Решение № 1171 от 27.09.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1171 гр. Пловдив, 27.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20235300502438 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.435, ал.2,т.7 от ГПК.

Образувано е по жалба с вх.№27382/11.09.2023 г., подадена от А. А. Д., ЕГН ********** от с. Б., ул. ***, чрез адвокат Д., длъжник по изп.д.№326/2023 г. по описа на ЧСИ Бойка Андреева, с рег.№ 908 в КЧСИ, против разпореждане на съдебния изпълнител от 11.08.2023 г., с което е отказано намаляване поради прекомерност на разноските на взискателя за заплатено адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателката твърди, че с поведението си не е дала повод и не станала причина за образуване на изпълнителното производство и предприетите по него изпълнителни действия от ЧСИ по искане на взискателя. Излага съображения, че с действията си, не е станала причина за образуването на това изпълнителното дело и никога не е отказвала изпълнение на режима на лични контакти.

Взискателката по изпълнението А. Б. Д., чрез процесуалният си представител адвокат К., е депозирала становище в което твърди, че жалбата е неоснователна, тъй като именно с бездействието си и отказа да предаде внучката на взискателката, жалбоподателката е станала повод за образуване на производство, поради което всички разноски следва да бъдат понесени от нея, в качеството и на длъжник.

В писмените си мотиви по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител изразява становище за неоснователност на жалбата.

Съдът, след преценка доводите в жалбата, мотивите на ЧСИ, представените доказателства и материалите по изпълнителното дело, намира следното по отношение допустимостта и основателността на жалбата:

Изпълнителното дело е образувано по молба от 28.07.2023 г., подадена от 1 взискателя А. Б. Д., въз основа на изпълнителен лист № 261378 /21.10.2021 г., издаден на основание чл. 404, т. 1 и чл. 405, ал. 1 от ГПК след влизане в сила на Решение № 262598/06.12.2021 г. по гр. д. № 12964/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив и Решение № 1147/15.08.2022 г. по в. гр. д. № 912/2022 г. описа на ОС - Пловдив, с които е определен режим на лични контакти между малолетното дете А.А.Д., ЕГН ********** и неговата баба А. Б. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. ***, както следва: първата неделя от месеца от 10.00 часа до 17.00 часа, както и петнадесет дни през лятото, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката.

Във връзка с изпълнение на определения режим на лични контакти с детето на 28.07.2023 г. взискателката е депозирала до ЧСИ Андреева, чрез адвокат Б. молба, с която е поискала да бъдат предприети необходимите действия за изпълнение на определения със съдебното решение режим на лични отношения с внучето й.

До длъжника А. А. Д. е била изпратена покана за доброволно предаване на дете с изх.№10934/31.07.2023 г. с правно основание чл. 528, ал. 2 от ГПК, връчена редовно на 03.08.2023 г. С поканата А. Д. е поканена да изпълни доброволно задължението си за предаване на детето, съобразно определения от съда режим на лични отношения с взискателката. Посочено е, че при липса на доброволно изпълнение, ще й бъде наложена глоба по реда на чл. 527, ал. 3 от ГПК, както и, че ще бъде престъпено към принудително изпълнение на задължението за предаване на детето по реда на ГПК.

Длъжницата – жалбоподателката в настоящото производство е депозирала становище с вх. № 5971/08.08.2023 г., в което е декларирала готовността си да изпълни доброволно задължението си за предаване на детето, на посочените дати 03.09.2023 г.;01.10.2023 г.; 05.11.2023 г., като за дата 19.08.2023 г. твърди, че не може да предаде детето, тъй като в този период е в платен годишен отпуск. Със същата молба е оспорила възложените й разноски за адвокатско възнаграждение в полза на взискателя в размер на 960 лв. и е поискала от ЧСИ да го редуцира.

С обжалваното разпореждане от 11.08.2023 г. възражението на длъжника за прекомерност е прието за неоснователно и съдебният изпълнител е оставил молбата без уважение.

При така установените обстоятелства по изпълнителното дело, съдът изведе следните правни изводи:

Съдът намира, че жалбата по чл. 435 ГПК е подадена от процесуално легитимирано лице - длъжникът по изпълнението, в рамките на преклузивния двуседмичен срок по чл. 436, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител.

Съгласно чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК длъжникът може да обжалва постановлението за разноски. С т. 2 на ТР 3/10.07.2017 г. по т. д. № 3/2015 г. на ОСТГК е прието, че на обжалване подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението, а в мотивите към същото е разяснено, че това включва и разноските посочени в поканата за доброволно изпълнение.

2

Съдебните разноски в изпълнителното производство не са свързани със защита срещу незаконосъобразни изпълнителни действия, а с общия принцип за отговорността за разноски. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 от ГПК разноските за изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 от ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда; или когато разноските, направени от взискателя са за изпълнителни способи, които не са приложени. Във всички останали случаи длъжникът отговаря за разноски в изпълнителното производство.

Следователно в настоящият случай основания за освобождаване от отговорността за заплащане на такси и разноски не е налице. Изпълнителното производство не е прекратено на някое от основанията по чл. 433 ГПК, изпълнителните действия не са изоставени от взискателя или са за способи, които не са приложени.

Не е налице и основание за освобождаване на длъжника от отговорността за разноските по изпълнението, поради това, че не е дал повод за предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга си преди това. В случая изпълняемото право не е парично, за да се преценява дали длъжникът е извършил плащане на дълга и взискателят недобросъвестно е образувал изпълнително производство за повторното му събиране по принудителен ред. След като се е снабдил с изпълнителен лист взискателят има правен интерес да образува изпълнително дело за предаване на дете при съблюдаване на особените правила, предвидени в чл. 528 ГПК. Разпоредбата на чл.

78, ал. 2 ГПК не намира приложение в настоящата хипотеза, тъй като се изпълнява съдебен акт на спорна администрация на гражданските правоотношения, който се ползва с изпълнителна сила.

Ето защо твърденията на жалбоподателя, че не препятства изпълнението на определения режим на лични отношения и в този смисъл не е станал причина за образуване на изпълнителното дело са ирелевантни за отговорността за разноски.

Следва да се посочи, че не се установи и основателността на тези твърдения. Видно от материалите по изпълнителното дело, макар майката на детето- А. Д., извън срока по чл. 528, ал. 2 ГПК, да е посочила, че ще предаде детето на 03.09.2023 г. в дома си, това не е било сторено от нея. Детето не е било предадено и на 19.08.2023 г. Всичко това показва липса на готовност за съдействие за осъществяване режима на лични контакти за посочения период.

Съгласно нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер, съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Преценката за правната и фактическа сложност на изпълнителното дело следва да се извърши с оглед 3 всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и фактическа сложност на делото.

В конкретния случай се установява, че в рамките на изпълнителното производство освен първоначалната молба по чл. 426 ГПК, с която е сезиран частният съдебен изпълнител, процесуалният представител на взискателя е извършил още множество процесуални действия, насочени към изпълнение на определения от съда режим на лични отношения. Освен това длъжника по изпълнителното дело проявява пълна липса на готовност за съдействие за осъществяване режима на лични контакти.

При тази хипотеза съдът приема, че изпълнителното дело е усложнено от фактическа и правна страна и взискателят има право на адвокатско възнаграждение за образуване на изпълнителното дело по чл. 10,ал,1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 200 лева и за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, което има за предмет действия извън посочените в т. 2 и 3 по чл. 10,ал,1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 350 лева .

Макар преценката за прекомерност винаги да е субективна, а минималните размери на възнагражденията да са само база за определянето на действително обосновано по стойност такова, в конкретния случай, възнаграждението от 960 лева с ДДС не е прекомерно. Настоящият съдебен състав приема, че изпълнителното дело е усложнено от фактическа и правна страна и размерът на адвокатското възнаграждение на взискателя не следва да бъде редуциран до минимално посочения в наредбата такъв, а именно до размер на 550 лв. без ДДС или както е в разглеждания казус 660 лв. с ДДС. При формиране на преценката относно конкретния размер на дължимото възнаграждение, съдът взе предвид извършените действия с цел защита интересите на взискателя от процесуалния представител. Поради тези съображения следва да се приеме, че заплатеното от взискателя А. Д. адвокатско възнаграждение не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и не следва да бъде намалявано.

По отношение на разноските:

Независимо от изхода на спора, разноски на ответната страна по спора – взискателя не следва да бъдат присъждани. Общото правило за дължимост на разноски в производството по чл. 435 ГПК не е приложимо за хипотезата на жалба в частта за начислени от ЧСИ разноски по изпълнението. За този извод съдът съобрази, че от начислените разноски може да се оплаче не само длъжникът, но и взискателят. Това е така, защото всяка страна в производството по ГПК може да е недоволна от разпределението на отговорността за разноски. За разноските в изпълнителното производство страната следва първоначално да сезира с възражение съдебния изпълнител, а ако остане недоволна от произнА.нето на съдебния изпълнител, то може да сезира съда с жалба срещу постановлението в частта за разноските. Така уреденото производство е идентично с това по чл. 248 ГПК, поради което и съдът приема, че за производството с предмет отговорността за разноски в изпълнителното дело приложими са правилата за производството по чл. 248 ГПК по исковото дело.

Производството по чл. 248 ГПК е продължение на делото във връзка с дължимостта и размера на направените съдебни разноски по делото. Това производство не е самостоятелно, а е способ за защита срещу неправилен съдебен акт в частта за разноските по делото без да се обжалва решението по предмета на делото.

4

ПроизнА.нето на съда по молба по чл. 248 ГПК е по направено искане за коригиране на съдебен акт, за който вече съдебни разноски са присъдени и за това производство не се следват нови съдебни разноски. Предметът на производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно дължимите съдебни разноски. По същите съображения не се дължат съдебни разноски и за производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК. Не следва да се допуска кумулиране на нови задължения и за съдебни разноски в процеса относно разноските (в този смисъл определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г., IV г. о., ВКС, определение № 933/17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г., IV г. о., ВКС, определение № 254/05.08.2020 г. по ч. т. д. № 810/2020 г., I т. о., ВКС, определение № 278/01.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1338/2020 г., III г. о., ВКС и др.). При така възприетото искането на взискателя за присъждане на съдебни разноски не следва да се уважава.