Решение № 5404 от 27.05.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5404 гр. София, 27.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕД като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110125677 по описа за 2021 година

РЕШЕНИЕ

27.05.2022 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 25677/2021 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „ТБ“ ЕАД срещу ЦВ. К. Й., като се твърди, че страните се намирали в облигационно отношение по Договор за мобилни услуги № 615055312/15.02.2016 г. и Договор за лизинг от 15.02.2016 г. Поддържа, че по силата на 1 сключените договор е предоставил мобилни услуги и устройство Alcatel One Touch Pop Star Classy. Навежда доводи, че ответника дължал сумата от 99,94 лева, представляващи незаплатена цена за електронни съобщителни услуги за периода от 15.02.2016 г. до 09.05.2016 г., както и сумата от 151,80 лева, представляващи изискуеми, но незаплатени лизингови вноски за периода от 10.06.2016 г. до 15.01.2018 г., както и неплатени лизингови вноски в размер на 22,77 лева – за периода 15.02.2016 г. до 09.05.2016 г. Излага съображения, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявените искове. Прави доказателствени искания за приемане на писмени доказателствени средства, както и за допускане изслушването на заключението на ССчЕ по формулирани в исковата молба задачи. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на искова молба и не е изразено становище по предявените искове. В открито съдебно заседание от 28.04.2022 г., оспорва претенциите. Иска отхвърляне на исковете.

С Определение от 22.03.2022 г., съдът е допуснал на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.03.2018 г. по ч. гр. д. № 2489/2018 г. по описа на СРС, 158ми, като вместо неправилно изписаното „договор за лизинг от 11.01.2016 г.“, да се чете правилно „договор за лизинг от 15.02.2016 г.“.

С Определение от 22.03.2022 г., съдът е обезсилил на основание чл. 415, ал. 5 ГПК Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.03.2018 г. по ч. гр. д. № 2489/2018 г. по описа на СРС, 158-ми Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 06.03.2018 г. по ч. гр. д. № 2489/2018 г. по описа на СРС, 158-ми състав в частта за сумата от 451,88 лева, представляващи неустойка за разваляне на договора, поради вина на потребителя за периода 30.05.2016 г. до 15.02.2018 г., като е прекратил производството в тази му част.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 229 ЗЕС, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 342, ал. 1 ТЗ.

Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно възникнало облигационно между страните по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги; 2) ищецът да е предоставил на ответника далекосъобщителни услуги, респ. твърдените устройства; 3) да е налице валидно уговорена неустоечна клауза за разваляне на договора; 4) ищецът да е упражнил надлежно правото си да развали договора, 2 поради виновно неизпълнение от страна на ответника.

По отношение договорът за лизинг спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната действително на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно сключен договор за лизинг на мобилно устройство; 2) ищецът да е предоставил на ответника мобилното устройство за ползване.

Представен е Договор за мобилни услуги от 15.02.2016 г., сключен между „ТБ“ ЕАД от една страна в качеството на оператор и ЦВ. К. Й. от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора операторът се е задължил да предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят се е задължил да заплаща месечен абонаментен план в размер на 25,99 лева.

Договорът за мобилни услуги е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

По правната си същност договорът за предоставяне на мобилни услуги представлявала двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор по силата на който за мобилният оператор се пораждат следните облигационни задължения: 1) да предостави „електронна съобщителна услуга“ по смисъла на § 1, т. 17 ДРЗЕС – т.е. услуга включваща пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване; 2) да изпълни точно – в количествен, качествен и темпорален аспект с грижата на добрия търговец (арг. чл. 302 ТЗ), така че да осигури безпрепятствена възможност на насрещната страна да ползва реално от предоставената услуга. А за насрещната страна по договора се поражда задължението да заплати ползваното количество електронни съобщителни услуги – за мобилна телефония, мобилни съобщения и мобилен интернет.

Настоящият съдебен състав счита, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, че твърдените мобилни услуги са реално предоставени. Издаването на едностранно подписани от ищеца фактури и сметки, каквито са представени в хода на производството, нямат доказателствената сила да установят пълно и главно обстоятелството, че ответникът реално е ползвал мобилните услуги, респ. че е имал възможност да ги ползвал, поради което същият не дължи да заплати съответното потребление или абонаментен план. Тъй като ищецът носи доказателствената тежест да установи този факт пълно и главно, то с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав следва да приеме неустановеният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Този извод на настоящият съдебен състав се извежда и ex definitione от определителната правна норма на § 1, т. 17 ДРЗЕС, според която „електронна съобщителна услуга“ е услуга, обичайно предоставяна по възмезден начин, която изцяло или предимно включва пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване, без да се включват услуги, свързани със съдържанието и/или 3 контрола върху него. В обхвата на електронните съобщителни услуги не се включват услугите на информационното общество, които не се състоят изцяло или предимно от пренос на сигнали чрез електронни съобщителни мрежи. Тоест по дефиниция ищецът, следва да установи, че е предоставил възможността ответника да ползва съответната мобилна мрежа до която е доставил сигнал, радиоразпръскване и т.н.

Следователно, тъй като не са доказани материалните предпоставки обосноваващи претенцията по исковете за заплащане на цената за ползвани мобилни далекосъобщителни услуги, то същите се явяват неоснователни и като такива трябва да бъдат отхвърлени.

Представен е Договор за лизинг от 15.02.2016 г. по силата на който „ТБ“ ЕАД в качеството на лизингодател от една страна, предоставява на ЦВ. К. Й. в качеството на лизингополучател от друга страна, възмездното ползване на мобилно устройство Alcatel, модел Onetouch pop star Classy, като лизингополучателят се задължава ежемесечно да заплаща лизингово възнаграждение, съобразно уговореното в договора.

В клаузата на чл. 4 от договора за лизинг е договорено, че с подписването на договора, лизингополучателяте декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава устройство във вид, годен за употребе, функционира изрядно и съответства напълно на договорените технически характеристики и е комплектовано с цялата документация, включително и гаранционна карта.

Договорът за лизинг е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

В случая, не е налице пълно и главно доказаване от страна на ищеца, че реално предметът на договора за лизинг мобилно устройство Alcatel, модел Onetouch pop star Classy, което – е бил предаден на ответника за ползване. Действително, в представеният договор за лизинг е налице декларативната клауза на чл. 4 от договора е записано, че лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава устройство във вид годен за употреба, функционално изрядно и съответства на договорените технически характеристики и е комплектован с цялата документация, включително гаранционна карта.

Въпреки това ответникът в случая изрично е налсице оспорване на претенцията, което обстоятелство следва да бъде взето предвид от съда при оценка на тяхната доказателствена стойност и възможността за провеждане на пълно и главно доказване. В тази насока трябва да се отбележи и обстоятелството, че декларативната клауза сама по себе си, при наличието на оспорване не може да докаже пълно и главно, че предмета на договора за лизинг е бил предаден за ползване. Нещо повече, при тълкуване на декларативната клауза съобразно чл.

20 ЗЗД, предвид граматическата й формулировка „предава“, а не декларира, че му е „предал“, също може да се направи извод, че при наличието на оспорване не може да се приеме, че е налице пълно и главно доказване, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за 4 неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. За пълнота е необходимо да се посочи, че при декларирането на определено обстоятелство, като волеизявление имащо характер на признание, следва да се декларират положителни факти от страната, т.е. тя може да декларира, че е „приела“, че му е „предено“ или „предал“ определено нещо, но не може да декларира факт за другата страна, че тя му „предава“.

Следователно претенцията е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

За пълнота в случая следва да се отбележи, че са налице противоречиви твърдения и от страна на самия ищец – дали е налице предсрочна изискуемост или договора за лизинг е развален, поради виновното неизпълнение (с оглед позоваването на чл. 12 от общите условия, в която е предвидена възможност за разваляне, така и с оглед твърденията за предсрочна изискуемост). В този смисъл, трябва да се отбележи и че прекратяването на действието на договора с едностранно волеизявление от изправната страна – лизингодател преди изтичане на срока му представлява разваляне на договора, ако основанието за прекратяване на облигационната връзка е виновно неизпълнение на задължение от страна на лизингополучателя. С оглед характера на насрещните престации – за продължително изпълнение на лизингодателя (предоставяне на ползването на вещта) и за периодично изпълнение на лизингополучателя (за заплащане на лизинговата цена на вноски) развалянето на договора има действие занапред. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС.