Решение № 2426 от 12.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2426 гр. София, 11.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20221100505376 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20010863/07.02.2022 г. по гр. д. № 59153/2020 г. по описа на СРС, 155 състав е прието за установено по предявения иск от С. Д. С., Ц.

Д. С. и П. А. Д. против „Е.М.“ ЕООД, че С. Д. С., Ц. Д. С. и П. А. Д. в качеството им на наследници на Д. С. Д., починал на 03.04.2019 г. не дължат на „Е.М.“ ЕООД по 1/3 част от сумата от общо 8965,25 лева, от която: сумата от 3694,52 лева – главница по договор за банков кредит от 07.01.2008 г., сключен между страните и изменен и допълнен с анекс № 1/24.11.2009 г., сумата от 2716,57 лева – законна лихва за периода от 14.06.2013 г. – 10.09.2020 г., сумата от 1443,99 лева – неолихвяеми вземания, сумата от 102,09 лева – присъдени разноски, сумата от 100 лева – разноски по изп.д. № 20207240400144 по описа на ЧСИ В.Т., с рег. № 724, действаща в района на ОС – Видин и сумата от 908,08 лева – такси по Тарифата към ЗЧСИ поради погасяване на вземането по давност.

Против решението е подадена въззивна жалба вх. №

25015818/23.02.2022 г. (пощенско клеймо от 22.02.2022 г.), от „Е.М.“ ЕООД, в която са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното 1 решение. Въззивникът поддържа, че процесното вземане произтича от сключения между Д. С. Д. и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД договор за банков кредит от 07.01.2008 г., изменен с Анекс № 1 от 24.11.2009 г. е прехвърлено на ищеца със сключването на договор за цесия от 24.03.2015 г.

Въз основа на изпълнителния лист било образувано изпълнително дело № 00638/2013 г. по описа на ЧСИ на 10.10.2013 г. и бил наложен запор, с което давността безспорно била прекъсната. Към този момент било в сила и следвало да намери приложение Постановление на Пленума на Върховния съд на НРБ № 3/18.11.1980 г., в което изрично било постановено, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането. Това постановление било загубило силата си от отмяната му, чрез даването на ново разрешение на правния въпрос относно давността по ЗЗД. Тълкувателно решение 2/2015 г. било обявено на 26.06.2015 г. и следователно новите постановки започвали да се прилагат от тази дата. Последното изпълнително действие било извършено на 10.07.2017 г. и изпълнителното дело било прекратено по силата на закона на 10.07.2019 г., като след прекратяването на изпълнителното дело и преди изтичане на петгодишния давностен срок било образувано ново изпълнително дело 00144/2020 г. по описа на ЧСИ В.Т.. Поддържа, че макар правилно първоинстанционният съд да е изложил установените по делото факти, е неправилно и необосновано достигнал до крайния извод, че вземането било погасено по давност. Посочва, че с подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело (независимо, че в нея не бил посочен способ за изпълнение) е прекъснала давността. Твърди, че своевременон били предприети действия за конституиране на наследниците на починалия длъжник, като на 26.10.2020 г. и на 08.07.02021 г. били изпратени молби, с които е поискано налагане на запор върху банковите сметки с цел обезпечаване на вземането като такси за извършването на всички поискани от съдебния изпълнител действия били платени. Поддържа, че неправилно в диспозитива на решението било посочено, че вземането не съществувало, тъй като с погасяване на вземането по давност се погасява само правото на принудителното изпълнение. Моли да бъде постановено решение, с което обжалваното решение да бъде отменено. Претендира направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба 2 от въззиваемия с вх. № 25040177/19.05.2022 г. В отговора са изложени съображения за правилност на първоинстанционното решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 59153/2020 г. по описа на СРС, 155 състав е образувано по искова молба, подадена от С. Д. С., Ц. Д. С. и П. А. Д. против „Е.М.“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.

Ищците твърдят, че са наследници на Д. С. Д., починал на 03.04.2019 г.

Твърдят, че на 11.07.2013 г. кредиторът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД се снабдил с изпълнителен лист против наследодателя им за сумата от 3694 лева – главница по договор за банков кредит от 07.01.2008 г., сключен между страните, изменен и допълнен с Анекс № 1 от 24.11.2009 г., 729,82 лева – редовна лихва за периода от 05.01.2011 г. до 20.02.2013 г., 651,17 лева – наказателна лихва за периода от 05.02.2011 г. до 13.06.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 14.06.2013 г. до изплащане на вземането, както и разноски за държавна такса – 102,09 лева. Твърдят, че въз основа на изпълнителни лист на 10.10.2013 г. било образувано изпълнително дело № 20137240400638 по описа на ЧСИ В.Т., рег. № 724 с район на действие ОС – Видин. Твърди, че на 31.10.2013 г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника, което получавал във ПСТ Видин ЕООД, а на същата дата била изпратена призовка за доброволно изпълнение, която обаче не била връчена. По молба на взискателя бил наложен и запор на 2 МПС.

Твърди, че с молба от 14.09.2015 г. „Е.М.“ ЕООД било конснтитуирано като взискател по изпълнителното дело като цесионер по договор за цесия. С молба от 06.07.2017 г. било направено искане да бъде извършена справка относно банкови сметки и да бъде наложен запор върху тях. С молба от 30.07.2019 г. взискателят направил искане да бъде прекрато изпълнителното дело и да бъде върнат изпълнителния лист. Въз основа на него било образувано изпълнително дело № 20207240400144 на 24.04.2020 г., в което като длъжници били конституирани ищците като наследници на починалия 3 длъжник Д. Д.. Поддържат, че вземането е погасено по давност. Молят да бъде признато за установено, че не дължат (всеки по 1/3 част) сумите, за които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело.

Предетндират направените разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника „Е.М.“ ЕООД. Със становище от 03.06.2022 г. заявява, че оспорва предявения иск.

Твърди, че по изпълнителното дело са предприемани изпълнителни действия, които са прекъснали давността. Поддържа, че към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 г., според задължителните указания на което, давност не е текла докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. То е изгубило силата си с отмяната му с ТР 2/2015 т., с което бил даден нов отговор на правния въпрос относно давността. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

В мотивите на обжалваното решение е прието, че давността относно спорното вземане е започнала да тече от 12.07.2013 г., като последното изпълнително действие, с което е прекъсвана е извършено на 10.07.2017 г., като приема, че след тази дата не са предприемани други действия и съответно вземането било погасено по давност до образуване на второто изпълнително дело.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. В чл. 439 от ГПК е предвидена възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори 4 вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството , по което е издадено изпълнителното основание. Същото право има и длъжникът в производството по издаване на заповед за изпълнение, която е влязла в сила.

Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с предявяването на който ищецът цели да установи, че вземането на ответника, за което е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 189/2013 г. по описа на Районен съд – гр.

Белоградчик не съществува респ. не подлежи на принудително изпълнение по изпълнително дело № 20207240400144 по описа на ЧСИ В.Т., с район на действие ОС – Видин.

С оглед изложените от страните твърдения спорен между страните е въпросът дали правото на принудително изпълнение на установеното с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение е погасено по давност. В тежест на ответника е било да установи, че в хода на образуваното по издадения изпълнителен лист, е предприел действия, с които е прекъсната давността.

От събраните по делото доказателства се установява, че със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по гр.д. № 189/2013 г. по описа на РС – Белоградчик на Д. С. Д. е разпоредено за заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата от 3694,52 лева – главница по договор за банков кредит от 07.01.2008 г. и Анекс № 1 от 24.11.2009 г., 729,82 лева – редовна лихва за периода от 05.01.2011 г. до 20.02.2013 г., 651,17 лева – наказателна лихва за периода, считано от 14.06.2013 г. до изплащане на вземането, както и разноски за държавна такса – 102,09 лева. На 12.07.2013 г. е и зададен изпълнителен лист.

По молба вх. № 7804/10.10.2013 г. на взискателя „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е образувано изпълнително дело № 20137240400638 по описа на ЧСИ В.Т., с район на действие ОС-Видин. С молбата е направено искане за предприемане на изпълнителни действи – запор върху трудово възнаграждение, което длъжникът Д. С. Д. е получавал от ПСТ Видин. На 31.10.2013 г. е изпратено запорно съобщение до третото задължено лице ПСТ Видин ЕООД.

С молба вх. № 4367/13.06.2014 г. взискателят „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е направил искане да бъде наложен запор върху притежавани от длъжника МПС, регистрирани в КАТ. С молба вх. № 5

6126/26.08.2014 г. взискателят отново е направил искане за налагане на запор върху МПС на длъжника, въз основа на получена информация от КАТ.

С молба вх. № 6829/14.09.2015 г. „Е.М.“ ЕООД е направил искане да бъде конституиран като взискател въз основа на договор за цесия, сключен с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД на 23.04.2015 г. като с молбата не е заявено извършване на нови изпълнителни действия.

С молба вх. № 6142/06.07.2017 г. Е.М. ЕООД е направил искане да бъде наложен запор върху банкови сметки на длъжника, установени чрез справка.

С молба вх. № 5863/30.07.2019 г. взискателят е направил искане да бъде прекратено изпълнителното дело като бъде върнат и изпълнителни лист.

С Постановление от 16.04.2020 г. съдебнит изпълнител е констатирал прекратяване на изпълнителното дело № 638/2013 г. на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 от ГПК като е приел, че последното изпълнително дело е извършено на 10.07.2017 г.

Въз основа на изпълнителен лист от 12.07.2013 г. по гр.д. 189/2013 г. по описа на РС-Белоградчик и молба вх. № 04088/27.04.2020 г. е образувано второ по ред изпълнително дело № 20207240400144 по описа на ЧСИ В.Т.. С Постановление от 27.08.2020 г. като длъжници в изпълнителното производство са конституирани наследниците на Д. С. Д. - С. Д. С., Ц. Д. С. и П. А. Д..

С оглед разпоредбата на чл. 116, б. „б“ от Закона за задълженията и договорите и при съобразяване на задължителните постановки на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително деиствие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Взискателят следва да иска насочване на изпълнение към имущество на длъжника, когато не се осъществява изпълнение, т. е.