Решение № 432 от 11.04.2024, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 432 гр. София, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Кристина Филипова

Даниела Христова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело № 20231000501085 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.01.2023г. постановено по гр.д.№ 2151/2020г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, съдът е уважил частично иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, като е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати в полза на Е. Д. М., сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване, приключило с оправдателна Присъда от 26.11.2015г. на СРС, НО, 112 състав, по НОХД № 8970/2014г„ потвърдена с Решение № 520 от 20.04.2016г. на СГС по в.н.о.х.д. № 842/2016г., последица от неоснователно повдигнато му от ответника обвинение по обвинение по чл.286 НК, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2021г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение е отхвърлен иска за разликата над 500 лв. до пълния претендиран размер от 50 000 лв., както и изцяло за законната лихва за периода от 09.04.2014г. до 20.04.2016г., като неоснователен, а за периода от 21.04.2016г. до 19.02.2017г като погасен по давност.

Присъдени са разноски на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ, като Прокуратура на РБ е осъдена да заплати в полза на СГС сумата от 410 лева д.т. и възнаграждение за вещо лице.

С определение от 08.03.2023г. СГС, 22 състав е оставил без уважение молбата на Прокуратурата на РБ за изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищеца 1 по делото.

В срока по чл.248 ал.3 ГПК е депозирана ч.ж. от ответника срещу определението по чл.248 ГПК.

Жалбоподателят-ищец Е. Д. М. оспорва решението в неговата отхвърлителна част и моли съда да го отмени и уважи исковете изцяло респ. да увеличи техния размер. Посочва, че въпреки правилността на така направения правен извод за наличие на основание за реализиране на отговорност на държавата по ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, решаващият съд не е приложил правилно закона, поради което, в тази му част атакуваното съдебно решение се явява неправилно. Посочва, че няма данни срещу Е. М. да са водени между 100 и 500 наказателни дела, за да се приеме извод, че ищецът от едно дело едва ли би могъл да се „притесни особено“. Водените дела, за които сочи СГС не са срещу Е. М., а такива, които той води. т.е. по тях не го грози наказателна отговорност, за разлика от процесното НОХД. Не могат да се споделят съображенията в обжалваното решение, че наказанието по незаконно воденото срещу М. наказателно дело е можело да се кумулира с последващо осъждане, каквото осъждане към момента на претърпяване на вредите, предмет на настоящето дело, все още не е било факт. Моли да се отмени решението в отхвърлителната му част до пълния претендиран размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване, приключило за Е. М. с оправдателна Присъда от 26.11.2015 г. на СРС, НО, 112 състав, по НОХД № 8970/2014 г., потвърдена с Решение № 520 от 20.04.2016г. на СГС по ВНОХД № 842/2016г., последица от неоснователно повдигнато му обвинение по чл. 286 НК, ведно със законна лихва, считано от 19.02.2017 г. до окончателното й изплащане.

Въззиваемата страна Прокуратурата на РБ не изразява становище в писмен вид по отношение на жалбата. В о.с.з. оспорва същата и моли съда да потвърди решението като правилно и законосъобразно.

Депозира ч.ж. срещу определението по чл.248 ГПК. Намира за неправилно Прокуратура на Република България да е осъдена да заплати по сметка на СГС държавна такса и молят да се отмени определението на СГС от 08.03.2023г. с което е отказано да се измени решението на СГС от 27.01.2023г. по гр.д. №2151/20г. по описа на СГС в частта за разноските, тъй като е в противоречие с приетото ТР №7 от 16.11.2015г. по тълк.дело №7/2014г. на ОСГК на ВКС.

Посочват, че ПРБ не дължи внасяне на държавна такса на основание чл.83 ал.1,т.3 ГПК и в този смисъл е и посоченото по-горе тълкувателно решение на ВКС.

Ответникът по ч..ж. Е. М. оспорва същата и моли съда да потвърди определението.

От една страна, разпоредбата на чл. 80, изр. 2 от ГПК, страна, която не е представила на съда списък на разноските няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. От друга страна, в случая не се касае за предварително внасяне на разноски, а за присъждането на такива с решението по делото. В този случай е неприложима разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК.

2

Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДВПГ и чл.84 ал.3 ЗЗД.

Ищецът Е. Д. М., твърди, че му било повдигнато незаконно обвинение (НОХД № 8970/2014г. по описа на СРС). Бил оправдан. Бил унижаван и стресиран. С оглед изложеното претендира 50 000 лева, неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 09.04.2014г. до окончателното й изплащане.

Ответникът - Прокуратура на РБ оспорва иска, тъй като няма доказателства, че съдебният акт е влязъл в сила, което означава и недопустимост на иска. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва размера на иска като прекомерен. Счита, че отсъстват доказателства органите на ПРБ да са извършвали други действия освен правно регламентираните в НК. В тежест на ищеца е да докаже твърдените неимуществени вреди, непосредствената им връзка с процесното обвинение, както и техния размер. Заявява, че не са налице доказателства, които да установяват действително търпени вреди като пряк и непосредствен резултат от обвинението. Оспорва иска за обезщетяване на неимуществени вреди като недоказан по основание и по размер, като несъобразен с икономическия стандарт в страната, както и с принципа на чл. 52 ЗЗД и трайната съдебна практика.

От фактическа страна се установява безпротиворечиво, че досъдебното производство спрямо жалбоподателя-ищец е образувано на 04.07.2012г., а той е бил привлечен като обвиняем на 09.04.2014г. за престъпление по чл.286 ал.1 т.1 НК за набеждаване на полицай при СДВР в престъпление по чл.195 ал.1 т.6 вр.чл.194 НК, като знаел, че е невинна.

С Присъда от 26.11.2015г. постановена по НОХД № 8970/2014г. по описа на CPC, НО, 112 състав, ищецът е признат за невиновен, в това че на 29.09.2011г., пред надлежен орган на властта - прокурор при СГП, набедил разследващ полицай при СДВР, в престъпление по чл.

195, ал. 1, т. 6, във вр. чл. 194, ал. 1 НК, а именно, че полицейски служител с фамилия Ч. е откраднала мотоциклета му "Ямаха", модел "FZR1000", като знаел, че е невинна престъпление по чл.286, ал.1, алт.1 НК, поради което и на основание чл.304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение. С Решение № 520 от 20.04.2016г. по в.н.о.х.д. № 842/2016г. по описа на СГС, НО, присъдата е потвърдена. Решението е окончателно.

Жалбоподателят-ищец се намирал в чужбина /Белгия/, като от мотивите на присъдата става ясно, че в негово отсъствие е иззет притежавания от него мотоциклет Ямаха. Свидетелят М.

Д. разбрал, че полицейските власти са иззели мотора и съобщил за това на свид. П., а тя от своя страна споменала на дъщеря си Г.М. При телефонен разговор между подсъдимия и дъщеря му тя му споменала, че моторът е иззет от полицията. М. й казал да го търсят от институцията, която го е иззела, и дъщеря му предала това на майка си. Тогава П. отишла да разговаря с разследващия полицай Ч., от която разбрала, че моторът е иззет с протокол.

Същият обаче не й бил даден, тъй като тя официално не била собственик на мотора. За да си 3 получи мотоциклета, тя намерила предишния му собственик и на 03.08.2011 г. той й прехвърлил официално собствеността, а документите за това придружили с молба за връщането му. Няколко дни по-късно М. отново се обадил на дъщеря си и тя му казала, че не могат да се снабдят с документи за изземването на мотора, защото такива няма. Обяснила му за посещението им в дома на А. и М.Д. и за разговора им с последната, която заявила, че няма такъв документ. Тогава М. решил, че моторът му на практика е откраднат, тъй като е иззет без надлежен документ, поради което изпратил на съпругата си две писмени жалби, с които се оплаквал от действията на полицай Ч.. Едната била депозирана в СГП на 21.09.2011г., а другата - на 29.09.2011г., като двете били изпратени по пощата от П., а не били подадени лично от подсъдимия. СРС е приел, че осъщественото от жалбоподателятищец деяние е несъставомерно като набедяване от субективна страна, доколкото от доказателствата по делото не може да се изведе наличието у него на знание за това, че за изземването на мотора е бил съставен протокол и че самото действие по разследването е извършено при спазване на всички процесуални изисквания. Липсата на такова знание изключва наличието на умисъл у извършителя, защото умишлената форма на вина предполага съзнаване от лицето на всички обективни характеристики на неговото деяние. В контекста на повдигнатото му обвинение това означава, че той трябва да съзнава, че приписва престъпление на лице, което е невинно, което с оглед своеобразието на разглеждания казус изисква подсъдимият да знае за съществуването на коментирания протокол за претърсване и изземване - нещо, което е останало недоказано по делото въпреки положените от СРС максимални усилия в тази насока.

Общата продължителност на цялото наказателно производство е 2 години, считано от 09.04.2014г. /когато е било повдигнато обвинение/ до 20.04.2016г. /когато е влязла в сила присъдата/. Няма взета мярка за неотклонение.

От заключението на депозираната на л.80 от делото съдебно-психологична експертиза, прието от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че събитията по повод наказателното производство значително разстроили, променили и повлияли негативно на ежедневието, както и на житейските планове на М..

Личностовият ресурс при М. може да бъде анализиран от две страни - от една страна предходен опит в наказателния процес, който предполага както добро разбиране на събитията, така и изначално по- интензивно негативно възприемане и отреагиране. Другата страна е загатната в показанията на св.П., че Е. М. бил „леко нарцистичен относно публичния си образ“, което качество го прави по- високо чувствителен към каквито и да е неглижиращи го ситуации. Изтъква се, че при този тип смущения е равнозначно участието както на провокиращия фактор, така и на личностовия ресурс. Смущения не биха възникнали при отсъствието на който и да е от двата елемента. Иначе казано, разгръщането на влиянието на стресогенно житейско събитие се наслагва върху индивидуалната чувствителност, за да се получи крайния болестен кумулиран ефект. Конкретно, хипотезата за разгръщане на Стресова реакция (протрахирано развитие) се подкрепя на първо място от типичните описани преживявания. Категоричното приемане на тази хипотеза обаче е 4 затруднено поради отсъствието на съпътстващи данни за други прояви и на когнитивни или поведенчески отклонения. Освен това такава продължителност на каквато и да е стресова реакция е нетипична, а за вероятното посттравматично стресово разстройство не се представят някакви специфични данни. От трета страна, отсъствието на каквито и да е медицински документи с каквато и да е диагностична преценка също омаловажава хипотезата.

Затова в заключение е формиран извод от вещото лице, че повдигнатото обвинение и воденото срещу Е. М. дело, завършили с преценка за невиновност, са се отразили негативно върху психичното му състояние. Представят се данни за преживявания от негативния регистър - страх, безпокойство, унижение. Те не са описани в някаква екстремна степен на изразеност. Характеризирани са със значима протрахираност. Предвид еднозначността на представянето им тези преживявания условно биха могли да се обсъждат като прояви на F43.0 Остра стресова реакция, но с нетипичен (твърде протрахиран) ход и при отсъствие на други характерни за такова разстройство прояви.