Решение № 4209 от 28.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4209 гр. Пловдив, 28.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20235330116570 по описа за 2023 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Предявен е иск от А. В. Т. срещу „ВИВА КРЕДИТ“ АД с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца парична сума в размер на 60 лева, недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит. Съдът е допуснал изменение на размера на иска в първото съдебно заседание като същият да се счита предявен за сума в размер на 294,47 лева.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на заемател и ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, в качеството на заемодател, бил сключен договор за паричен заем № *** г. Договорът бил за потребителски кредит. Той бил недействителен поради нарушаване на разпоредбите на ЗПК (чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 21, ал. 1 от ЗПК), предвидената в него неустойка за непредоставяне на обезпечение по кредита в срок противоречала на добрите нрави, а такса за услуга „Експресно разглеждане“ не се дължала съгласно чл. 10а от ЗПК. Ето защо, следвало ответникът да върне на заемателя платените от него по кредита суми.

Претендират се разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „ВИВА КРЕДИТ“ ООД. Ответникът оспорва иска като неоснователен по основание и размер. Не оспорва, че договор за паричен заем бил сключен между страните, но той отговарял изцяло на изискванията на 1

ЗПК. Неустойката за непредоставяне на обезпечение по кредита в срок не била включена в ГПР, но и не следвало да се включва в него по изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК. Неустойката била съобразена с вредите, които обезщетява, и не противоречала на добрите нрави. Таксата за експресно разглеждане се дължала за допълнителна услуга по смисъла на чл.

10а, ал. 1 от ЗПК, предоставяна преди сключването на договора за кредит, и затова кредиторът можел да я събира. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото между страните не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния договор, условията по кредита – че се касае до отпусната сума в размер на 600 лева при ГЛП 40,34 % и ГПР 49,39 %, както и факта на усвояване на кредитния лимит от ищцата. Тези обстоятелства документално се установяват и от представените писмени доказателства – договор за кредит, инкорпориран в договора погасителен план, справка за плащанията по договора. В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител, който трябва да отговаря на определени изисквания или банкова гаранция с конкретно определени параметри. В ал. 2 на същия член е уговорено, че ако заемателят не изпълни задължението си да предостави обезпечение в срока, то той дължи неустойка в размер на 247,14 лева, която неустойка се заплаща на равни вноски, ведно с погасителните такива по кредита. Твърденията на страните напълно съвпадат и по отношение на обстоятелството, че задължението по ал.

2 на чл. 4 от договора не е включено в ГПР по кредита.

От представената справка за извършени плащания се установява, че освен чистата стойност по кредита (в размер на 600 лева) ищецът е заплатил на ответното дружество сума в общ размер на 294,47 лева по договора за кредит – 51,44 лева, отнесени към лихва, 87,28 лева, отнесени към неустойка, и 155,75 лева, отнесени към такса „Експресно разглеждане“.

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик ***Г. М.; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик*** М. П.).

В настоящия случай се установява, че ответникът е получил от ищцата по процесния договор за кредит парична сума в размер на 294,47 лева.

Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платената сума. Това в случая не бе сторено по долуизложените съображения.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, 2 което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят А. Т. се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

Доколкото разпоредбите на ЗПК са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на недействителността на договорите, сключени с потребител, и предвид обстоятелството, че един договор не може да е нищожен на повече от едно основание, освен ако от различните основания не произтичат различни последици (какъвто настоящият случай не е), съдът намира, че първо следва да се разгледа основанието за недействителност по закона с най-тесен обхват – чл. 22 от ЗПК (за което съдът следи и служебно – тълкувателно решение № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС). Едва при извод на съда, че договорът отговаря на предвидените в тази разпоредба критерии, следва да се премине към обсъждане на останалите изложени доводи.

За да избегне заплащането на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителката следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни – един от два лимитативно изброени варианта на обезпечение – поръчителство от едно или две лица със съответни нива на доход или банкова гаранция. Необходимо е не само това, а и поръчителите, да отговарят на множество други високи изисквания – да са навършили 21-годишна възраст, да работят на безсрочен трудов договор, да през последните 5 години да нямат кредитна история в ЦКР и др. Предвид изложеното, може да се направи обоснованият извод, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед сравнително ниската стойност на отпуснатата сума – 600 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за финансовата институция–кредитор е предвидимо и очаквано.

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл. 4 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в полза на кредитодателя. При това положение, то оскъпява кредита и е следвало да се включи в ГПР. Това не е сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (49,39 %) не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е така, понеже целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна информация за реалните параметри на договора за 3 кредит.

Изложеното води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. При констатирана недействителност на договора за кредит приложение намира разпоредбата на чл. 23 от ЗПК – потребителят следва да върне на кредитора единствено чистата стойност по кредита, без да заплаща другите разходи по същия – лихви, такси, неустойки и пр. Тоест, кредиторътответник има основание да задържи единствено чистата стойност, а всяка платена му горница трябва да върне, без значение към кои пера от дълга я е отнесъл.

Въз основа на горното, искът се намира за доказан по основание и размер, респ. ответникът следва да бъде осъден да възстанови сумата, която е получил без основание, а именно – горницата над чистата стойност по кредита в размер на 294,47 лева.

По разноските:

С оглед изхода от спора на А. Т. следва да се присъдят разноските за производството, изчерпващи се в държавна такса в размер на 128,50 лева. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на * Т.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 400 лева, които следва да се присъдят на процесуалния представител.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548, да заплати на А. В.

Т., ЕГН: **********, сумата от 294,47 лв. /двеста деветдесет и четири лева и четиридесет и седем стотинки/, недължимо платена по недействителен договор за за паричен заем № ***, сключен между страните на *** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 14.11.2023 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548, да заплати на А. В.

Т., ЕГН: **********, сумата от 128,50 лв. /сто двадесет и осем лева и петдесет стотинки/, представляваща съдебно – деловодни разноски, направени в настоящото производство.

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК: 207343548, да заплати на * К. Й К. от АК – *** с личен № ***, с адрес на кантората: гр. П., ул. „***“ № ***, ет.

*, офис * сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатно на ищеца правна помощ и съдействие.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

4

Съдия при Районен съд – Пловдив: ____________/п/___________ 5