Определение № 2536 от 25.09.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2536 гр. Пловдив, 25.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20245300502355 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.248 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 със седалище и адрес на управление гр. София, ул.“Славянска“ №29, ет.7, представлявано от Н.П.П., чрез пълномощника му по делото адвокат М., против Определение № 1872 от 28.05.2024г., постановено по гр.д. №1033/2023г. по описа на РС-Асеновград, I гр.с., с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по делото Решение № 198 от 15.04.2024 г. в частта му за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като бъде оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата/ЗАдв./.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ответната страна по жалбата- Еднолично адвокатско дружество Е. И., БУЛСТАТ: 180978004, с адрес: *********************************************, представлявано от адвокат Е.

И., в качеството й на пълномощник на ищеца Б. Д. З., ЕГН ********** с който счита, че частната жалба е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Разгледана по същество, е неоснователна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, предявени от З.Г.З., ЕГН: ********** против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 за прогласяване на нищожна на клаузата на чл.8, предвиждаща неустойка в размер на 463,13 лева (четиристотин шестдесет и три лева и тринадесет стотинки) при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчителство в тридневен срок, съдържаща се в от договор за паричен заем №227197 от 29.10.2018г. и за осъждане на „Сити Кеш“ ООД да 1 заплати сумата от 463,13 лева, представляваща получено без правно основание поради нищожност на клаузата от договор за паричен заем №227197 от 29.10.2018г., предвиждаща неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 09.06.2023г. до окончателното й заплащане. С постановеното по делото решение съдът е уважил предявените искове и тъй като ищецът е бил представляван безплатно по делото от адв. Е. И., е осъдил съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответното дружество да й заплати адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. По реда на чл.248 от ГПК частният жалбоподател „Сити Кеш“ ООД е поискал изменение на решението в частта му за разноските, като не бъде присъждано в полза на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение при условията на оказана безплатна адвокатска помощ поради материална затрудненост, тъй като ищецът не бил материално затруднено лице. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата му по съображения, че съдът няма право да преценя дали действително страната е материално затруднено лице, тъй като това засяга отношенията между нея и пълномощника й.

Настоящият състав на съда намира, че така постановеното определение е правилно.

Според утвърдената практика на ВКС – напр. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ т. о., определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ г. о., определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д.

№ 502/2019 г., ІІ т. о., определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І т. о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г., ІІ т. о., определение № 643 от 07.12.2022 г. по ч.т. д. № 2370/2022 г., І т. о., определение № 50199 от 04.10.2023 г. по т. д. № 1624/2022 г., І т. о., определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.гр. д. № 1954/2021 г., ІІІ г. о., е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл. 38, ал.

1, т. 2 ЗАдв е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. Аргумент в тази насока е разпоредбата на ал. 2 на същата разпоредба, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, т. е. адвокатът не би получил възнаграждение във всички случаи на приключване на делото, а само при благоприятен за неговия доверител изход на спора, поради което и преценката дали да окаже безплатната правна помощ – при съществуващ потенциален риск да не получи възнаграждение, следва да е само на адвоката. Настоящият съдебен състав споделя тази практика.

В хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатите могат да предоставят безплатна правна помощ на материално затруднени лица. Ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, съдът определя възнаграждение на адвоката. Адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв се дължи директно на адвоката и не представлява разход на представляваната от него страна, но по своя характер задължението за неговото заплащане от ответната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК – този извод се подкрепя от нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, приложима, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски.Процесуалните 2 предпоставки за присъждане на разноски на ищеца в исковото производство се извеждат от нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК, според която същите се понасят от ответника съразмерно с уважената част от иска. Процесуалният закон не поставя други изисквания за осъждане на ответника за разноски. След като исковата молба на ищеца е изцяло основателна, правилно и законосъобразно с обжалваното определение районният съд е отказал да измени решението си, с което е присъдил дължимото адвокатско възнаграждение в полза на оказалия безплатна правна помощ адвокат на ищеца. В хипотезите на чл. 38, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв законодателят е предвидил възможност определен кръг лица да не заплащат адвокатски хонорар, но същият да бъде дължим от насрещната страна, в случай че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за осъждането й за разноски. Дали е било налице материално затруднено положение е без значение, тъй като се касае за вътрешни отношения между адвокат и клиент. Този извод се подкрепя с факта, че договорът за адвокатска услуга се подчинява на общите правила на ЗЗД в неуредените от ЗАдв случаи, като на основание чл. 9 ЗЗД във вр. с чл. 20а ЗЗД следва да се приеме, че уговорките в договора за адвокатска услуга се определят свободно от страните и имат действие във вътрешните им отношения, освен в законоустановени изключения.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА.

Поради това настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на Еднолично адвокатско дружество Е. И., БУЛСТАТ: 180978004.

Като е достигнал до същия извод, районният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1872/28.05.2024 г. постановено по гр.д.№ 1033/2023 г. на РС- Асеновград, I гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3