда на НДИ, сред които не фигурира процесният. Последващ Акт за държавна собственост № 03518 е съставен на 11.12.2003г за апартаменти в сградата в район ***, сред които и апартамент № 36, в който като основание е посочен чл. 68, ал. 1 ЗДС, чл. 147 ППЗДС, ПМС № 252/05.11.2001г, и е отразено, че има съставен предходен АДС № 3688/06.03.1990г. с посочен бивш собственик Изпълнителна агенция "Дипломатически имоти в страната".

На 11.02.2015 г. е съставен последният по ред Акт № 08803 за частна държавна собственост за апартамент № 36, който е описан съобразно характеристиките му по ЗКИР: самостоятелен обект с идентификатор ***, със застроена площ от 162.50 кв.м.

Приети като писмени доказателства са писма от 21.09.2018г на министъра на външните работи до областен управител София за издаване на заповед за изземване на апартамент №36 на осн. чл.80 ал.1 ЗДС, в отговор на което е отразено, че не се установяват обитатели на посочения адрес; писмо от 23.07.2019г. на областен управител, с което ищецът е уведомен за започналата административна процедура по изземване на апартамента и нотариална покана от 24.03.2020г. за предаване 3 държанието на МВнР, поради това, че го държи без правно основание.

Пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства. В показанията си свидетелите С. и Ц. /съседи на ищеца/ потвърждават твърденията му, че със семейството си се е настанил в процесния апартамент през 1991г, че участвал в събирането на суми от ЕС и правел ремонти в жилището. Свидетелите П. /портиер в периода 2020-04.12.2023г/ и Р. изтъкват сходни обстоятелства относно ползването на процесния апартамент № 36 от семейството на ищеца, но за разлика от другите свидетели, посочват, че ползването на жилището не е било постоянно, като от доста време семейство Д.и живеели в САЩ и се връщали за около месец в годината, когато плащали консумативни разходи. Св.Р. е пояснила, че жилищната сграда е ведомствена на МВнР, където повечето живущи били под наем, сем. Д.и обитавали жилището постоянно до около 2005г, когато заминали да живеят постоянно в САЩ и се връщали един път в годината, от тогава на вратата се появявали бележки от фирми за комунални услуги, включително били търсени от представители на МВнР за неплатени наеми.

От така изяснените факти настоящият състав достига до идентични с първата инстанция изводи, че не са се осъществили материалните предпоставки, предвидени във фактическия състав на чл.79 ЗС за възникване право на собственост по давностно владение.

Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Добросъвестно владение е налице при наличието на две предпоставки: владелецът да е придобил владението на правно основание, годно да го направи собственик, без да знаят, че праводателите им не са били собственици / чл. 70, ал. 1 ЗС/. Такова правно основание е всяка правна сделка, като покупко – продажба, дарение, прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане и др. Няма спор между страните, че имотътапартамент №36 е бил държавна собственост към 1991г, когато в него са настанени ищецът и неговото семейство, към който момент редът за закупуване на държавни и ведомствени имоти е уреден с Наредбата за държавни имоти /отм/. С разпоредбите на чл. 109 и сл. от Наредбата за държавните имоти/НДИ/ (отм.) е определен реда и условията за продажба на държавните жилищни имоти, гаражи и ателиета, включително и тези предоставени на различните ведомства. Разпоредбите на чл. 120 и чл. 121 НДИ /отм/ установяват сложен фактически състав на сделката покупкопродажба на държавен/ведомствен/ имот, който съдържа административноправен елемент /заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет ИК на ОбНС/ и гражданско-правен елемент /договор за продажба между страните/. По делото няма спор, че не е изпълнен предвидения фактическия състав за ищеца –не е издадена заповед на ИК на ОбНС, нито е сключен договор, поради приемане на решение № 166 на Министерски съвет от 04.05.1992 г . (обн., ДВ. бр. 39 от 12.05. 1992 г .), с което е прогласена абсолютна забрана за продажба или замяна на жилищни имоти, включени в основните средства на БОДК. Съгласно § 66 от ПЗР към ЗИД на Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 87 от 2010 г.), започнатите производства за продажба на държавни ведомствени жилища, ателиета и гаражи на лица, настанени по установения ред до 1 юни 1996 г., по които има издадена заповед и извършено плащане на опредЕ. цена, се довършват в едногодишен срок от влизането в сила на този закон. В случая, издадена заповед няма, поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че и цитираният § 66 е неприложим. Следователно, 4 процедурата по продажба на държавен недвижим имот не е приключила, независимо от платената продажна цена, а незавършеният фактически състав на сделката не е от естество да породи правни последици, респ. да се приравни на годно правно основание. По тази причина ищецът би могъл да се позове на недобросъвестно владение като предвидено в закона основание за придобиване на вещно право, ако е упражнявал фактическа власт явно, необезпокоявано и непрекъснато в продължение на 10-години със собственическо намерение, демонстрирано пред собственика на имота.