Решение № 60 от 20.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова при участието на секретаря Петя Ив. Петрова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901010 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Н. срещу решение № 6105 от 07.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 11482/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-Б състав, в частта, с която е потвърдено решение № 13038 от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. № 67456/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 175-ти състав, в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от С.

Д. Н. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, за признаване за установено, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ дължи на С. Д. Н. сумата над 1 979, 27 лв. до 7 000 лв., представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., за която са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2022 г. и от 08.09.2022 г. по ч.гр.д. № 1681/ 2022 г. по описа на СРС, 175-ти състав.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът 1 посочва, че в него въззивният съд е направил неправилен извод, че началният момент, от който тече погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи платените без основание суми по договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с норми от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, е датата на плащане на сумите. Този извод е в пряко противоречие със задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е неравноправна, да започне да тече от датата на плащането. Касаторът счита, че с оглед на разрешенията в това решение на СЕС, погасителната давност за предявеното с иска вземане за връщане на сумите, платени от потребителя по недействителния договор за потребителски кредит, започва да тече от момента на влизане в сила на решението, с което съдът се е произнесъл по недействителността на тази сделка. В случая такова произнасяне ще бъде направено с решението по настоящото дело, което към момента не е влязло в сила, поради което и давността за погасяване на вземането, предмет на предявения установителен иск, изобщо не е започнала да тече и то не е погасено по давност. Касаторът намира, че дори и да се приеме, че погасителната давност за вземането за получаване на престираните без основание суми започва да тече от момента на тяхното плащане, то изводът на въззивния съд, че то е погасено по давност, отново е неправилен. Това е така, тъй като сумата от 7 000 лв., която е предмет на предявения иск, е платена по недействителния договор за кредит с последното извършено по него плащане от кредитополучателя, което е направено на 12.08.2017 г. От тази дата до датата на предявяване на иска не е изтекла петгодишната погасителна давност. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ответникът по касационната жалба - „Юробанк България“ АД, счита, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната част. Посочва, че при определяне на началния момент, от който тече погасителната давност за реституционната претенция на потребителя при недействителност на договора за кредит, въззивният съд е съобразил относимата практика на СЕС. Въз основа на дадените в нея тълкувания на правото на ЕС той е определил момента, в който потребителят по процесния договор за кредит разумно е могъл да знае, че той е недействителен, като противоречащ на нормите на ЗПК. Това е датата на извършване от кредитополучателя на плащанията на суми в изпълнение на задълженията му по договора за потребителски кредит, защото към този момент е била налице изрична законова уредба на изискванията към съдържанието на този вид договор и на основанията за нищожността му, както и е имало формирана съдебна практика по прилагане на закона. Ето защо и от този момент тече погасителната давност за 2 предявеното с иска вземане. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на вземане, което е възникнало за ищеца С. Д. Н. към ответника „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, който е заместен в процеса от правоприемника „Юробанк България“ АД, за получаване на сума в размер на 7 000 лв., представляваща такава, платена по недействителен договор за потребителски кредит, сключен на 23.03.2015 г., която подлежи на връщане. Счел е, че по делото е установено, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, чийто правоприемник е „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, и физическото лице С. Д. Н., като кредитополучател, на 23.03.2015 г. е сключен договор за потребителски кредит. Намерил е, че в този договор е уговорено, че в тежест на кредитополучателя възниква задължение за заплащане на застрахователна премия по договор за застраховка „Защита на плащанията“. Направил е извод, че подписването на такъв застрахователен договор от кредитополучателя не представлява свободно избрано от него условие за сключване на договора за потребителски кредит, а такова, което е наложено от кредитора. Това е аргументирано с целта на застраховката, която, видно от условията на застрахователния договор, е да обезпечи само вземанията на кредитора и следователно е изцяло в негова полза, както и с това, че размерът на застрахователната премия, дължима от кредитополучателя, е предварително определена по размер и заплащането й е включено в погасителния план по кредитната сделка. С оглед на тази функция на договора за застраховка, размерът на застрахователната премия, която се дължи по него от кредитополучателя, е част от общите разходи по кредита. В процесния договор за кредит обаче размерът на тази застрахователна премия не е включен в размера на общите разходи по кредита, което е в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и съгласно чл. 22 ЗПК прави целият договор недействителен. Предвид недействителността на договора приложение намира нормата на чл. 23 ЗПК, която предвижда, че потребителят дължи да върне на кредитора само чистата стойност на получения кредит. Въззивният съд е приел за доказано по делото, че чистата стойност на кредита, получен от ищцата по недействителния договор, е 19 600 лв., а тя е платила в изпълнение на този договор на кредитора сума в по-голям размер от 26 602, 26 лв. Разликата между тези две суми, която е в размер на 7 002, 26 лв., представлява платена без правно основание сума и за ответника възниква задължение да я върне на ищцата. Въззивният съд е разгледал 3 направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищцата за получаване на платената без основание сума. Счел е, че то се погасява с общата петгодишна давност, която тече от момента на плащане на сумата, като е посочил, че този давностен срок не препятства или ограничава възможността на потребителя да упражни правата си, поради което няма законово обоснована причина да се определи друг момент за неговото начало. Заключил е, че част от плащанията на парични средства по договора за кредит са извършени от ищцата в полза на ответника в периода от 28.03.2016 г. до 06.11.2016 г. и погасителната давност за вземането за тяхното връщане е изтекла преди предявяване на иска. Те са в размер на 5 020, 73 лв., за която сума предявеният иск е неоснователен и трябва да се отхвърли. Искът е приет за основателен за сумата от 1 979, 27 лв., за която спорното вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД не е погасено по давност. До същия извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено.

С определение № 2272/ 15.07.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т.

2 ГПК по въпроса: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на договор за потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в Закона за потребителския кредит?

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Със Закона за потребителския кредит са въведени разпоредбите на Директива 2008/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета /Директива 2008/48/, поради което тяхното тълкуване от Съда на Eвропейския съюз /СЕС/, дадено в постановените от него решения, които на основание чл. 633 ГПК са задължителни за всички национални съдилища, трябва да бъде съобразявано от съда при произнасяне по съществуването на права, произтичащи от норми от този закон. В Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19 е дадено тълкуване на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ във връзка с нормите на Директива 2008/48/EО и на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/ЕО/, касаещо началния момент, от който тече погасителната давност на вземане на потребител за връщане на суми, платени от него в изпълнение на уговорки от договор за кредит, които са счетени за неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕО или противоречат на Директива 2008/48/ЕО. В това решение са изложени общи аргументи, касаещи тълкуването на нормите на двете директиви. Прието е, че по отношение на 4 иск на потребител за връщане на недължимо платеното в изпълнение на неравноправна клауза или на клауза, която противоречи на Директива 2008/48/EО, може да се прилага предвиден в националната уредба давностен срок, но при спазване на принципа на равностойност и на принципа на ефективност, според който това не трябва да прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 и Директива 2008/48/EО права на потребителя. Посочено е, че при разглеждане на въпроса дали предвиден в националната правна уредба давностен срок отговаря на принципа на ефективност, на съобразяване подлежи продължителността на срока, както и условията за неговото прилагане, включително възприетия фактор, обуславящ момента, от който срокът започва да тече. Отбелязано е, че договорите за кредит по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност и поради това, ако събитието, от което започва да тече давностният срок, е всяко извършено от кредитополучателя плащане, не е изключено поне за част от направените плащания давността да изтече дори преди да изтече срокът на съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по силата на клаузи, противоречащи на разглежданите директиви. С оглед на това е изведено, че процесуални правила, които изискват от потребителя да предяви претенциите си пред съда в давностен срок, течащ от датата на неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, могат да направят изключително трудно упражняването на правата, предоставени на потребителя с Директива 93/13 или с Директива 2008/48, и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност. Ето защо нормите от двете директиви във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени на основание клаузи от договор за кредит, които са неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕО или противоречат на Директива 2008/48/ЕО, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване.