Решение № 100 от 20.05.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 100 гр. Свищов, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пенка Б. Йорданова при участието на секретаря АДРИАНА ЕМ. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от Пенка Б. Йорданова Гражданско дело № 20254150100825 по описа за 2025 година за да се произнесе, взема предвид:

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Ищцата П. Т. Г., чрез адв. М. М. твърди, че е сключила договор за кредит № 9698235003 с „В“ ЕООД, по силата на който получила сумата в размер на 530 лева, при ГПР 49.70%, годишен лихвен процент – 40.97%.

Заявява, че по силата на анекс за допълнителна сума към договора за кредита, получила допълнителна сума от 280 лева, като по този начин общо получената сума била 810 лева, при лихва 13,22 лева и допълнителна услуга от 148.99 лева. Заявява, че заплатила сумата 972,21 лева. Счита, че договора за кредит е нищожен поради неспазване нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че допълнителната услуга „такса разглеждане“ е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД , поради това, че са сключени при неспазване нормите на чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143 ал. 1 ЗЗП, по следните съображения: Сключеният Договор за кредит бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1,т. 9 от ЗПК, тъй като в договор за кредит не били посочени приложимият лихвен процент 1 и условията за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищцата и била основание за недействителност на Договор за кредит. Наред с това разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е образуван размера на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договора за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дьлжимост и на допълнителни такси, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях, поради което в случая в Договор за потребителски кредит било налице неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Наред с това, посочената годишна лихва в договор за кредит, не било ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителя бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем 2 представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК. Заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно на кредитора и се заплаща от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение идоговора за кредит следвало да се прогласи за недействителен. По отношение на евентуалния иск за нищожност на допълнителната услуга “: На първо място, твърди, че така уговорената допълнителна такса е нищожна на основание чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани е усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК.

Допълнителната такса по процесния договор, по своето естество, представлявала такси и услуги, свързани, както с усвояването, така и с управлението на кредита. Услугата „такса разглеждане представлява услуга с възможност за улеснената процедура за получаване на парични средства. Т.е тази услуга по своята по своята същност представлявала дейност по усвояване на кредита и била в пряко нарушение на чл. 10а от ЗПК. Поради накърняването на принципа на ,добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се е достигало до значителна нееквивалентност на насрещните 3 престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В настоящият случай, такава нееквивалентност между престациите била налице, тъй като сумата която се предоставяла по така уговорената допълнителна такса съставлявала допълнителна сума, която била в значителен размер от общата сума на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.

Счита, че уговорената допълнителна такса била нищожна на основание чл.

143 ал.1 от ЗЗП. Така уговорената такса била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и справедливост и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин била в ущърб на ищцата като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП /, тези клаузи били неразбираеми и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2 т. 19 ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидените клаузи били и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. С процесната клауза предвиждаща заплащането на такса и в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер над два пъти размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите предвиждащи заплащането на такса била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи.

Основната цел на така уговорените клаузи били да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 100% от предоставената главница. Счита, че така уговорената допълнителна такса била ницожна поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал. 1 пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 19 ал.4 от ЗПК. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прието, че договор за кредит № 9698235003 е нищожен на 4 основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл. 22 ЗПК, в условията на евентуалност предявява иск по чл. 26 а. 1 ЗЗД за приемане , че „такса за разглеждане“ по договор за кредит № 9698235003 и Анекси към него са нищожни на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143 ал. 1 ЗЗП, както и на основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 82.94 евро/162,21 лева – недължимо платена по недействителен договор за кредит № 9698235003 и Анекси към него, ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на делото до окончателното плащане. Претендира разноски. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище поддържа исковата молба и моли исковете да бъдат уважени като основателни и доказани.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „В“ЕООД гр. София, чрез юрисконсулт Д.Д., с който взема становище за неоснователност и недоказаност на исковете, по изложени в отговора съображения- исковата молба се основавала на предположения, не била налице твърдяната нищожност, договора и анексите съдържали ясно и изчерпателно посочване на взетите предвид допускания, използвани пи изчисляване на ГПР, кредиторът ясно посочил, че единствения разход, който е включен при формирането на ГПР била договорната лихва. Взема становище, че услугата била заявена съобразно принципа на чл. 9 ЗЗД, респективно дължима заплатена на годно правно основание, поради което исковете следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Твърди, че както Договор за кредит № 9698235003 / 17.08.2024 г., така и всеки от Анексите за допълнителни суми съдържат ясно и изчерпателно посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определената в Приложение № 1 към ЗПК формула. В т. 7.1 от Общите условия, които са неразделна част от кредитното правоотношение е посочено, че ГПР не включва разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на Кредитополучателя по негово искане. Това означава, че законодателното изискване за чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено, доколкото в Специалните условия към Договора е посочено, че между страните възниква кредитно правоотношение, по силата на което в полза на ищцата Г. е отпусната първоначална сума от 100 лева, като е посочен 5 и общият размер, подлежащ на възстановяване, както в основния Договор, така и във всеки следващ Анекс. Счита, че след като кредиторът изрично е посочил, че единственият разход, който е включен при формиране на посочения в Договора за кредит ГПР, е договорната лихва, то посоченият размер на ГПР от 49.7 % и ГЛП 40.88 %, при прилагане на законоустановената формула е правилно изчислен спрямо използваните от кредитора разходи.

Сочи, че съгласно "Методика за определяне на основен лихвен процент", приета с Решение № 149/16.12.2004, в сила от 1 февруари 2005 година, изм. с Решения № 118/26.11.2015 г. и № 37/16.03.2017 г. на Управителния съвет на БНБ, в сила от 1 юли 2017 г., допустимият максимален размер на ГПР, приложим към момента на сключване на Договора, не е превишен.Посочва, че ищцата П. Г. е преминала успешно през проверката за кредитоспособност и заявката за получаване на кредит е била одобрена, в резултат на което между страните е сключен Договор за кредит № 9698235003 / 17.08.2024 г. Срокът на Договора за кредит започнал да тече от датата на превеждане на сумата по Кредита по сметка на Кредитополучателя. Заявената и отпусната сума по Договора е преведена от „В“ ЕООД на П. Т. Г. на 17.08.2024 г. по посочената в специалните условия банкова сметка. Кредитополучателят е избрала този начин на получаване на заявената от него сума. Сочи, че на основание т.10 от приложимите Общи условия, между страните са били сключени общо пет Анекса за допълнителни суми, във връзка с което в полза на П. Г. са били отпуснати следните суми: на 20.08.2024 г. - 180 лева; на 22.08.2024 г. - 100 лева; на 27.08.2024 г. - 150 лева, на 07.10.2024 г. - 280 лева и на 90.10.2024 г. 100 лева. Така общият размер на получените от ищцата суми е нараснал до 910 лева, а не - както неоснователно се твърди - 810 лева. Така общият размер на задължението се е увеличило до сумата от 1083.90 лева, от които: 910 лева главница, 13.43 лева - договорна лихва за срока на кредита и 160.47 лева такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане. Посочва, че считано от 11.09.2024 г. било извършено едностранно изменение и на падежната дата, която е била удължена до 11.10.2024 г., след която ищцата изпада в просрочие и върху задължението започва да се начислява наказателна лихва за забава, на основание т. 15 от приложимите Общи условия. Признава, че задължението по процесния Договор е погасено изцяло на 26.11.2024 г., както и че по сметка на Дружеството е постъпила сума в общ размер от 1100 лева, с която е настъпило пълно погасяване на възникналото по силата на 6