Решение № 2651 от 28.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2651 гр. Пловдив, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330106038 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от К. В. В., ЕГН: **********, против „Сити кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.

124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит с № ***** г. е недействителен поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № ***** г. е недействителна поради противоречието й със закона.

От първоначалния ответник „Сити Кеш“ ООД е предявена и насрещна искова молба, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност осъдителни искове за присъждане на сумата от 514,22 лева (262,92 евро), представляваща незаплатена част от главницата по Договор за потребителски кредит с № ***** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда 06.06.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност на основание чл. 23 от ЗПК да бъде осъден ответникът по насрещния иск да заплати на ищеца сумата от 514,22 лева (262,92 евро), представляваща незаплатената част от чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит с № ***** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 1 06.06.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

Първоначалният ищец твърди, че на ** г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит с № ***** г., по силата на който му била предоставена в заем парична сума в размер на 2200 лева (1124,84 евро), като посоченият размер на ГПР в договора бил 56,71%. Ищецът твърди, че посоченият в договора размер на ГПР е различен от действителния, доколкото в размера на ГПР не е включена уговорената между страните клауза за неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 11 от договора, което води до неговата недействителност.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба на ответника, с който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове. Признава, че в размера на ГПР по кредита не е включен размерът на уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение. Твърди, обаче че не следва неустойката да се включва в размера на ГПР, доколкото същата била дължима след сключване на договора. Моли за отхвърляне на исковете.

Ищецът по насрещната искова молба твърди, че незаплатена от К. В. В. е останала сумата от 514,22 лева (262,92 евро) по кредита, като същата е дължима на основание сключения между страните договор, а в условия на евентуалност в случай, че същият бъде признат за недействителен като чистата стойност по кредита по смилала на чл.23 ЗПК.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото не е спорен фактът на сключване на процесния Договор за потребителски кредит с № ***** г., както и неговите параметри.

Съгласно чл. 11 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен, като в случай на непредставявне на обезпечение, ищецът дължал заплащането на неустойка в размер на 2292, 22 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът намира, че изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури 2 банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 71 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 2705, 08 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата по чл.

11 от Договора „неустойка” в размер от 2292, 22 лева, която дори надхвърля главницата по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата 3 величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По предявените насрещни искове:

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Следователно при установена в хода на исковото производство по чл. 79 от ЗЗД недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 от ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г.о. Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о.).

От приетото като неоспорено от страните заключение на вещото лице К. по ССчЕ се установява, че общата заплатена от ищцата сума в полза на ищеца по насрещния иск по сключения между страните договор за кредит възлиза в размер на 1685, 78 лева при главница по кредита в размер на 2200 лева. При това положение дължимата част от чистата стойност на кредита възлиза в размер на исковата сума по насрещния иск в размер на 514, 22 лева.

Следва да се разгледа заявеното от К. В. възражение за прихващане на сумата по насрещния иск в размер на 514, 22 лева с недължимо платената на „Сити Кеш“ ООД сума с разписката от **г., издадена от „Изи Пей“ АД с № ** /л. 70 от делото/.

Съгласно чл. 103 от ЗЗД когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.

Съгласно разясненията, дадени в ТР № 2/18.03.2022 г. по т.д. № 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК, действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила – от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното поне изпълняемо.

Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия – в процеса или извън него, е без значение за обратното действие на погасителния способ. При 4 уважено възражение за прихващане с вземане, което не е установено с друго влязло в сила решение или заповед за изпълнение, силата на пресъдено нещо на решението обхваща размера на вземането на ответника, необходим за прихващането.

Най-съществената разлика между материалното и процесуалното възражение за прихващане е, че първото предпоставя ликвидност (безспорност) на насрещните вземания, а процесуалното възражение за прихващане е допустимо и основателно, даже когато тези вземания или едното от тях са неликвидни, достатъчно е да бъдат установени в хода на процеса, като особеното е, че ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението – на основание чл. 298, ал. 4 от ГПК по него занапред се формира сила на присъдено нещо, т.е. установява се съществуването на вземането (арг. т. 6 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.гр.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК).

В случая от горепосочения платежен документ - разписката от **г. се установява, че третото лице **- В. е заплатила с основание „** К. В.“ на ответното дружество преди сключване на процесния договор сумата в размер н а 1000 лева. Този факт не се оспорва от „Сити Кеш“ ООД. Ищецът по насрещните искове твърди, че тази сума му е заплатена по друго, различни от процесното, правоотношения между страните, но не ангажира доказателства за това. Доколкото „Сити Кеш“ ООД не доказа наличие на основание за получаване на сумата в общ размер на 1000 лева заплатена от ** – В., но с основание плащане за К. В. /тези въпроси следва да бъдат уредени в личните отношения между тях/ в негова полза с разписката от **г. действително преди сключване на процесния договор, то съдът приема, че релевираното възражение за прихващане е основателно и следва да бъде уважено. Следва да се допусне извършването на съдебно прихващане на вземането на ищеца по насрещния иск „Сити Кеш“ ООД в размер на 514, 22 лв. с вземането на ответника К. В. в размер на 1000 лева.