Решение № 4792 от 09.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4792 гр. София, 09.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ЕВГЕНИ СТ. СТАНОЕВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20251100500350 по описа за 2025 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №17246 о т 26.09.2024г., постановено по гр.дело №47282/2023г. по описа на СРС, IІ Г.О., 75-ти състав, е признато за установено по предявени от Г. Н. С., с ЕГН **********, против С. И. П., с ЕГН **********, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД, че С. И. П. дължи на Г. Н. С. сумата от 5000 лв., представляваща неизплатена сума по договор за заем от 30.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.11.2019г. до окончателното й изплащане и сумата от 1200 лв., представляваща неустойка, дължима на основание чл.2.4 от договор за заем от 30.05.2018г. за периода от 01.12.2018г. до 15.11.2019г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по гр.д. №66047/2019г. по описа на СРС, IІ Г.О., 75-ти състав. С решението е осъдена С. И. П., с ЕГН **********, да заплати на Г. Н. С., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1326 лв., представляващи направени в исковото производство разноски, както и сумата от 6 2 4 лв., представляваща направи разноски в заповедното производство по гр.д.

№66047/2019г. по описа на СРС, IІ Г.О., 75-ти състав.

Постъпила е въззивна жалба от ответницата - С. И. П., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.М. П., с която се обжалва решение №1 7 2 4 6 от 26.09.2024г., постановено по гр.дело №47282/2023г. по описа на СРС, IІ Г.О., 75-ти състав, с което са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и 1 чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД, както и в частта на възложените разноски.

Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС, като постановено в противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Излага се, че незаконосъобразен и несъответстващ с дадените задължителни разяснения в ТР №1/2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС е изводът на първостепенния съд за неоснователност на релевираното възражение за нищожност на основание чл.26 ЗЗД на договорната клауза на чл.2.4 от сключения между страните договор за заем от 30.05.2018г. поради противоречие с добрите нрави. Твърди се, че от съдържанието на уговорената неустоечна клауза на чл.2.4 от процесния договор за заем се установява, че размерът е неоправдано висок, надвишава двукратния размер на законната лихва за забава към момента на сключване на договора, както и че уговореният размер на неустойка е без краен срок, които уговорки накърняват принципа за справедливост и представляват нарушение на добрите нрави. В тази връзка се поддържа, че уговорената неустоечна клауза на чл.2.4 от процесния договор за заем е нищожна и като такава не поражда правно действие и съответно в тежест на заемополучателя не възниква задължение да заплаща уговорената неустойка, което е основание за отхвърляне на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД. Излага се още, че първостепенният съд след като е приел за действителна уговорената неустоечна клауза на чл.2.4 от процесния договор за заем не се е произнесъл по наведеното при условията на евентуалност възражение за прекомерност на договорената неустойка. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.

Въззиваемата страна - Г. Н. С., с Е Г Н **********, чрез процесуален представител адв.Х. К., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по делото е доказано, че ответницата като заемополучател е получила от ищеца като заемодател процесната сума, предмет на сключен между страните договор за заем от 30.05.2018г., както и че е настъпил падежа, на който заемополучателят се е задължил да върне дадената му в заем сума. На следващо място са наведени доводи, че при правилно прилагане на материалния закон и в пълно съответствие с трайната съдебна практика първостепенният съд е приел, че след като размерът на годишната лихва, уговорен между страните, не надхвърля трикратния размер на законната лихва, която към момента на сключване на договора за заем е в размер на 487.50 лв. /годишен размер/, съответно трикратния размер на законната лихва е 1462.50 лв., а в случая ищецът претендира 1200 лв. за периода от 01.12.2018г. до 15.11.2019г., то уговорената неустоечна клауза на чл.2.4 от процесния договор за заем не противоречи на добрите нрави и като такава не е нищожна. В тази връзка се твърди, че са доказани основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответницата като заемополучател да върне получената в заем сума, както и да заплати уговорената неустойка за период - 30.11.2018г. - 15.11.2019г. и предявените искове като основателни и доказани правилно са били уважени с обжалваното съдебно решение.

Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.

Представя списък по чл.80 от ГПК.

2

Предявени са от Г. Н. С., с ЕГН **********, срещу С. И. П., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД.

С оглед заявения петитум на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло първоинстанционно решение, с което са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното гр.д.

№66047/2019г. по описа на СРС, IІ Г.О., 75-ти състав, въззиваемият – ищец - Г. Н. С. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 15.11.2019г. и е постановена на 29.12.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу С. И. П. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - С. И. П. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и като такава е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебната проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото 3 доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изложените правни аргументи от СРС са правилни, обосновани след съвкупна преценка на доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон и въззивният съд споделя и препраща към подробните мотиви на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК.

Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема следното:

По иска с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД съдът приема следното:

В конкретния случай не е спорно между страните, както и от доказателства по делото се установява, че е бил сключен договор за заем от 30.05.2018г., съгласно който Г. Н. С., в качеството на заемодател е дал на заем на С. И. П. в качеството на заемополучател сумата от 5000 лв., която последната е следвало да върне в срок до 30.11.2018г.. Според чл.2.1 договорът служи като разписка за предадената сума.

Разпоредбата на чл.240, ал.1 от ЗЗД постановява, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемополучателя пари или други заместими вещи, а заемополучателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем е реален – той се смята за сключен и поражда желаните от страните правни последици от момента на предаване на парите или другите заместими вещи, предмет на сделката. Договорът е и каузален – основанието за предаване е предметът на сделката да стане собственост на заемополучателя, който от своя страна се задължава да върне заетото.

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, ищецът - Г. Н. С. като заемодател следва при условията на пълно и главно доказване да установи всички факти, на които основава искането си. В негова тежест е да докаже, че основава претенцията си на реален, валидно сключен договор за заем, в това число, че е предал на ответницата - С. И. П. твърдяната парична сума, предмет на договора за заем, срещу насрещно задължение за връщането й от заемополучателя.

В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че е доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, създадено по силата на сключен между тях договор за паричен заем от 30.05.2018г.. Тълкувайки волята на страните, отразена от тях в подписания договор за заем, съдът приема, че съдържа всички реквизити на договор за заем – предаване и приемане на посочената сума пари, поемане на задължение от заемополучателя за връщането й, с посочване на конкретен начин на връщането й, както и е уговорен срок за връщането й – падежът на изпълнение на задължението е точно определен - налице е фиксирана крайна дата на изпълнение на поетото задължение. На основание сключения договор за заем се установява, че заемодателят - Г. Н. С. е предоставил на заемополучателя - С. И. П. паричен заем в размер на 5000 лв., като заетата сума е предадена на заемополучателя в деня на подписване на договора – 30.05.2018г., доколкото в чл.2.1 от договора е уговорено, че същият служи като разписка за предаване на заемната сума, като заемополучателят е поел задължението да върне заетата сума на заемодателя в срок до 30.11.2018г.. В случая въззивника-ответник не ангажира по делото доказателства, че е изпълнила поетото от нея задължение да върне на заемодателя в уговорения в договора срок дадената й в заем парична сума, поради което се налага извода, че се 4 явява длъжник на процесното вземане. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и е уважил така предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД. Във въззивна жалба на ответника няма релевирани конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, предвид на което съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които счита за правилни и законосъобразни. В тази част обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.