Решение № 585 от 20.05.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 585 гр. П., 20.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ХIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ангел Ташев при участието на секретаря Наталия Димитрова като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №

20255220100904 по описа за 2025 година

Производството е образувано по повод искова молба от Ц. П. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Ц., ул. „Д.“ № 17, общ. П., чрез адвокат С. В. М. от АК П., със съдебен адрес: гр. П., ул. „Ц. С.“ № 28, к. 21, против „С. К.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: бул. „Ц. ш.“ № 115 Е, ет. 5, р-н М., гр. С., представлявано от Н. П. П., с която се иска от съда да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № 939925 от 04.10.2023 г., сключен между страните, поради противоречие на закона. В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата в чл.11, ал.1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 190,74 лева, поради заобикаляна със закона, противоречие с добрите нрави и неравноправност.

В исковата молба се твърди, че на 04.10.2023 г. между ищеца, в качеството му на заемополучател и ответното дружество, в качеството му на заемател, е сключен договор за потребителски кредит № 939925. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 500 лева, на 14 вноски, от които първите две в размер на 4,33 лева, и останалите 12 в размер на 44,05 лева, при лихвен процент по кредита от 44,50 %, годишен процент на разходите от 56,79 %, при общо дължима сума към момента на сключване на договора – 537,26 лева.

Посочва, че съгласно чл.5 ДПК, договорът следвало да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или поръчители, които трябвало да отговарят на множество посочени в договора условия. Като съгласно чл.11 от договора ако ищецът не предоставил договореното обезпечение или то не отговаря на условията дължи неустойка в размер на 190,74 лева.

Смята, че въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпечение още със сключването на договора била начислена неустойка за непредоставяне на 1 обезпечението и същата била включена в погасителния план.

Твърди, че процесният договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като не е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Смята, че посочения размер на ГПР не отговарял на действителните разходи, тъй като не е включена дължимата неустойка при непредоставяне на обезпеченията. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставял ищеца в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи. Смята, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало и невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68 г, ал.4 ЗЗП, във връзка с чл.68д ал.1 ЗЗП.

По предявения евентуален иск заявява, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпеченията е нелогично и икономически необоснован. Твърди, че неустойката излиза извън присъщите й функции и противоречала на добрите нрави.

Счита, че определената неустойка в чл.11 от договор за потребителски кредит представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването и заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК и я правило недействителна на основание чл.21 ЗПК.

На следващо място неустоечната клауза била и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

Претендира разноски. Сочи доказателства.

В проведеното съдебно заседание ищецът се представлява от адвокат М. от АК П., който моли съда да уважи исковата претенция в цялост. Депозира писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът депозира отговор на исковата молба, в които излага доводи за недопустимост и неоснователност на исковата претенция.

По допустимостта на производството твърди, че договорът не е действащ между страните и кредиторът не разполага с никаква правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него. За кредитополучателя липсвал правен интерес от предявяване на установителни искове за нищожност на договора в цялост и на клаузи от него, доколкото в най-пълна степен би могъл да защити интереса си с осъдителен иск.

Посочва, че кредитът е предсрочно погасен на 23.12.2023 г..

По основателността посочва, че претенцията му е неоснователна. Възразява срещу твърденията, че договорът и отделните му клаузи са недействителни. Евентуално се позовава на чл.26, ал.4 ЗЗД, съгласно който нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор.

Оспорва твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Посочва, че договорът 2 за кредит съответства на всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК.

Твърди, че дори ищецът да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата договора, е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, информация за което е получил още преди сключване на договора, без да е обвързан с отделни клаузи, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия.

Оспорва твърденията за нарушение на принципа на добрите нрави. Сочи съдебни решения.

Оспорва твърденията за неравноправност на клаузи от договора. Твърди, че клаузите отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не било налице нито една от хипотезите на чл.143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му.

Счита, че всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.147 ЗЗП.

Твърди, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно

Според ответника, горепосоченото изключва възможността потребителят да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.143 ЗЗП и чл.146 ЗЗП.

На следващото място счита, че всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът бил сключил общо осем договора с ответното дружество, което опровергавало твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. Опровергавали се и твърдения за заблуждаваща търговска практика, неравноправност на отделни клаузи.

В проведеното последно съдебно заседание за ответното дружество не се явява законов или процесуален представител. Постъпила е молба, с която моли съда да отхвърли исковата претенция.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени 3 доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото доказателства - договор за потребителски кредит № 939925 от дата 04.10.2023 г., общи условия към него, погасителен план, стандартен европейски формуляр за предоставяне на кредит, че между тях е сключен договор, по силата на който ответникът „С. К.“ ООД в качеството на заемодател се е задължил да предостави на ищеца в качеството на заемател потребителски кредит в размер на 500 лева, а ищецът се е задължил да върне заетата сума на 14 вноски, от които първите две в размер на 4,33 лева и останалите 12 в размер на 44,05 лева, при лихвен процент по кредита от 44,50 %, годишен процент на разходите от 56,79 % при общо дължима сума към момента на сключване на договора – 537,26 лева. Съгласно чл.11 от договора с подписването на договора за заемателят декларирал, че му е известно и се считал за уведомен, че в случай, че не представи - банкова гаранция или поръчител отговарящ на условията подробно разписани в чл.5 от договора за заем, същият дължал на заемодателят неустойка в размер на 190,74 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение № 1 към настоящия договор за заем, а именно: сумата е разсрочена на 14 седмични вноски всяка, като по този начин дължимата седмична вноска е в размер на 52 лева.

По делото е приложена справка за движение по процесния кредит.

При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:

Районен съд П. е сезиран иск с правно основание чл.26 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, за прогласяването на договор за потребителски кредит № 939925 от 04.10.2023 г., сключен между страните за нищожен, поради противоречие на закона. В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на клаузата в чл.11, ал.1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 190,74 лева, поради заобикаляна със закона, противоречие с добрите нрави и неравноправност.

Сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Съдът следва да се произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания за неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по–специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за 4 получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 56,79%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 44,50 % не е ясно как точно участва в него. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. На следващо място, в случая че към посочения ГПР в размер на 56,79 % се прибави и процентното съотношение на дължимата неустойка от 190,74 лева, ГПР ще надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора, което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия договор, съобразно чл.22 ЗПК. /В този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 93/2020 г., Решение № 122 от 20.09.2021 г. на ОС - П. по в. гр. д. № 395/2021 г. и Решение № 184 от 04.11.2021 г. на ОС - П. по в. гр. д.