Решение № 264493 от 07.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 07.07.2021г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ

МИРОСЛАВ

СТОЯНОВ при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 10831 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 18.12.2019г. по гр. д. № 45989/2014г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 163 състав, са уважени предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и ответникът И.М.Н. е осъден да заплати на “С.Е.” ЕАД общо по всички искове следните суми: сумата от 435 лева – неплатена наемна цена за периода от м.01.12.2011г. до 31.05.2014г. и лихва в размер на 114, 91 лева; сумата от 6 490, 87 лева – неплатени консумативни разходи за ел. енергия за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г. и лихва за забава в размер на 1 714, 44 лева за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г.; сумата от 6 118, 53 лева – неплатени консумативни разходи за топлинна енергия за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г. и лихва за забава в размер на 1 616 лева; сумата от 2 412, 12 лева – неплатени консумативни разходи за питейна и канална вода за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г. и лихва за забава в размер на 637, 11 лева за периода от 01.12.2011г. до 30.06.2014г.; сумата от 58 лева – разноски за телефон и лихва в размер на 15, 32 лева; сумата от 4 лева разноски за материали и лихва в размер на 1, 04 лева; сумата от 91, 42 лева – разноски за ремонти и лихва в размер на 24, 14 лева; ; сумата от 1 158, 92 лева – разноски за охрана и лихва в размер на 306, 09 лева; сумата от 235, 22 лева – разноски за асансьор и лихва в размер на 32, 13 лева; сумата от 54, 38 лева – разноски за пожароизвестителна инсталация и лихва в размер на 14, 36 лева; сумата от 0, 03 лева – за глоби за ел. енергия; сумата от 1, 71 лева за такса за банков превод и лихва в размер на 0, 45 лева; сумата от 25, 41 лева за външни услуги и лихва в размер на 6, 69 лева. Със същото решение е отхвърлен иска за заплащане на наемна цена за разликата над сумата от 435 лева до пълния предявен размер от 480 лева, както и лихвата за забава върху тази главница за разликата над сумата от 114, 91 лева до пълния предявен размер от 130, 94 лева.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника И.М.Н., в която са изложени възражение за недопустимост на постановеното решение, а в условията на евентуалност са наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че съдът се е произнесъл по непредявен иск в частта, в която е уважил претенции по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД за заплащане на наемна цена и консумативни разходи за периода до 26.07.2013г. Сочи се, че ищецът е основал своята претенция на фактически твърдения за прекратен през м.12.2011г. договор за наем, по който ответникът е продължил да ползва наетия имот въпреки противопоставянето на ищеца. С оглед изложеното в исковата молба е направено искане за присъждане на дължимото обезщетение за продължилото ползване на имота след прекратяване на правоотношението. Независимо от изложеното първоинстанционният съд се е произнесъл по иск за реално изпълнение по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД за заплащане на наемна цена и консумативни разходи за периода до 26.07.2013г., поради което е направено искане за обезсилване на решението в тази част и връщане на делото за ново разглеждане на претенцията на заявеното правно основание по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на решението в останалата му част са изложени оплаквания за неговата неправилност. Жалбоподателят поддържа липса на мотиви на районния съд в частта относно претенцията за заплащане на консумативни разходи, тъй като в решението не е направено разграничение между дължимите суми на договорно основание и сумите, дължими като обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Не били изложени мотиви относно основателността на предявените искове. Освен това ищецът не бил ангажирал доказателства относно размера на исковете за консумативни разходи, доколкото представените такива по делото са съставени едностранно от ищеца, поради което не следва да се кредитират. Претенцията за разходи за външни услуги, материали и ремонти и пожароизвестителна инсталация се оспорват и по съображения, че не са ангажирани доказателства за необходимостта от тези разноски, тяхната полезност и реалната им стойност. Освен това разходите за телефон, такса от банки и външни услуги не са част от консумативите, изчерпателно изброени в договора за наем от 01.06.2011г. С оглед изложеното е направено искане за обезсилване на решението в частта по разгледаните искове за наемна цена и консумативи до 26.07.2013г. и за връщане на делото за ново разглеждане на претенцията на предявеното основание, а в останалата част – за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.

Насрещната страна “С.Е.” ЕАД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения.

Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано. Поддържа твърденията си, че договорът за наем е прекратен през м.12.2011г., но наемателят не е изпълнил задължението си да върне наетата вещ, поради което дължи заплащане на обезщетение за продължилото ползване въпреки противопоставянето на наемодателя, включително дължи заплащане и на консумативните разноски за исковия период.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

По допустимостта на обжалваното решение в частта, в която са разгледани искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД, настоящият съдебен състав приема следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. С оглед принципа на диспозитивното начало съдът е длъжен и е властен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, и съобразно заявения петитум на спорното право, чиято защита се търси.

Всяко произнасяне по други /освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК/ фактически основания на иска /по други факти/ води до недопустимост на съдебното решение, а недопустимото съдебно решение подлежи на обезсилване. Когато съдът разгледа факти, които не са въведени като правопораждащи такива или съответно замени едни фактически твърдения с други, без надлежно проведено изменение на иска, неговото решение се явява недопустимо като постановено по непредявен иск.

В конкретния случай изложените в исковата молба правопораждащи претенцията факти са ясни и съответни на петитума на предявения иск. Ищецът твърди, че между страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за наем на жилище от 01.06.2011г., който е бил прекратен с изтичане на уговорения срок, считано от 01.12.2011г. Посочено е, че след прекратяване на договора наемателят не е освободил и върнал наетата вещ, а е продължил да ползва същата въпреки изричното противопоставяне на наемодателя. С оглед изложеното е направено искане за присъждане на обезщетение за продължилото ползване в размер, съизмерим с уговорената наемна цена по прекратения договор, както се претендират и консумативните разходи във връзка с ползването на имота. Изхождайки от заявените правопораждащи факти и отправения петитум се налага извод, че спорното правоотношение между страните касае последиците от прекратен наемен договор и се урежда от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като е направено искане за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за лишеното от основание ползване на обекта след прекратяване на наемния договор съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди, които могат да се изразяват в претърпени загуби и в пропуснати ползи. В случая се претендира заплащане на обезщетение за претърпени загуби в размер на договорената наемна цена и консумативни разходи за съответния период на задържане на имота във фактическа власт на наемателя, след прекратяване на наемното правоотношение и при противопоставяне на това от страна на наемодателя.

С решението си първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право за част от исковия период като е посочил такава по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, вместо вярната по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или не.

С обжалваното решение съдът е разгледал различни от заявените в исковата молба фактически твърдения. Приел е, че за част от исковия период – до 26.07.2013г., между страните е съществувало наемно правоотношение, по което ответникът е неизправна страна. При липсата на ангажирани доказателства за заплащане на наемната цена и консумативните разноски е направен извод, че предявените искове по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД са основателни за периода до 26.07.2013г. В случая първоинстанционният съд е уважил иск за реално изпълнение на поето от ответника задължение по съществуващо между страните договорно правоотношение, а престацията, заявена от ищеца, е за парична сума, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на имота след прекратяване на договора за наем и при противопоставяне на наемодателя.

Предвид обстоятелството, че с обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл на непредявено от ищеца основание, излязъл е от спорния предмет и е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, следва да се приеме, че решението е процесуално недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК и подлежи на обезсилване в частите, с които са уважени иск по чл. 232, ал. 2, предл. 1 – во от ЗЗД за заплащане на сумата от 285 лева – неплатена наемна цена по договор за наем от 01.06.2011г., дължима за периода от 01.12.2011г. до 26.07.2013г., включително.

Искът за заплащане на мораторна лихва е разгледан на предявеното от ищеца основание. Същият обаче е обусловен от главните искове. С оглед на това недопустимостта на обжалваното решение се простира и по отношение на иска за заплащане на мораторна лихва за всеки един от исковете по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД /решение № 137/15.11.2011 г. по т. д. № 927/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.

Ето защо решението следва да се обезсили и в частта, в която е уважен иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за неплатена наемна цена до размер на сумата от 75, 27 лева.

Разпечатката съдържа 26 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b3ba236c-74be-4cc3-96a2-102f1a9460cb