Решение № 7013 от 19.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7013 гр. София, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100501151 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 3.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 57017/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 168 състав, по предявен от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД- гр.

София установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че М. М. К. /ЕГН **********/ дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД- гр. София /ЕИК 831558413/ сумата 703.04 лева, представляваща непогасена редовно изискуема главница по Договор за студентски кредит от 25.02.2013 г. за периода от 20.11.2020 г. до 20.09.2021 г., ведно със законната лихва от 16.12.2020 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 5056/ 2020 г. на СРС, 168 състав, като искът относно главницата е отхвърлен за горницата над сумата 703.04 лева до 1 467.17 лева- падежирала главница по договора за периода 20.10.2019 г.- 20.10.2020 г., поради плащането й в хода на процеса на 23.07.2020 г., 05.08.2020 г., 19.08.2020 г., 18.09.2020 г., 16.10.2020 г., 19.11.2020 г. и 16.12.2020 г., и за горницата над сумата 1 467.17 лева до пълния предявен размер от 6 688.47 лева- като неоснователен. Отхвърлена е и претенцията за признаване дължимост на законна лихва, претендирана за периода 31.01.2020 г.- 16.12.2020 г., поради плащането й в хода на процеса на 23.07.2020 г., 05.08.2020 г., 19.08.2020 г., 18.09.2020 г., 16.10.2020 г., 19.11.2020 г. и 16.12.2020 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 5056/ 2020 г. на СРС 168 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата М. М. К. е осъдена да заплати на ищеца „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата 117.28 лева- разноски за исковото производство, и сумата 44.85 лева- разноски за заповедното производство, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е осъден да заплати на ответницата М. М. К. сумата 507.42 леваразноски за исковото производство.

1

Постъпила е въззивна жалба от „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД- гр.

София /ищец по делото/, с променено в хода на въззивното производство наименование: „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която искът по чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата 1 467.17 лв. до пълния предявен размер от 6 688.47 лв. /или за сумата 5 221.30 лв./, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочената сума- главница, с присъждане и на разноски по делото.

Въззиваемата страна М. М. К. /ответница по делото/ не изразява становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

По същество постановеното от СРС решение, с оглед приложението на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. дело № 8/ 2017 г. на ВКС- ОСГТК, е частично неправилно и следва да бъде отменено в обжалваната част, в която предявеният от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, понастоящем „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 1 212.12 лв.- падежирала в хода на въззивното производство главница по процесния договор за студентски кредит. В останалата обжалвана част решението на СРС е правилно, като въззивният съд споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, с настоящо наименование: „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, установителен иск по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумата 4 009.18 леваглавница /горница над сумата 2 679.29 лв. до пълния предявен размер от 6 688.47 лв./, като неоснователен /чл.272 ГПК/.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд, че ищецът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, с настоящо наименование: „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, и ответницата М. К. са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на сключен на 25.02.2013 г. договор за студентски кредит, представляващ по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./. По силата на този договор ищцовото дружество- кредито-дател предоставило на ответницата- кредитополучател паричен заем в размер на 7 000 лв.- с цел заплащането на 5 бр. такси за обучение в Нов български университет, всяка в размер на 1 400 лв., срещу задължение на последната да върне заемната сума, ведно с възнаградителна лихва, на 120 равни месечни вноски от по 98.71 лв. всяка, с начална падежна дата- 20.02.2017 г., и крайна падежна дата- 20.01.2027 г. Уговорен е между страните фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 7 %, като общият размер на 2 дълга, включващ и договорната /възнаградителна/ лихва, според посоченото в приложения погасителен план към договора, възлиза на 11845.20 лв. /120 погасителни вноски по 98.71 лв. всяка/. Уговорен е и гратисен период от 47 месеца, считано от датата на сключване на договора до 20.01.2017 г., през който кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихва по кредита, а банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, съгласно действащия погасителен план, която се капитализира годишно.

От страна на ответницата- заемател не е заявено оспорване на процесния кредитен договор, ведно с погасителен план, и тъй като е установено по делото, че заемната сума е получена от нея /това обстоятелство не се оспорва/, договорът е породил съответни правни последици и задължение на последната да върне заемната сума.

Не е налице основание за приемането на извод за нищожност на договорната клауза относно лихвената конвенция между страните, за която съдът следи служебно, тъй като договореният годишен лихвен процент /ГЛП/ на възнаградителната лихва е в размер 7 % и не надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, представляващ приложим критерий за необезпечените кредити. Клаузата за възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Не се касае и за искане, основаващо се на неравноправна клауза, за наличието на каквато при договори за потребителски кредит, включени в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен също да следи служебно /за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК/, който принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, съобразно изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 20.12.2019 г./.

При това положение задължението на ответницата- кредитополучател да погасява вноските по сключения с кредитодателя договор за потребителски кредит от 25.02.2013 г. безспорно е възникнало.

Анализът на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответницата К. е неизправна страна по сключения с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД договор за студентски кредит и дължи плащане на падежиралата до 8.10.2021 г. /дата на приключване на устните състезания в СРС/ неизплатена част от дълга по кредита, възлизаща на 703.04 лв. общо, както и падежиралата до 9.03.2023 г. /дата на приключване на устните състезания във въззивното производство- ТР № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. дело № 8/ 2017 г. на ВКС, ОСГТК- т.1/ неизплатена част от дълга по кредита, възлизаща на 1 212.12 лв., или общо сумата 1 915.16 лв., включваща само чистата стойност на кредита, без възнаградителна лихва, доколкото последната не се претендира от страна на банката- ищец. Ответницата, чиято е доказателствената тежест за установяване изпълнението на договора, не е навела фактически твърдения, нито е установила в процеса, че е погасила посочената част от претендирания от ищеца дълг в хода на делото, поради което и следва да бъде признато, че дължи посочената сума на основание чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба ищецът претендира сумата 6 688.47 лв.- главница, а във въззивното производство сумата 5 221.30 лв.- главница, позовавайки се на предсрочна изискуемост на целия дълг по кредита, като твърди, че ответницата /длъжник/ била уведомена за обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване на исковата молба /с писмо изх.№ ИЗХ-001-99654, без дата/, а в случай, че не се установи това обстоятелство по делото, поддържа, че уведомяването за предсрочната изискуемост е осъществено чрез връчване на препис от исковата молба, ведно с приложенията /вкл. писмо- уведомление за предсрочна изискуемост/, на ответницата.

Съгласно даденото в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело 3

№ 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.18, тълкувателно разрешение, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предсрочната изискуемост не би могла да настъпи като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя.

Предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с воле-изявление само на едната от страните.

Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона.

Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен.

При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски.

В настоящия случай не се установява да е налице визираното в чл.6.2 от процесния кредитен договор основание за обявяването на предсрочна изискуемост, тъй като предпоставка за това е неплащането от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски. Три погасителни вноски по кредита възлизат на сумата 296.13 лв. /3 х 98.71 лв./, а според изложените в заявлението по чл.410 ГПК и в исковата молба фактически твърдения длъжникът М. К. не е заплатила „редовно падежирали главници за периода от 20.09.2019 г.- 20.12.2019 г.“ /периодът обхваща четири, а не три погасителни вноски/- в размер на 126.22 лв., и „изискуема редовна лихва“ за периода 20.09.2019 г.- 13.01.2020 г.- в размер на 147.92 лв. Следователно не се твърди, нито се установява от доказателствата по делото, неплащане на три последователни погасителни вноски /чл.6.2 от договора/, чийто размер възлиза на 296.13 лв., поради което и основание за обявяване предсрочна изискуемост на кредита не е било налице. Изразът „три последователни погасителни вноски“ еднозначно указва, че се касае за цели вноски, а не за частично незаплатени от кредитополучателя вноски по кредита.