Решение № 24 от 19.02.2024, Районен съд - Каварна

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. Каварна, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Д. Панчева при участието на секретаря Йорданка Анг. Ялнъзова като разгледа докладваното от Емилия Д. Панчева Гражданско дело № 20233240100081 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по предявен от Т. Л. Д. с ЕГН ********** с адрес гр. Шабла, ул. *** № 7, чрез адв. П. П. от САК, против „***” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, бул. **** № 146, сграда А, ет. 4, Бизнес център „****”, представлявано от управителя И.М.Ш., иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3, и ал. 2, пр. 4 от ЗЗД и чл. 22 ЗПК.

Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 01.03.2022 г. сключила с "К." ЕАД договор за потребителски кредит № 2528514, за сума в размер на 3000 лева, при лихвен процент от 40,00% и годишен процент на разходите от 48,21%. Поддържа, че на основание чл. 4. 1 от договора за кредит и с цел да бъде обезпечен същия, е сключила договор за поръчителство с дружеството "***" ЕООД, по силата на който следвало да заплати възнаграждение в размер на 4332,48 лв. Твърди, че договорът за поръчителство, сключен с "***" ЕООД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и като противоречащ на законоустановените императивни правила и добрите нрави.

Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен в нарушение на правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Същият е сключен в разрез с правилата за форма на договора, 1 като в него липсвали волеизявленията на страните, както и не отговарял и на изискванията на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.

Твърди се, че договорът е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като не са спазени изискванията на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и на основание чл. 68е, чл. 143, ал. 1 и чл. 147 от ЗЗП. Противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, т.к за усвоен кредит в размер на 3000 лв., от кредитополучателя се изисква да заплаща за допълнителна услуга по поръчителство в размер на 4332,48 лв., който размер е съизмерим с размера на самата усвоена сума по кредита, като дори надхвърля размера на кредита.

Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД, като нарушаващ и заобикалящ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорката за заплащане на такава допълнителна услуга поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му, като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното правоотношение.

Дължимото по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на годишния процент на разходите, с което е нарушено императивно правило на чл. 19, ал.

1 от ЗПК. При условие, че същото бъде включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 300 %.

Твърди се, че към датата на сключването на двата договора кредитора „К.“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на ответника „***“ ЕООД, съответно двете дружества са свързани лица по смисъла на Търговския закон.

В тази връзка и печалбата на „***“ ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик „К.“ ЕАД, което потвърждава твърдението, че изисканото от потребителя възнаграждение за поръчителство представлява скрито възнаграждение към кредитора по договора за кредит, както и че с него се заобикалят изискванията на закона.

Твърди се, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла 2 на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Клаузите на договора за предоставяне на поръчителство нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така посочените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването не само на акцесорната сделка, но и на главната.

Твърди се нищожност на договора за предоставяне на поръчителство и на основание чл. 26, ал. 2 пр. 4 от ЗЗД, поради липса на основание (кауза).

С изложените мотиви с е моли съда да уважи предявения иск, като прогласи за нищожен договора за поръчителство. Претендира разноски.

В срока по 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенцията, като недопустима, а в условията на евентуалност, като неоснователна.

Не се оспорва обстоятелството, че между ищеца и ответника е сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „***“ ЕООД се е задължило да обезпечи като поръчител задължението на ищеца по договор за потребителски кредит № 2528514/01.03.2022 г. Не се оспорва и размера на главницата по договора за кредит, както и обстоятелството, че същата е следвало да бъде върната ведно с договорна възнаградителна лихва на 24 месечни вноски при ГЛП в размер на 40,00% и ГПР в размер на 48,21%.

Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ЗЗД, а не сочените от ищеца ЗПФУР и ЗПК. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като за предоставените услуги на ответника се следвало договореното между страните възнаграждение. Договорът за поръчителство не бил задължително условие за получаване на кредита, поради което и възнаграждението за поръчителя на е следвало да бъде включено в ГПР. Твърди се, че наличието на свързаност между К. и *** ЕООД само по себе си не води до „скрито оскъпяване на кредита”.

Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на 3 договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Оспорва се твърдението на ищеца, че дължимото на ответника възнаграждение възлиза на 4332,48 лв., т.к. съгласно договореното между страните, обективирано в договора за поръчителство било в размер на 2955,72 лв. Моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски и се оспорва приложимостта на разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно по делото, че между ищеца и "К." ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № 2528514/01.03.2022 г., по който предоставената от кредитодателя парична сума в размер на 3000 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец.

Заетата сумата следвало да се върне на 24 месечни погасителни вноски, с уговорен годишен лихвен процент от 40,00 % и ГПР в размер на 48,21 %.

Общият размер на плащанията по договора възлизал на 4441,25 лв. Не е спорно също, че между ищцата и ответника "***" ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство от 01.03.2022 г., сключен въз основа на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит. По силата на договора за предоставяне на поръчителство се дължало на поръчителя възнаграждение разсрочено на 24 месечни вноски, за периода на действие на кредита, възлизащи в общ размер на 2955,72 лв. Спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения.

По основателността на иска на наведените основания:

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва 4 да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗРК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 48,21 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. Твърденията са, че уговореното в договора за предоставяне на 5 поръчителство възнаграждение следва да бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.

Между страните не е спорно обстоятелството, че сумата посочена в Приложение № 1, ІІ.1 в договора за поръчителство, дължима от кредитополучателя по договора за предоставяне на поръчителство, не е включена в посочения в договора за потребителски кредит размер на ГПР, а именно 48,21 %. При съобразяване и на тази сума кредитът би се оскъпил съществено.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.

В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т. 1-3 от Директива 2008/48/ЕО.