Решение № 238 от 12.03.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. Стара Загора, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря В. Н. Станчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20235530103872 по описа за 2023 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл.

26, ал. 1 и осъдителни искове с правно основание чл. 55 от ЗЗД.

Ищецът С. П. В. твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, в качеството на кредитор, бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, при условията на закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 1000 лева. Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 23%, а годишният процент на разходите бил 49.11%. Уговорени били срок и начин на плащане в 12 вноски, посочени в погасителен план към договора. Заемът бил предсрочно и доброволно погасен. Отново между същите страни и в същите им качества, бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, при условията на закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 700 лева. Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 23%, а годишният процент на разходите бил 49.11%. Уговорени били срок и начин на плащане в 12 вноски, посочени в погасителен план към договора. Заемът бил предсрочно и доброволно погасен. Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година били погасени по банков път по сметка на „Фератум България“ ЕООД, и по сметка на същото дружество чрез системата на Изи Пей. С плащанията от страна на ищеца по договорите за заем, били погасени възнаградителните лихви за периода, в който заемните 1 суми са се използвали. Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, В. бил плащал такси „гарант“, въпреки че такива не били предвидени в основните договори. Единствено в чл. 5 от всеки от двата процесни Договора за заем било посочено, че има предоставено по кредита обезпечение от страна на Ferratum Bank, като никъде не се сочело, че то е възмездно. Независимо от това, всички парични средства били заплатени по сметка на ответника. Счита се, че по Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, ищецът е надплатил сумата от 297,87, а по Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, надплатената сума възлизала в размер от 106,80, понеже процесните договори били недействителни. Това било така, защото не отговаряли на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, С. П. В. следвало да върне само чистата стойност на кредитите, без да е дължи лихва и други разходи по кредитите.

Излага се, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищеца лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не бил пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР. В договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 49.11%. Видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишния процент на разходите при включена възнаградителната лихва като единствен разход по кредитите следвало да бъде 25.59 %, при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година и 25.57 % при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година. Това нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредитите. Изтъква се и, че действително приложената възнаградителна лихва по двата договора за заем е двойно по-голяма от тази, която била посочена в чл. 3, б. „б“ от договорите за кредит. Действително приложения размер на възнаградителната лихва във всеки от договорите била 40.05%. Това се потвърждавало от приложената калкулация по двата договора. Предвид липсата на други видими от договорите разходи по заемите и наличието само на 1 - договорената в чл. 3, б.

„б“ от всеки от договорите възнаградителна лихва, можело да се заключи, че последната, която е приложена по договорите е в по-голям размер от посочената в договорите. В тази връзка ако годишния лихвен процент е по-голям, то и годишният процент на разходите щял да бъде значително с по-голяма стойност, а това означавало, че той е некоректно посочен в процесиите договори. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член.

Дори и да не се приеме, че възнаградителната лихва била по-висока, то за да бъде такава съответната вноска по всеки от заемите, кредиторът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която оскъпила кредита за ищеца и съответно от „Фератум България“ 2

ЕООД с ЕИК 200599406 не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година. Разпоредбата сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е недействителен. Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че във всеки от процесиите договори, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.11 %/. В този порядък следвало да се посочи, че, съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договорите за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто алгоритъм било императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо.

Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи.

Не ставало ясно и как възнаградителната лихва е в много по-голям размер от действително дължимия съгласно договорените условия. Видно и от приложената калкулация, с действително приложения лихвен процент върху главницата, годишния процент на разходите по кредита бил 48.29 %, което се явявало в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В продължение на горното трябвало да се изтъкне и, че завишаването на възнаградителната лихва без да е уговорена такава представлявало нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. В Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, било уговорено размерът на оскъпяването по кредита да е в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. На следващо място, съгласно чл. 5 от всеки от двата процесни договора за кредит, заемът се 3 обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на ответника.

Съгласно него с одобрението на обезпечението се одобрявал и кредита. Тоест, за да бъде отпуснат заема, следвало обезпечението да бъде предоставено, но в договорите не било описано, че се дължи такса „гарант“, или, че поръчителството е възмездно. За такава такса се разбирало при сключването на Договор за гаранция (поръчителство) с Фератум Банк. В годишния процент на разходите не било включено плащането към дружеството гарант, а това плащане било съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването на кредита било обусловено от получаването на гаранция. Таксата за предоставяне на поръчителство, която се задължавал да заплати потребителят била в размер почти равен на главницата по всеки от двата договора, при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, главницата била в размер от 1000 лева, а таксата за поръчителството, съгласно т. 1.6. от Договор за гаранция (поръчителство) била 960 лева, а при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, главницата била в размер от 700 лева, а таксата за поръчителството, съгласно т. 1.6. от Договор за гаранция (поръчителство) към договора за кредит е 651 лв. Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП , което от своя страна водело до неравноправен характер, респ. до недействителност на клаузите. Нищожността на кредитната сделка не била произвела правен ефект и уговорката за заплащане на възнаграждение на Фератум Банк за учредяване от негова страна на лично обезпечение също е нищожен. Договорът за поръчителство било с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. Конкретните договори обаче били недействителни и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето, неучастващо лице. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение на кредитора за покриване на риска от неизпълнение на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията и противоречало на Директива 2008/48. На самостоятелно основание и в случай, че се докаже твърдението му, че приложената по договорите възнаградителна лихва е 40.05 %, а не 23 %, както е посочено в чл. 3 от Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година и от Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, ищеца моли да се приеме, че последната е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Във връзка с изложеното и при положение, че съдът не уважи иска, с който се претендира нищожност на целите договори за заем, ищеца моли да се постанови решение, с което да се обяви цитираната клауза, от всеки от двата договора, за такава. С оглед гореизложеното се счита, че е заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, сумата от 297,87 , а по Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година, надплатената сума възлизала в размер от 106,8 /сто и шест лева и осемдесет стотинки/, на ответника. В тази връзка, моли да се осъди 4 последният да му възстанови процесните суми. За пълна изчерпателност, моли да се приеме, че горепосочените общо 404,67лв, които се претендират като обща сума, която е недължимо платена от страна на ищеца към „Фератум България“ ЕООД във връзка с Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ******** от *** г., представляват възнаградителна лихва и възнаграждение/такса за поръчителя Фератум Банк.

Разпечатката съдържа 15 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b38e1ce3-60a4-44b9-a009-51b6c779f2ad