Определение № 1297 от 18.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1297 гр. София, 18.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20248002102090 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. М. Н. срещу решение № 1216 от 01.11.2023 г. по в. гр. д. № 1390/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 3666 от 08.12.2022 г. по гр. д. № 15125/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. Н. Н. иск с правно основание чл. 5 ЗЛС за поставяне на ответника под запрещение, като е реализирана и отговорността на ищеца за съдебно – деловодни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, за сумата 1 400 лв..

Касаторът - ищец поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК вр. с чл. 200, ал. 3 ГПК – недопускане на поискана повторна психиатрична експертиза при надлежно оспорване на приетата първоначална такава от първоинстанционния съд, наведено като процесуално нарушение във въззивната жалба.

Поради това намира, че въззивният съд не е изпълнил задължението си за служебно събиране на необходимия доказателствен материал по делото за разкриване на обективната истина досежно психическата годност на ответника да ръководи постъпките си. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявеният иск да бъде уважен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за допускане на повторна психиатрична експертиза.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец 1 навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна и нова експертиза в случаите, когато това е небходимо за изясняване на обстоятелства, изискващи специални знания на вещо лице, ако предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправно норма, може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на приетото по делото експертно заключение?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 240 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о., и 2. „Ако съдът счита, че страната не е мотивирала искането си за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу представеното заключение, следва ли да й укаже да стори това?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с решение № 367 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр.д.

№ 1295/2018 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, Първо т.о. и решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр.д. № 3482/2018 г. на ВКС, Четвърто г.о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя и следния въпрос: „Ако повече от 30 години след приемане на Конституцията от 1991 г., българската държава в лицето на Народното събрание продължава да не изпълнява задълженията си и не приема закони, гарантиращи прилагането на чл. 56 Конституцията, според който „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси“, в частност, не променя остарялата правна уредба за ограничаване на дееспособността на гражданите, то може ли съдът, в упражнение на своето право на дискреция, да ограничи дееспособността на уязвимото пълнолетно лице, за да охрани неговите имуществени интереси?“, който считта, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – М. Н. Н. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебноделоводни разноски пред ВКС при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Прокуратурата на РБ не подава отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, т.е. тя е допустима.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

По предявения иск за поставяне на М. Н. Н. под запрещение, въззивният съд при изясняване на фактическата страна по делото е кредитирал изцяло заключението на прихиатричната експертиза, прието от първоинстанционния съд, според което ответникът Н. е мъж на 67 г., който не се води на диспансерен отчет, без данни е за фамилна обремененост и за провеждано лечение в психиатрична болница, към момента на изследването е без промени в когнитивните функции – памет, внимание и мислене, без интелектуално-паметов упадък.

Според съдебния експерт в психично отношение интелектът на освидетелстваното лице е в 2 норма и вродено или придобито слабоумие – олигофрения, респективно деменция не е налице, отсъстват данни за психично заболяване и за наличие на ендогенен процес, към момента на прегледа Н. е без разстройства в емоционалната сфера и във възприятнопредставната и мисловната дейност. Решаващият съд е намерил за установено от горепосоченото заключение, че не е налице болестно увреждане на психичните годности за оценка на житейски ситуации и ръководене на поведението, не е нарушена способността за логично разсъждение и обработка на постъпващата информация, Н. разбира динамични ситуации и може да схване важни причинно-следствени връзки, може свободно да направи избор в междуличностовите си взаимоотношения, поради което при него не са увредени базисните му психични годности. Съдебният експерт е извел извод, че ответникът не страда от душевно заболяване или слабоумие и може да разбира напълно свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, като не са налице медицински показания за обсъждане на пълна недееспособност или ограничена дееспособност. Вещото лице е посочило, че извършването на сделки от едно лице, които може да не са в негов интерес или да се неизгодни за него, не води до извод за наличие на медицински критерий за неговата недееспособност. Въззивният съд е кредитирал и показанията на свидетеля А. В. А., без родство със страните, като съответстващи на заключението на психиатричната експертиза, според които през последните години свидететял е общувал с ответника един път месечно, говорили са си, но той не е видял промяна в М., който винаги е бил такъв, какъвто го познава и към днешна дата, включително и когато е бил по-млад. На свидетеля не е известно Н. да се е представял за генерал или маршал и да е имал контакти с чужди служби.

Решаващият съд е съобразил също обясненията на ответника по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, събрани от първата и втората съдебна инстанции, от които е заключил, че Н. е ориентиран за място, собствена личност и своите близки, както и за взаимоотношенията си с тях; заявил е, че ищцата е негова дъщеря от първия му брак и желае да го постави под запрещение, за да придобие имуществото му; ориентиран е добре за имуществените си отношения; заявява, че има семейни неща, които не желае да коментира. Въззивният съд е счел отговорите на зададените въпроси по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК за смислени, последователни и разумни, а ответникът е намерил в добро общо състояние, ориентиран за собствена личност, споделящ за образованието и работата си, за това, че е отгледал три дъщери и се е справил с финансовата страна като всяка от тях е взела образованието си, за това, че е против да бъде поставен под запрещение, тъй като не страда от психично заболяване и може да защитава икономическите си интереси.

САС е приел от правна страна, че предявеният иск с правно основание чл. 5 ЗЛС е допустим като предявен от дъщеря на ответника, попадаща в кръга от лица, легитимирани съгласно чл. 336, ал. 1 ГПК да искат поставяне на дееспособно лице под запрещение. Посочил е, че основание на този иск е наличието на „душевна болест или слабоумие“, обуславящи невъзможност на страдащия от такава болест да се грижи за своите работи. Счел е, че тъй като запрещението - пълно или непълно - ограничава или изцяло лишава лицето от дееспособност, засягайки по този начин суверенитета на личността, при решаването на този въпрос следва да се изхожда, както от медицинския критерий, визиран в закона, така и от 3 правния критерий, а именно - способно ли е то самостоятелно да разбира и ръководи постъпките си. Въззивният съд е анализирал действащата правна уредба на относимия институт, според която под запрещение може да бъде поставено лице, страдащо от заболяване, определено от закона като "слабоумие или душевна болест", което в резултат на заболяването и неговите клинични прояви "не е в състояние да се грижи за своите работи".

Заключил е, че законодателят не е дал легално определение на това понятие, нито пък го е определил диспозитивно, поради което неговото съдържание следва да се преценява индивидуално във всеки случай с оглед конкретното състояние на лицето и други обективни критерии - възможност на лицето да разбира свойството и значението на това, което извършва; да ръководи постъпките си; да контролира действията си; от възможността за трудова и социална адаптация в обществото; от начина, по който възприема околната действителност и най-вече от възможността сам да полага грижи за себе си - да си закупува или приготвя храна, да се храни и облича самостоятелно, да полага грижи за личната и домашна хигиена. Основавайки се на заключението на психиатричната експертиза и на приетите писмени и гласни доказателства, въззивният съд е намерил, че медицинският критерий за поставяне на ответника под запрещение не е налице - същият не страда от душевна болест или слабоумие. Посочил е, че за да бъде ограничена дееспособността на лицето чрез поставянето му под запрещение е необходимо и кумулативното наличие на т. нар. юридически критерий – неспособност на лицето да взема решения по разумни подбуди и да се грижи за своите работи, който не е установен от доказателствата в процеса.

Приемайки за неосъществени медицинския и юридическия критерии, кумулативно необходими за поставяне на едно дееспособно физическо лице под запрещение, САС е отхвърлил предявения иск като неоснователен, посочвайки, че не са налице законови основания за поставяне на ответника нито под пълно, нито под ограничено запрещение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице релевираните от касатора основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

От поставените от касатора въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК може да бъде обобщен и преформулиран съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно т.

1 ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следния правен въпрос: Какви са правомощията на въззивната инстанция при прието от първоинстанционния съд експертно заключение, оспорено от страна досежно това, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или неправилност на експертен извод, и може ли въззивният съд да допусне повторна или нова експертиза за изясняване на неизяснени обстоятелства в процеса? Може ли съдът да откаже назначаването на експертиза в хипотезата на чл. 200, ал. 3 или чл. 201 ГПК поради това, че оспорващата я страна не е мотивирала искането си?. Този въпрос е от обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение, поради което осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличието на общо основание за допускане на касационен контрол. Спрямо него, обаче, не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивното решение е изцяло съобразено с практиката на ВКС, обективирана в т. 3 ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановените в доразвитие на дадените задължителни разрешения 4 решения по чл. 290 ГПК на ВКС. Според последната (т. 3 ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588 от 2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814 от 2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271 от 2015 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 197 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 3958/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 57 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 1699/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 60250 от 9.12.2021 г. по гр. д. № 809/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 107 от 2.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др., вкл. цитираните от касатора в касационната му жалба) извършваната от съда преценка на заключението на съдебен експерт следва да e мотивирана. Заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото.