Решение № 4568 от 30.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4568 гр. София, 29.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Хрипсиме Мъгърдичян

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20231100507330 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20051942/05.08.2022 г., постановено по гр. д. № 37679/2020 г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, В. Б. И. и П. Г. И. са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД при разделност и квоти по ½ част следните суми: 286.77 лв., представляваща главница за стойност на доставената топлинна енергия за периода от м.07.2017 г. до 30.04.2018 г. в имот , находящ се в гр. София, ж. к. „*******, аб. №*******, ведно със законната лихва от 17.08.2020 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 54.01, мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2018 г. до 23.07.2020 г., както и сумата от 14.40 лв., цена за услуга дялово разпределение за период 01.08.2017 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 17.08.2020 г. до изплащане на вземането. Със същото решение са отхвърлени: искът за главница за доставена топлинна енергия в размер над присъдения до пълния предявен размер от 610.60 лв. и за периода 01.05.2016 г. до 30.06.2017 г., искът за мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия в размер над присъдения до пълния предявен размер от 140.68 лв. и за периода от 15.09.2017 г. до 14.09.2018 г., искът за главница за такса дялово разпределение за сумата над присъдената д пълния предявен размер от 16 лв.

1 и за периода 01.07.2017 г. до 31.07.2017 г., както и искът за мораторна лихва върху таксата дялово разпределение в размер от 3.61 лв. за периода 30.08.2017 г. до 23.07.2020 г. Разпределил е разноските съобразно правилото на чл. 78 ГПК.

Срещу решението в уважителната му част е постъпила въззивна жалба от ответниците П. и В. И.и.

В жалбата се поддържа, че неправилно съдът е приел, че е налице облигационно правоотношение между страните, че не е определена правилно погасителната давност, нито количеството и стойността на доставената до процесния имот топлинна енергия. Налични са твърдения за неравноправност на клаузи от Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди, како и за нарушения на разпоредби на Общностното право.

Въззиваемата страна е депозирала отговор в предоставения й срок, с който оспорва жалбата, поддържайки становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Пред първоинстанционния съд са предявени скове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

Независимо от това и във връзка с изрично наведените във въззивната жалба доводи, които междувпрочем са обсъдени и от първоинстанционния съд, следва да се добави следното:

За уважаването на предявения установителен иск следва да е налице следният фактически състав: съществуване на правоотношение между 2 страните, изпълнение на задълженията по него от страна на ищеца, а именно за доставка на топлинна енергия за процесния период с цена, съответна на претендираната сума, както и неизпълнение от страна на ответника да заплати съответната стойност на доставената му и потребена топлинна енергия.

Съгласно чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

От представения по делото от ищеца договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти от 12.02.1991 г., неоспорен от ответната страна, категорично се установява, че собственици на процесния апартамент от 1991 г. са именно ответниците. Няма нито твърдения, нито ангажирани доказателства, че имотът е бил впоследствие прехвърлен на трети лица. Поради това съдът приема, че между ответниците И.и като собственици на процесния имот и ищеца съществувало договорно правоотношение със съдържание задължение на „Топлофикация София“ да доставя на имот, находящ се в гр. София, гр. София, ж ж.к. „******* ******* ап. 137 топлинна енергия, срещу задължение на ответниците да заплащат нейната цена, в качеството им на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153 ЗЕ.

Не се оспорва, а и от представените по делото документи и експертиза се установи, че сградата, в която е процесният имот, е топлоснабдена, поради което се явяват потребители по смисъла на ЗЕ и като такива се явяват обвързани от Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди и без изричното им писмено приемане.

Неоснователни са доводите за неравноправност на общите условия наведени във въззивната жалба. Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Нужно е да се отбележи също 3 така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т. е. това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл. 3, т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.

150 ал. 3 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване е регламентиран в чл. 139-148 ЗЕ и в действащите Наредба за топлоснабдяването /отм./, Наредба №2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването /отм./ и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. От приетата по делото техническа експертиза, чието заключение съдът кредитира като компетентно изготвено, пълно и обективно, е видно, че за процесния имот е потребена топлинна енергия на обща стойност, която вещото лице е изчислило на сумата от 610.62 лв. след взимане предвид на изравнителните сметки, включваща стойност на топлинна енергия за сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване, която не е заплатена от ответната страна. Последното се установява от заключението на счетоводната експертиза.

Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно - техническа експертиза не следва да бъде кредитирана.

Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195 ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания. В конкретния случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза.

Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен въпрос, а напротив именно технически такива. Ответникът не е ангажирал пред първата и настоящата съдебна инстанция доказателства, които да опровергаят или разколебаят изводите на вещото лице относно доставените количества топлинна енергия вкл. и начисленията за сградна инсталация за процесния имот през исковия период, поради което доводите в тази насока се 4 явяват неоснователни.

В законоустановения срок ответниците са направили възражение за изтекла погасителна давност. Задължението им за заплащане на консумираната топлоенергия представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения. Ето защо тези задължения се погасяват с тригодишна давност. / в този смисъл ТР № 3/11 г. на ОСГТК/.

Следва да се отбележи, че за част от периода- м.05.2016 г.- м.07.2016 г. процесното правоотношение се регулира от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители от 2014 г., които са обнародвани във вестник „Дневник“ на 14.01.2014 г. и са влезли в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1, ал. 2 от Общите условия /в сила от 12.03.2014 г. /, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия и стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуване на съответната фактура на интернет страницата на продавача.

За остатъка от процесния период м.08.2016 г. до 30.04.2018 г. процесното правоотношение се регулира от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители от 2016 г., одобрени с решение на ДКЕВР №ОУ-01/27.06.2016 г., според които изискуемостта на вземанията за цена за топлинна енергия възниква след изтичане на 45 дни, считано от края на месеца, за който се отнася плащането, от който момент започва да тече и давностният срок.

Предвид цитираните Общи условия, съдът намира, че давностният период не е изтекъл само вземания за периода м.07.2017 г. до 30.04.2018 г.

Предвид датата на подаване на исковата молба- 17.08.2020 г. всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 17.08.2017 г. г. са погасени по давност.