Решение № 533 от 23.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 533 гр. Пловдив, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Михова Въззивно гражданско дело № 20255300502767 по описа за 2025 година

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба, подадена от Е. Н. К., ЕГН **********, против решение № 415 от 28.07.2025 г., постановено по гр.д. № 1674/2023 г., по описа на Районен съд-А. , с което е допуснато извършване на съдебна делба между П. Г. А., ЕГН **********, Ц. Г. П., ЕГН ********** и Е. Н. К., ЕГН **********, на следните недвижими имоти: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** , находящ се в гр. А., ул. „***, целият с площ от 519 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м (десет метра), с номер по предходен план:, квартал 264, парцел XI, при съседи с идентификатори:

***, ***, ***, ***, ***,

ВЕДНО СЪС СГРАДА с идентификатор ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед 300-5-52/08.07.2004 г. на изпълнителния директор на АК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот, от 15.02.2023 г., построена в имот с идентификатор ***, със застроена площ от 67 кв.м , с брой етажи 1 (един), брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, с номер по предходен план: няма, при квоти: за П. Г. А., ЕГН ********** – 13/24 идеални части; за Ц. Г. П., ЕГН ********** – 5/24 идеални части; за Е. Н. К., ЕГН ********** – 6/24 идеални части.

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и 1 необоснованост на първоинстанционното решение,като постановено в нарушение на материалтния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявеният иск за делба.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите П. Г. А., ЕГН **********, Ц. Г. П., ЕГН **********, чрез пълномощника им адв. Л. А.-М., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

При проверка за неговата правилност съдът констатира следното:

Производството по делото е образувано по предявен от П. Г. А., ЕГН ********** и Ц. Г. П., ЕГН **********, против Е. Н. К., ЕГН **********, иск за делба на съсобствения им недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** , находящ се в гр. А., ул. „***, целият с площ от 519 кв.м., ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, с площ от 67 кв.м.

В исковата молба са изложени съображения, че страните по делото са внуци на общия праводател П.Н.К., деца на двамата му синове. През 1949 г. дядо им закупил процесното дворно място, в което през 1950 г. построил еднофамилна жилищна сграда. На 29.12.1995 г. дядото им прехвърлил чрез покупко-продажба 1/2 идеална част от имота на своя син - бащата на ищците, по време на брака му с тяхната майка Г.Д..Бащата на ищците починал на 24.11.2007г., а дядо им на 30.11.2007г.На 04.04.2018г. майката на ищците Г.Д. дарила на дъщеря си П. А. 4/24 ид.ч. от имота – припадащата й се част от прекратената със смъртта на съпруга й СИО.Бащата на ответницата починал на 30.09.2021г.Тъй като страните по делото не могат да се поделят доброволно е поискано от съда да бъде допуснато извършване на съдебна делба на имота при квоти: за П. Г. А., ЕГН ********** – 13/24 идеални части; за Ц. Г. П., ЕГН ********** – 5/24 идеални части;. за Е. Н. К., ЕГН ********** – 6/24 идеални части.

Ответната страна не повдига спор относно начина, по който ищците са придобили собствеността върху поземления имот. Същата претендира за индивидуална собственост върху първия етаж от двуетажната сграда в ПИ ***, основана на дарение от 2004 г. на ¼ ид.ч. от имота от своя баща и придобивна давност, като оспорва кадастралното вписване за едноетажна постройка. Твърди се, че етажите от жилищната сграда са самостоятелни 2 обекти на правото на собственост, а действащият застроителен план позволява допълнително строителство в имота.

От фактическа страна е документално установено и спор пред въззивната инстанция не се повдига, че страните по делото са внуци на общия праводател П.Н.К., деца на двамата му синове. През 1949 г. П.К. закупува процесното дворно място,предмет на делба, а след това построява в него и еднофамилна жилищна сграда, като няма данни по делото същият да е бил в брак към този момент и имотът да е бил придобит в режим на имуществена общност. На 29.12.1995 г., чрез договор за покупко-продажба, той прехвърля 1/2 идеална част от имота на своя син -бащата на ищците. Тъй като към този момент синът му е в граждански брак с Г.Д., придобитата идеална част попада в режим на съпружеска имуществена общност (СИО). На 24.11.2007 г. умира бащата на ищците и така се прекратява СИО , като съпругата му Г.Д. запазва своята 1/4 (преобразувана от СИО) и наследява част от неговия дял-1/12 или притежава общо 4/12 ид.ч. от имота.

На 30.11.2007 г. умира и дядото на страните П.Н.К., при което притежаваната от него 1/2 идеална част се разпределя между двете колена на неговите наследници.

На 30.09.2021 г. умира и другият син на общия праводател -баща на ответницата Е. К., при което тя става негов пряк законен наследник и се легитимира като собственик на 6/24 ид.ч. от имота.

Договорът за дарение от 25.08.2004г. , с който ответницата Е. К. е била дарена от баща си

Н.К. с ¼ ид.ч. от делбения имот е нищожен, както правилно е приел и първоинстанционният съд и не е породил целените с него правни последици. Сделката е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като представлява договор върху неоткрито наследство. Към момента на извършване на дарението общият праводател П.Н.К. е бил жив, поради което дарителят не е притежавал качеството на собственик, а предметът на сделката е бил правно несъществуващ в неговия патримониум.

Така правата на страните в съсобствеността са съответно: за П. Г. А., ЕГН ********** – 13/24 идеални части; за Ц. Г. П., ЕГН ********** – 5/24 идеални части и за Е. Н. К., ЕГН ********** – 6/24 идеални части.

Предметът на спора пред въззивната инстанция се свежда до въпроса дали приземният етаж на процесната сграда представлява самостоятелен обект на правото на собственост.Отговорът на този въпрос е преюдициален и решаващ за основателността на направеното от ответницата възражение за придобивна давност.

В тази връзка от приетата във въззивното производство СТЕ се установява, че процесната сградата е изградена след 25.10.1949г. и до началото на 1959г. без одобрени строителни книжа и разрешение за строеж.

Същата е била проектирана като еднофамилна, отразена е като едноетажна в действащия ПУП-ПРЗ и в предходните от 1973г. и от 1959г. Сградата се състои от жилищен етаж и приземен етаж , чийто под е разположен под прилежащия терен. Според експертизата приземният етаж се състои от антре, три помещения, две от които пригодени за обитаване, третото складово на 3 пръст и санитарен възел, в етажа над приземния има антре, четири помещения - дневна, кухня, две спални и санитарен възел. Таванът на приземния етаж е на около - 0,10м от средното ниво на терена на тротоара, а таванът над него е на около 2,50м над средното ниво на терена на тротоара . Светлата височина на приземния етаж е около 2,20м. Според експерта въпреки, че се е използвал за живеене, приземният етаж не е отговарял на нормативните изисквания за самостоятелно жилище, както към датата на построяване на сградата, така и на последващите нормативни изисквания , и същият е имал складово предназначение.

Съдът изцяло кредитира заключението на вещото лице Б. К.-Х., изхождащо от лице със специални знания в тази област и решаващият състав няма основание да се съмнява в неговата компетентност и правилност.

Същевременно идентични са и констатациите на вещото лице Р.А. И.-Н. по допуснатата от първостепенния съд СТЕ, според които и с оглед светлата височина на приземния етаж същият не е отговарял на нормативните изисквания за самостоятелно жилище.

При тези данни по делото въззивният съд намира за неоснователни твърденията на ответницата, тук жалбоподателка, че приземният етаж представлява самостоятелен обект на правото на собственост.

Строежът на процесната сграда и съгласно експертното заключение е осъществен по време н а действието на Закона за планово изграждане на населените места (ЗПИНС, обн., ДВ, бр. 227 от 01.10.1949 г., в сила от 01.01.1950 г., отм., бр. 29 от 10.04.1973 г.), според чийто чл. 52, ал. 1 и ал. 2 застрояването на населените места се извършва с оглед на тяхното цялостно архитектурно-градоустройствено изграждане и оформяване съобразно с градоустройствените, регулационните, нивелетните, кварталнозастроителните, улично-фасадните и другите застроителни планове и действащите строителни правила и норми, а последните се утвърждават от Комитета по архитектура и благоустройство при Министерския съвет и се обнародват в „Известия на Президиума на Народното събрание”. Съгласно § 21, ал. 1 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места (СПНИНМ, обн., Изв., бр. 75 от 18.09.1959 г., отм., ДВ, бр. 69 от 02.09.1977 г. и бр. 70 от 06.09.1977 г.), издадени от Председателя на Комитета по строителство и архитектура, които регламентират основните изисквания, свързани с планирането и изграждането на населените места в страната, подът на първия етаж на жилищните сгради трябва да бъде най-малко на 0,30 м над прилежащото (естествено или изкуствено създадено) ниво на терена, а според § 38, ал. 1 от СПНИНМ всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение. Ал. 4 от същия параграф допуска по изключение и с разрешение на главния архитект при окръжния, съответно градския народен съвет, при разделяне на заварени жилища новообразуваните такива да нямат баня и дрешник, а банята да не отговаря на действащите норми. § 45 от СПНИНМ изисква жилищните помещения във всички новопроектирани сгради да имат височина най-много 2,90 м.– конструктивна, и 2,80 м. – светла, 4 и най-малко 2,60 м. – конструктивна и 2,50 м. – светла. Увеличаване или намаляване на тези височини се позволява от Държавния комитет по строителство и архитектура при доказана необходимост. За разлика от тази на жилищните помещения светлата височина на зимничните в частите за движение, предвидена в ал. 2 на § 45 от СПНИНМ, следва да бъде най-малко 1,90 м. от пода до най-ниската конструктивна или инсталационна част.

В процесния случай и с оглед техническите параметри -височина 2.20 м. и таван - на около -0,10м от средното ниво на терена на тротоара, приземният етаж не отговаря на посочените нормативни изисквания за самостоятелно жилище към датата на построяване на сградата , поради което приземният етаж има характеристика на избено помещение.

Избените помещения не са самостоятелни обекти на правото на собственост, а представляват придадени към жилищните обекти складови помещения и следват собствеността на жилището. Същите биха могли да бъдат придобивани по давност или на друго основание, но само от лице, притежаващо самостоятелен обект на собственост в същата сграда в режим на етажна собственост и то при условие, че това избено помещение не е единственото складово помещение на друг самостоятелен обект в сградата, за който по закон задължително се предвижда наличието на такова (напр. на жилище, което няма таванско или друго помещение с подобно предназначение).