Решение № 3672 от 07.11.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3672 гр. Пловдив, 07.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20225330109320 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Г. Н. Н., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. К. К., е предявил против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** П.Д., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 128 лева- недължимо платена при липса на основание по клауза за обезпечение по договор за предоставяне на поръчителство № **********/ 31.10.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 24.06.2022 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 31.10.2019 г., съгласно чл. 4 от който клиентът следвало да представи обезпечение чрез поръчителство, а в противен случай да сключи договор за поръчителство с одобрено от кредитор юридическо лице, в която връзка и с ответника бил сключен въпросният договор. По кредита на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, а за поръчителството се дължало допълнително възнаграждение, платимо с вноските по кредита. Двата договора били недействителни на специалните основания на ЗПК. По отношение на кредита: първо- възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в договора не бил посочен 1 размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Трето- в погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Клаузата за обезпечение също противоречала на материалния закон. Възнаграждението за обезпечението не било дължимо на основание чл. 10а от ЗПК, който забранявал заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Отделно от това, начисляването на възнаграждение представлявало разход по кредита, а всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Така тази клауза се явявала нищожна. Предявява се иск за връщане на недължимо платената сума за обезпечение, защото тя била заплатена при начална липса на основание. Търси се и законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с аргументи за неоснователност на иска. По договора за кредит лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора и размерът му бил посочен. ГПР също бил посочен в съответен размер, формирал се по конкретна формула и отговарял на законовите изисквания. Възнаграждението по договора за поръчителство не било част от заемното правоотношение. Потребителят имал цялата преддоговорна информация, за да вземе решение дали да сключи договора за кредит. Нямало нормативно ограничение на размера на лихвения процент, като тук следвало да се има предвид, че ищецът получавал бърз и лесен достъп до финансов ресурс. Свободата на договаряне не била ограничена от нормите на ЗПК, като цената на услугата включвала и риска на търговеца. Нямало нарушение на добрите нрави, а и тук потребителят се бил съгласил с условията по договора. Ответникът предоставял гаранционни сделки по занятие и в тази връзка получавал възнаграждение, като с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Дори и договорът за заем да се приемел за нищожен, 2 то пак поръчителят имал право на възнаграждение, защото поради непредоставяне на обезпечение по кредита се обусловило пораждане на действието на договора за поръчителство. Ответникът не бил страна по кредита и не можел да вземе отношение по него. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434 е бил сключен договор за паричен заем № **********/ 31.10.2019 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 16 седмични вноски, с краен падеж- 20.02.2020 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 49, 14 % и общ размер на всички плащания- 320 лева.

Между страните по делото пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № **********/ 31.10.2019 г., с който ищецът възлага на ответника да му издаде гаранция за плащане на кредита, срещу възнаграждение за тази услуга от 128 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и погасителния план към него и договорът за предоставяне на гаранция.

Представена е още и справка за извършените плащания по договора по договора за поръчителство е заплатена дължимата сума от 128 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса обаче е въведен друг договор- за предоставяне на гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния 3

ЗЗП.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 14 %, а фиксираната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 320 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (31.10.2019 г. в гр.

**********), дори със същия номер на договора (3672061), е сключен друг договор с трето за кредитното правоотношение лице (ответникът) за гаранция, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 128 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява ответникът), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, 4 възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.