Решение № 1074 от 24.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1074 гр. София, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20231100507069 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №3462/06.03.2023г., постановено по гр.д. №36248/2021г. по описа на СРС, 41 състав, е признато за установено по предявените от М. В. Г., Г. В. Г. и В. В. Г. срещу П. В. Н. искове с правно основание чл.108 от ЗС, че ищците са собственици при квоти 4/6 идеални части за М. В. Г., 1/6 идеална част за Г. В. Г. и 1/6 идеална част за В. В. Г. на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед №РД-18-28/03.04.2012г. на Изпълнителния директор на АГКК с адрес на поземления имот: с. Бусманци, СО, район Искър, с площ от 342 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 143, при съседни поземлени имоти с идентификатори ***,

***,

***,

***,

*** и ***, на построената в имота жилищна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 80 кв.м., брой етажи 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, предназначение: жилищна – еднофамилна; на построената в имота селскостопанска сграда 1

*** със застроена площ от 26 кв.м., брой етажи: 1, и построената в имота селскостопанска сграда с идентификатор *** със застроена площ от 19 кв.м., брой етажи: 1, и е осъден П. В. Н. да предаде на М.

В. Г., Г. В. Г. и В. В. Г. владението върху описаните имоти. Осъден е П. В. Н. да заплати на М. В. Г., Г. В. Г. и В. В. Г. на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1850,53 лева – разноски в първоинстанционното производство.

Подадена е въззивна жалба срещу решението от ответника П. В. Н., чрез пълномощника адв. Е. К., като се излагат оплаквания, че същото е неправилно поради противоречие с материалния закон – нормите уреждащи института на придобивната давност, и при нарушение на процесуалните правила, тъй като не са обсъдени в цялост доказателствата. Решението било постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и изводът на съда, че ответникът не е придобил процесния имот по давност бил необоснован. Съдът не направил обективна преценка на свидетелските показания, от които се установявало, че ищцата е дала разрешение на брат си да живее в имота, имала е ключ, но не е влизала в имота и не са имали контакт помежду си. По този начин бил установен периодът, в който ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота и логичният извод от свидетелските показания бил, че ищцата не е допускана от ответника до имота, защото същият считал имота за свой. След смъртта на майка си през 1993г. ответникът не допускал ищците и в имота, с което, както и с останалите си действия показал, че преобръща държането във владение. Нямало данни фактическата власт върху имота да е установена чрез насилие или заплахи. Ищците се дезинтересирали от имотите и не предприели никакви действия срещу ответника в периода от 1993г. до 2021г. Ответникът упражнявал фактическата власт по отношение на процесния имот за период по-дълъг от 10 години и демонстрирал по отношение на ищците поведение на пълноправен собственик. От свидетелските показания се установявало също така, че ответникът се представял за пълноправен собственик на имота и извършвал подобрения в същия. Поради изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Подаден е писмен отговор по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК от насрещните страни М. В. Г., Г. В. Г. и В. В. Г., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Ответникът 2 упражнявал фактическа власт върху имотите със съгласието на техните собственици, поради което същият имал положението на държател на имотите и презумпцията по чл.69 от ЗС следвало да се счита оборена. Не било установено от събраните по делото доказателства ответникът да е упражнявал фактическа власт върху процесните недвижими имоти с намерение да ги свои, както и такова намерение да е било демонстрирано пред ищците.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Спорът в настоящото производство с оглед наведените оплаквания във въззивната жалба, е относно направеното от ответника възражение, че е придобил процесните недвижими имоти на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 1992г. – 2021г.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. В разпоредбата на чл.69, ал.1 от ЗС е установена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не 3 се докаже, че я държи за другиго. Съобразно разрешението, възприето в ТР №1/2012г. на ОСГТК на ВКС на РБ владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя.

Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл.68 от ЗС се характеризира с два основни признака - обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерение да се държи вещта като своя (animus domini). При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл.69 от ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективният признак на владението - намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори. На следващо място в цитираното решение се посочва, че владението е факт, а не право. То е фактическо състояние за разлика от правото на владение като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост.

Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. да я владее, независимо от намерението му. С цитираното решение се приема, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

С решение №41 от 26.02.2016г., постановено по гр.д. №4951/2015г. на 4

ВКС на РБ, постановено по реда на чл.290 от ГПК , касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса за необходимостта да се демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика при наличие на основание за упражняване на фактическа власт към момента на установяването й. С цитираното решение е прието, че въпросът, произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае приложимостта на презумпцията по чл.69 от ЗС в хипотеза, при която е налице основание за упражняване на фактическата власт върху недвижим имот към момента на установяването й, и необходимостта да се демонстрира промяна в намерението, с което тази фактическа власт се упражнява спрямо собственика. По така поставения въпрос, ВКС на РБ приема, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл.69 от ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическа власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 то ЗС – налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. В този смисъл е и решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д. №1840/2013г. на ВКС на РБ, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл.243 от ЗЗД) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 от ЗС не намира приложение. В своето решение, цитирано по-горе, ВКС на РБ приема, че презумпцията по чл.69 от ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.

5

В случая, не е спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото доказателства, че ищцата М. В. Г. и ответникът П. В. Н. са брат и сестра, както и, че процесните имоти са били собственост на родителите им М. Н.а и В. Н. до сключване на договора за покупко-продажба с НА №36, том LXXXVI, дело №16295/1992г., с който имотите са били продадени на ищцата по време на брака с В. Г. Г.. След като М. Н.а и В. Н. придобили правото на собственост върху имотите, първоначално живеели там с децата си, а впоследствие ищцата М. Г. се изнесла от дома на родителите си още преди 1990г., а в имота останали да живеят М. Н.а и В. Н., както и ответникът П. Н. и неговата съпруга. Това фактическо положение не се променило и след сключване на договора за покупко-продажба на 16.10.1992г., с който В. Н. и М. Н.а продали процесните имоти на ищцата М. Г.. Поради това правилен е изводът на първоинстанционния съд, че ответникът е бил допуснат в имота от своите родители, собственици на имота към този момент, и с тяхно съгласие, поради което не се явява владелец, а държател на имота.