Решение № 109 от 12.04.2024, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Перник, 12.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ЛОРА Р. СТЕФАНОВА

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско дело № 20241700500063 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XX от ГПК.

С решение № 586 от 07.06.2023 г., поправено с решение № 1171 от 20.11.2023 г., постановено по гр.д. № 6390/2022 г., Районен съд Перник е прогласил за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД договор за потребителски кредит № ***, сключен на *** между „Профи Кредит България“ ЕООД и Л. Т. Д., и е осъдил на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на Л. Т. Д. сумата от 200 лв., частично от 600 лв., представляваща недължимо платено по същия договор, ведно със законната лихва от 04.10.2022 г. до окончателното ѝ заплащане.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се иска неговата отмяна. Поддържа се, че всички изисквания на ЗПК са спазени и договорът с всичките му клаузи е действителен. Претендират се разноски.

Въззиваемият Л. Т. Д. моли съда да потвърди обжалваното решение.

По валидността и допустимостта на решението в обжалваната му част:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Първоинстанционното решение е валидно – постановено е от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, при спазена форма на съдебния акт, като в него е изразена по ясен начин волята на съда.

1

То е обжалвано в цялост, поради което съдът следва да се произнесе по допустимостта във всичките му части.

Решението е допустимо в частта, в която съдът е разгледал иск с правно основание чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск по тези претенции, като първостепенният съд се е произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).

В частта, в която е разгледан иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, решението е недопустимо, тъй като твърденията в исковата молба за недействителност на договора за кредит не прерастват в искане за прогласяването , а се изтъкват само с оглед на преюдициалното значение на недействителността на договора за възникването на вземането за недължимо платено по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В петитума на исковата молба се иска единствено присъждане на неоснователно получена сума, което искане е с правно основание чл. 55 ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в нарушение на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), и е постановил недопустимо решение. На осн. чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК решението в тази му част следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено, отново само в тази част.

По правомощията на съда относно правилността на решението в допустимата му част:

По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните оплаквания в жалбата - чл. 269, изр. 2 ГПК, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).

В настоящото въззивно производство по иск на търговец по § 13, т. 2 от ЗЗП срещу потребител по § 13, т. 1 от ЗЗП за вземане от договор, сключен помежду им, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, като при упражняване на правомощията си е ограничен от обема на поисканата защита съобразно диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК). В случая въззиваемият потребител иска решението на районния съд да бъде потвърдено.

Пред въззивната инстанция не са релевирани оплаквания за извършени от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила в доказателствения процес (разпределение на доказателствена тежест, указване за кои относими твърдени факти страната не сочи доказателства, събиране на доказателствата), за фактическа непълнота или за необоснованост на решението. Също така, страните не са поискали събиране на нови доказателства във въззивното производство.

Ето защо, въззивният съд е обвързан от направените от първата инстанция фактически изводи, които намира, че следва да възпроизведе в настоящото решение. Тези фактически изводи следва да бъдат допълнени с обсъждане чрез доказателствен анализ на релевираните с исковата молба и отговора относими фактически доводи и възражения, които са останали извън обсега на мотивите на районния съд (Р. № 42 от 03.06.2020 г. по т.д. № 1680/2019 г. на ВКС, II ТО). Следва да бъде обсъдено и съдържанието на клаузите от процесния договор за кредит предвид задължението на съда по чл. 7, ал. 3 ГПК да се произнесе служебно относно тяхната неравноправност.

В обхвата на посочените правомощия Окръжен съд Перник намира за установено 2 от фактическа страна следното:

По силата на сключен на *** договор за потребителски кредит № *** „Профи Кредит България“ ЕООД се е задължило да предостави на Л. Т. Д. кредит в размер на 600 лв.

Уговорен е годишен лихвен процент от 40,90 % и годишен процент на разходите от 48,16 %, без да е посочено как същият е формиран. От съдържанието на договора е видно, че в него са включени клаузи за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ – за приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и за право на промяна на погасителния план. По тези клаузи е договорено възнаграждение на обща стойност 600 лв. (210 лв. за „Фаст“ и 390 лв. за „Флекси“). Това възнаграждение е разсрочено към вноските по кредита, като в крайна сметка кредитополучателят следва да върне кредита, заплащайки 11 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 120,79 лв. Падежът на първата вноска е на 01.06.2022 г., а на последната – на 01.04.2023 г.

Не е спорно пред настоящата инстанция и е установено чрез заключението на съдебносчетоводна експертиза пред първия съд, че кредитополучателят е усвоил кредитната главница в размер от 600 лв., а впоследствие е заплатил по кредита сума в общ размер от 815,82 лв.

Предвид изложените във въззивната жалба конкретни оплаквания за неправилност, следва да бъде извършена проверка за съответствието на правните изводи с материалния закон в допустимата част на обжалваното решение.

С оглед служебните си правомощия да следи за нищожност на отделни клаузи и на целия договор настоящият въззивен съд установи, че договорът за кредит е изцяло недействителен на няколко самостоятелни основания.

На първо място, клаузата за възнаградителна лихва се явява недействителна (нищожна) поради противоречието с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД предвид утвърдения от съдебната практика критерий, че размерът на тази лихва по необезпечени кредити не следва да надвишава три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора – ***, законната лихва възлиза на 10 %, а договореният възнаградителен лихвен процент е в размер на 40,90 %. Следователно договореният процент надвишава максимално допустимия от 30 %, което влече нищожност както на клаузата за възнаградителна лихва, така също и на целия договор по аргумент от чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като договорът за кредит е възмезден и не може да се предполага, че кредиторът би го сключил, без да договори възнаграждение.

На следващо място, в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК клаузите „Фаст“ и „Флекси“ предвиждат заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а не за допълнителни услуги. Тези клаузи са недействителни на основание чл. 21 ЗПК и водят до скрито увеличение на договорното възнаграждение, което след съобразяване на така посоченото достига до около 100 % на годишна база. Тоест истинският процент на възнаградителната лихва надхвърля многократно горепосочения критерий за недействителност на лихвеното възнаграждение, изводим от трайната съдебна практика – обстоятелство, което затвърждава нищожността на договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В тази връзка годишният процент на разходите също не е посочен коректно, тъй като посоченият му размер от 48,16 % категорично не обхваща стойността на таксите по клаузите „Фаст“ и „Флекси“. Налице е противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, което влече недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

Предвид служебно направения от настоящия съд самостоятелен анализ относно недействителността на целия договор за кредит, без значение са конкретните оплаквания във въззивната жалба срещу същия извод на първия съд.

3

С оглед недействителността на договора, на основание чл. 23 ЗПК, на връщане от кредитора на кредитополучателя подлежи всичко платено в повече от кредитната главница (чистата стойност по кредита), а именно – сумата от 215,82 лв. (=815,82-600). Ето защо, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, правилно районният съд е уважил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в пълния му предявен след изменението по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр.

1 ГПК размер от 200 лв.

По разноските:

С оглед изхода на въззивния спор решението следва да бъде коригирано и в частта за разноските. Предвид недопустимостта на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и частичното прекратяване на производството, признатите в мотивите на първия съд разноски на ищеца в размер от 1150 лв. следва да бъдат редуцирани с 50 % до сумата от 575 лв. Наред с това, на ответника следва да бъде присъдена като разноски сумата от 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение - една втора от общо определеното по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК за цялото производство. След служебна компенсация ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 525 лв. Ето защо, решението следва да бъде отменено в частта, в която „Профи Кредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на Л. Т. Д. разноски за разликата над сумата от 525 лв. до сумата от 1150 лв.

За производството пред настоящата инстанция разноски се следват и на двете страни.

Въззивникът „Профи Кредит България“ ЕООД е сторил разноски в общ размер от 125 лв., от които 25 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. От тях, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, за прекратената част на производството му се следват 50 % или 62,50 лв.

Въззиваемият не твърди и не представя доказателства да е сторил разноски.

С оглед потвърдителната част на настоящото решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, на процесуалния представител на въззиваемия се следват разноски за иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в размер на 480 лв. с ДДС – чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 586 от 07.06.2023 г., поправено с решение № 1171 от 20.11.2023 г., постановено по гр.д. № 6390/2022 г. на Районен съд Перник, в частта, в която е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД договор за потребителски кредит № ***, сключен на *** между „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, и Л. Т. Д., ЕГН **********, и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, е осъдено да заплати на Л. Т. Д., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД сумата от 200 лв., частично от 600 лв., представляваща недължимо платено по същия договор, ведно със законната лихва от 04.10.2022 г. до окончателното ѝ заплащане.

ОТМЕНЯ решението в частта, в която „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, е осъдено да заплати на Л. Т. Д., ЕГН **********, разноски за разликата над сумата от 525 лв. до сумата от 1150 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 4 ГПК Л. Т. Д., ЕГН **********, да заплати на 4