Решение № 10585 от 02.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10585 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20251110145434 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на „АПС Бета България“ ЕООД срещу В. Н. К., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 20214/2025г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно:

1000,00лв. - представляващи главница, ведно със законната лихва от 07.04.2025г. до изплащане на вземането, 318,26лв., представляващи договорна възнаградителна лихва за периода 12.02.2020г.-12.08.2021г. и 378,89лв., представляващи мораторна лихва за периода 12.08.2021г.-26.03.2025г.

Ищецът твърди, че на 12.02.2020г. ответникът сключил със „Сити кеш“ ООД договор за потребителски кредит № ********* за сумата от 1000лв., която се задължил да върне в срок до 12.08.2021г. на 18бр. вноски. Бил уговорен фиксиран лихвен процент от 40,05% и ГПР от 48,3%. С договор за цесия от 13.01.2022г. кредиторът прехвърлил вземанията си спрямо ответника в полза на ищцовото дружество, за което ответникът бил уведомен. Посочва, че ответникът не заплатил дължимите суми по договора, като изпаднал и в забава.

Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат уважени предявените искове.

Ответникът, чрез назначения му особен представител, е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Оспорва да е сключван договора за кредит и да е получавал сумата. Евентуално твърди, че договорът е недействителен поради нарушение изискванията на ЗПК. Посочва, че са нищожни и клаузите за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави и клаузите на чл. 33 и 37, ал. 3 от ОУ към договора поради заобикаляне на закона. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Отрича кредитът да е обявен за предсрочно изискуем.

Оспорва вземането да е валидно прехвърлено с договор за цесия, като твърди, че не индивидуализирано достатъчно. Поддържа, че не е уведомен за извършената цесия.

1

С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото е представен договор за паричен заем Кредирект № *********, сключен на 12.02.2020г. между „Сити кеш“ ООД, в качеството на заемодател, и В. Н.

К., в качеството на заемател. Според чл. 3, параметрите на заема са следните: главница 1000лв., брой вноски 18 с дата на първо плащане 12.03.2020г. и дата на последно плащане 12.08.2021г.; фиксиран ГЛП от 40,05% и ГПР от 48,30%; обща дължима сума 1401,64лв. В чл. 4 е инкорпориран погасителен план, в който са посочени падежи, размери на вноските и задълженията, които се погасяват с тях, като е включена и неустойка, като вноската с нея възлиза на 190лв., а общата дължимата сума на 3420лв.

Според чл. 6.1 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция. В чл. 6.2 е предвидено, че при неизпълнение на това задължение, същият дължи неустойка в размер на 2018,36лв., която се начислява автоматично от заемодателя и се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.

Съдът намира, че договорът за кредит е сключен от разстояние по реда, предвиден в ЗПФУР, което се установява както от приложената хронология на лог файловете, която не е оспорена, така и от представения електронен носител на договора. Следва да се има предвид още, че съгласно чл. 184, ал. 2 ГПК електронно копие на документа е предоставено на ответната страна, като истинността на електронния документ не е оспорена в следващото заседание. Ето защо, следва да се приеме, че договорът е надлежно сключен.

По делото е представена разписка за извършено плащане от дата 12.02.2020г., съгласно която „Сити кеш“ ООД нарежда в полза на В. К. сумата от 1000лв. посредством Изипей АД с основание „заем съгл. дог. *********“. Според отговора на Изипей АД, информацията при тях се съхранява за срок от 5 години и нямат данни за платежни услуги преди 01.04.2021г., но при проверка в системата не са намери парични преводи, по които физическото лице да е наредител спрямо дружеството, тоест отпусната сума да не е усвоена и да е върната.

При съвкупната преценка на горните доказателства, включително удостоверяването в лог файловете, които не са оспорени, че плащането е получено на 13.02.2020г. в 11:29:55ч. /л. 31/, съдът приема за установено, че заемната сума е усвоена от ответника.

Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на потребител.

С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019г.) изрично бе предвидено задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В съдебната практика - Решение № 50056 от 29.05.2023г. по т. д. № 2024/2022 г., І Т. О. на ВКС, Решение № 59 от 20.05.2024г. по т. д. № 2695/2022 г., ІІ Т.

О. на ВКС и др., е разяснено, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в 2 потребителски договор, включително за приложението на нормите на чл. 22 и 23 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1 ЗПК, и чл. 33, ал. 2 ЗПК, имащи императивен характер.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,30%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Процесната неустойка несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на кредитора. В самия договор ясно е посочено – „неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора заемателят се счита уведомен за нейното начисляване“. Тази неустойка попада в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тази неустойка, която е изначално начислена още при подписване на договора, трябва да бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит, тъй като е част от него. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва. Размерът на тази неустойка възлиза на 2018,36лв., което е повече от два пъти от стойността на заемната сума. При включването на тази неустойка в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са необходими специални знания, че ГПР надвишава максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения, съдът намира, че процесната неустойка отговаря на поставените в ЗПК критерии и следва да бъде включена в общия разход по кредита, което в случая не е сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договора е значително по-висок от обявения в него. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за 3 потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).

Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав, сключването на тези клаузи към договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.