Решение № 4420 от 21.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4420 гр. София, 09.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Михаил Малчев

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело

№ 20221100502396 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 07. 12. 2021 год., постановено по гр. д. № 65486/2020 год. на СРС І ГО 167 състав, Ю. И. С. и Е. А.

М. да заплатят всеки по 11400 лева на основание чл. 236 ал. 2 ЗЗД, обезщетение за ползване на недвижим имот, на А. А. А..

Решението се обжалва от ответниците като неправилно, противоречащо на фактическата обстановка по делото и незаконосъобразно, като счита, че първото следва да се отмени изцяло. Ищцата е оттеглила иска изцяло срещу ответницата преди първото по делото на СРС заседание. От решение на ВКС е видно, че в имота е живял през целия период ответникът.

Разноски с жалбата не се претендират.

Постановено е от въззивния съдебен състав разпореждане по реда и смисъла на чл. 267 ГПК, за разглеждане на делото в открито съдебно заседание, като е констатирано, че не са заявени доказателствени искания от страните пред въззивния съд.

Разпореждането е надлежно връчено на страните.

Нови доказателства под хипотезите на чл. 266 ГПК пред въззивната съдебна инстанция страните не са заявили.

Поради това въззивният съдебен състав е приключил съдебното дирене и е дал ход по съществото на делото.

Цена на иска 22800 лева общо.

Въззивната жалба против първоинстанционното съдебно решение, от адвокат А. Г., е депозирана в срока по чл.

259 ал. 1 ГПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването, против подлежащ на такова обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана.

С уточнителна молба ищцата е категорична, че заявява иск срещу двамата ответници с правна квалификация по чл. 236 ал. 2 ЗЗД.

Според чл. 236 ал. 2 ЗЗД, Ако след изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без 1 противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.

Ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.

Ищцата действително се е отказала от иск срещу ответницата, но по чл. 233 ал. 1 ЗЗД, според който Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.

Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ.

Исковете по двете правни норми са безспорно и категорично различни. По този въпрос възражението в жалбата е неоснователно изцяло.

В тежест на ответниците е да установят при пълно и главно доказване, че са заплатили исковите суми. Това не е сторено от тази страна, както правилно и обосновано се е аргументирал с решението си районният съдия.

Районният съдия на база неоспорени приети по делото доказателства е съобразил обстоятелството, че възражението на ответницата да е напуснала процесното жилище още през 2013 год. е изцяло неоснователно, тъй като за обратното никакви доказателства не са ангажирани.

При осъществяване на служебната проверка съдът намира обжалваното решение да е валидно, правилно, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото с въззивната жалба, във връзка с което, поради покриване на крайните изводи на настоящия съдебен състав с тези на районния съдия, с настоящите се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съобразно предоставената от законодателя възможност по смисъла на чл. 272 ГПК, наред с което и следното :

На доводите и твърденията с въззивната жалба е даден подробен и адекватен отговор със съдебния акт на първоинстанционния съд.

Решението е правилно, като разкрива истината чрез средствата на процесуалния закон за спорното субективно материално право. Твърдените за неправилност на решението основания, като пороци, не са характерни за съдебното решение, обратното, изцяло липсват. Решението на районния съдия е мотивирано съгласно изискването на чл. 235 вр. чл. 236 ГПК, поради което е обосновано. Оплакването за непълнота на доказателствата е несъстоятелно, тъй като в решението на първостепенния съд са залегнали всички доказателства, надлежно събрани и неоспорени от страните нито по чл. 193 ГПК, достатъчни за изясняване на фактическата обстановка, откъдето и правната, по делото. Не се установи от въззивния съд вътрешна противоречивост на мотивите на крайния съдебен акт на районния съдия.

След като не са оспорени по надлежния за това ред, писмените доказателства, които са обект на жалбата, са относими и релевантни и правилно обследвани от районния съдия с обсъждане на твърденията и възраженията, свързани с тях.

В последно редовно съдебно публично заседание на районния съдия страните не са заявили искания и доказателства, релевантни и необходими по спора.

Противно на твърдяното с жалбата първоинстанционният съд е обсъдил твърденията и възраженията на ответника и не е допуснал погрешна правна интерпретация на фактите и обстоятелствата по спора. Обсъждането на надлежно събраните по делото доказателства е видимо и при обикновен прочит на мотивната част на процесното решение. Съдът не събира служебно доказателства. Това е задължение на страната, в случая на ответната страна, която може да представя доказателства или да прави доказателствени искания, за каквито няма данни по конкретното дело от нейна страна.

С оглед правилата на разпределение на доказателствената тежест ответникът следва да установи положителните факти, на които основава своите твърдения и доводи, респ. възражения.

Районният съдия правилно е отговорил на база исковете с посочената правна квалификация при обективното им съединяване, както и съдебната практика, приложима и меродавна за случая.

2

Въззивният съд не приема нещо различно в решението си.

Изложените от въззивника доводи в жалбата, които преповтарят тези в отговора на исковата молба, с първата за неправилност на решението на районния съдия, са несъстоятелни изцяло.

Доколкото в жалбата въззивникът не сочи други конкретни и индивидуализирани по характер и същество пороци на въззивно атакуваното решение, предявената въззивна жалба е неоснователна, следва да бъде отхвърлена, а исковете са основателни, решението е правилно и следва да се потвърди.

В резюме мотивите на районния съдия са конкретни, обстойни, правилни, въз основа на приетите доказателства по делото, като напълно съответстват на диспозитива на решението. Исковете са основателни, защото са доказани освен по основание, и по размер, предвид неоспорени писмени доказателства, поради което първите следва да бъдат уважени, както е сторил районният съдия.

Разноските са съобразени с изхода на производството.

В резюме жалбата при непосочване на други конкретни пороци е недоказана и неоснователна, поради което следва и отхвърлянето й, с потвърждаване на първоинстанционното решение. Проектът за доклад по смисъла на чл. 140 и сл. ГПК на районния съдия е пълен и правилно квалифициран да е окончателен по делото с определение от публично редовно проведено съдебно заседание.

С оглед липса на оспорване, допуснати и приети са всички представени писмени доказателства.

При наличие на тези доказателства – писмени, районният съдия е постановил обосновано, мотивирано и правилно решение, без вътрешни противоречия, което следва се потвърди от въззивния съд.

Други доводи с въззивната жалба ответниците не заявяват, като по този начин жалбата е неаргументирана, неподкрепена с доказателства, а твърденията с нея са само твърдения.

Съществено нарушение на съдопроизводствените правила не се констатира от въззивния съд, който действа при условията на ограничен въззив.

Според правилото на чл. 269 изр. 2 ГПК, според което : по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, въззивната съдебна инстанция осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания, като следи служебно само за спазването на императивните материалноправни норми, по аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 год., точка 10, на ОСГК на ВКС.

Доколкото въззивникът иска отмяна на решението на посочените вече твърдения, то въззивната проверка следва да се ограничи до тези въпроси, за които въззивната съдебна инстанция следва да следи служебно, при която служебна проверка се установи, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, тъй като обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно, предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на искане, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо - на ответната страна е дадена възможност за становище по искането, с което съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в производството и е постановил съдебно решение по смисъла на закона.

При постановяване на първоинстанционното съдебно решение не са нарушени императивни материалноправни норми, по останалите въпроси въззивният съд се позовава на предоставената му от законодателя правна възможност, регламентирана за това с разпоредбата на чл. 272 ГПК.

Други оплаквания и възражения въззивната жалба не съдържа, поради което в рамките й настоящият въззивен съдебен състав я намира за изцяло неоснователна.

Изложеното дотук обуславя потвърждаване на първоинстанционното решение.

При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на искането, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд в неблагоприятната за въззивника част следва да бъде потвърдено.

На жалбоподателите разноски не се полагат и такива не им се присъждат, поради изхода на делото – жалбата като неоснователна се отхвърля.

3

Въззиваемият заявява разноски по ДПЗС и списък по чл. 80 ГПК в размер на 1400 лева, които с оглед сложността на делото фактическа и правна, процесуалното поведение на адвокат М. не са прекомерни, реално сторени са и са доказани както по основание, така и по размер, поради което му се и следват в пълен размер.

По изложените мотиви и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Софийски градски съд РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 07. 12. 2021 год., постановено по гр. д. № 65486/2020 год. на СРС І ГО 167 състав.

ОСЪЖДА Ю. И. С. ЕГН ********** и Е. А. М. ЕГН ********** да заплатят 1400 лева на основание чл. 78 ГПК на А. А. А. ЕГН **********, разноски за един адвокат пред въззивния съд.