Решение № 293 от 02.07.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 293 гр. София, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Николай Св. Василев

Катерина В. Ненова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Въззивно гражданско дело № 20261800500032 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 102 от 14.04.2025 г. по гр. д. № 1517/2024 г. по описа на Районен съд – Ихтиман Агенция „Пътна Инфраструктура” (АПИ) е осъдена да заплати на ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ на основание чл. 410, ал.

1, т. 2 от КЗ сумата от 560,16 лева, представляваща изплатено от ищеца застрахователно обезщетение на увредено лице по договор за застраховка „Каско” по полица № **************** за застрахователно събитие, настъпило на 16.02.2024 г., ведно със законната лихва от 30.09.2024г. до окончателното изплащане, както и сумата от 830 лева – разноски по производството.

Решението на Районен съд - Ихтиман е обжалвано от ответника АПИ, който поддържа, че е необосновано и постановено при допуснато нарушение на материалния закон. Твърди, че искът не бил доказан, тъй като липсвал протокол от местопроизшествието, а и механизмът на настъпване на ПТП не бил доказан. Поддържа, че водачът на увредения автомобил допринесъл за настъпване на вредите, тъй като се движел с несъобразена скорост по пътното платно. Основателността на иска се изключвала поради липсата на доказателства, че водачът е управлявал превозното средство без да се намира под въздействието на алкохол или други упойващи средства, както и че вредите не са резултат на негови умишлени действия. Прави искане за отмяна на решението и за постановяване на друго решение по същество, с което искът 1 да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемият е подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, тъй като съдът е постановил решението в съответствие със събраните по делото гласни и писмени доказателства. Счита, че ответникътвъззивник не е доказал изпълнение на задълженията си, предписани му от закона, като бездействието на негови служители е довело до настъпване на вредоносния резултат. Прави искане решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено.

СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно материалния закон.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Районен съд – Ихтиман е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД.

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. За възникването на регресното вземане следва да се установят следните предпоставки: 1. да е налице сключен договор за имуществено застраховане; 2. в срока на застрахователно покритие по договора за имуществено застраховане, в резултат на виновно и противоправно поведение на лице, за което отговаря ответникът, да е 2 настъпило застрахователно събитие; 3. в изпълнение на договорното си задължение по имуществената застраховка ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение.

Относно наличието на тези предпоставки и установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите на районния съд и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. В отговор на наведените с жалбата доводи е необходимо да се посочат следните съображения:

От представената по делото застрахователна полица

№

**************** за застраховка „Каско Стандарт“ се установява, че със същата е бил застрахован при ищеца лек автомобил марка „К.“, модел „Е.“ с рег. № ********* за период 17.01.2024 г. до 16.01.2025 г. Според посоченото в договора и видно от приложените общи условия на ищеца застраховката покрива щети, които са следствие от ПТП и то представлява покрит застрахователен риск.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства се установява настъпването на твърдяното ПТП и настъпването на вредоносния резултат. От показанията на разпитаните по пред първата инстанция свидетели С. Н. и С. Н. се установява, че през месец февруари 2024 г. процесният лек автомобил марка „К.“, модел „Е.“ с рег. № ********* навлязъл в несигнализирана дупка на пътното платно и били причинени щети по предна дясна гума. В случая не е съставен протокол за ПТП от органите на МВР, но това нито съставлява изключен риск, при който застрахователят да може да откаже плащане на застрахователно обезщетение, нито е процесуална пречка пред установяване на настъпилото застрахователно събитие с други доказателствени средства, вкл. с гласни такива. Още повече, че съставянето на такъв е задължително само в някоя от хипотезите на чл. 125 от ЗДвП, каквато в настоящия случай не е налице. Липсата му не е пречка пред доказване на иска по чл. 410 от КЗ, тъй като в българския граждански процес няма предварително определена сила на доказателствата, а протоколът за ПТП не е единственото средство за установяване на ПТП. Съгласно константната съдебна практика, механизмът на настъпване на произшествието и вината (в случая – бездействието на АПИ по поддръжка на пътя) могат да бъдат доказвани с всички допустими доказателствени средства по ГПК свидетелски показания, документи от застрахователното производство (напр. протокол за оглед на щетите от застрахователя) и др.

От заключението на вещото лице към изслушаната в производството пред районния съд съдебно-техническа експертиза, което въззвният съд възприема като обективно и компетентно дадено, и устните разяснения на вещото лице в съдебно заседание, се установява, че описаните в протокола за ПТП и преписката при застрахователя щети по автомобила от техническа гледна точка биха могли да настъпят при попадане на автомобила в необезопасена и неозначена дупка на пътното платно, както и че необходимите средства за отстраняване на повредите по автомобила по средни пазарни цени възлизат на 667,16 лева. Според вещото лице получените повреди са в причинна връзка с процесното ПТП и съответстват на констатираната от 3 застрахователя щета. По тези съображения съдът счита, че доказани се явяват настъпването на ПТП, причинените в резултат вреди и причинната връзка между тях. Тяхното наличие се установява и от представените по делото описи на щета и уведомление за щета. Ето защо доводите на ответника за противното са неоснователни. По същите аргументи неоснователни се явяват и доводите на ответника, че по делото не е изяснено дали щетите са резултат от умишлени действия на водача на лекия автомобил, както и дали са резултат от превишена скорост. Вещото лице не е посочило нито едно от тези обстоятелства като възможна причина за настъпването на вредите.

Свидетелят Н. от своя страна е заявил, че пътя не е позволявал движението с висока скорост.

Във въззивната жалба липса довод в тази насока, но за пълнота следва да се посочи, че страните не спорят за плащането от ищеца на сумата от 560,16 лева, представляваща стойността на извършени ремонтни дейности за отстраняване на щетата на процесния лек автомобил. Това се установява и от представеното преводно нареждане. Следователно е налице и тази предпоставка за уважаване на иска. Неоснователни са доводите на ответника, че това обезщетение е прекомерно защото както стана ясно, то е в по-нисък размер от средните пазарни цени за отстраняване на щетата.

С оглед на изложеното съдът споделя изводите на районния съд, че е настъпил застрахователен риск (ПТП, реализирано вследствие попадане на процесния автомобил в необозначено и необезопасено препятсвие на пътното платно), носен от ищеца, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът е заплатил на увреденото лице обезщетение в размер, който е помалък от стойността на действителните вреди по отношение на застрахованото МПС. Налице е основание за възникване на регресното право.

Обемът на суброгационното право включва както правата срещу физическото лице – пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД срещу лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия – в този смисъл р. V от ППВС № 7/4.10.1978 г.

Отговорността е по чл. 49 ЗЗД, доколкото се твърди нарушение на предписано правило (неподдържане на пътя в изправност) и вредата не следва от обективното качество на вещта.

Според правилото на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗП републиканските пътища се управляват от Агенция „Пътна инфраструктура Агенция „Пътна инфраструктура”. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗП републикански пътища са автомагистралите, скоростните пътища и пътищата от първи, втори и трети клас, които осигуряват транспортни връзки от национално значение и образуват държавната пътна мрежа. По делото не се спори между страните, че пътят, на който е било реализирано процесното произшествие, е републикански път по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата. Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗП АПИ управлява републиканските пътища, като според чл. 19, ал. 2, т. 3 от ЗП управлението на пътя включва и възлагането на дейностите, свързани непосредствено с ремонта и поддържането му, което е и една от функциите на ответника съгласно чл. 30, ал. 1 от ЗП, включително да означи съответната неравност/препятствие с необходимите пътни знаци с 4 оглед предупреждаване на участниците в движението съобразно чл. 13 от ЗДвП. В конкретния случай, доколкото на пътното платно е установено наличието на препятствие, то лицата, на които е възложено от АПИ да извършат непосредствено дейностите по ремонт и поддръжка на пътя, очевидно не са изпълнили тези дейности. В резултат на това виновно бездействие, доколкото вината се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, е причинено и процесното ПТП. Поради това на основание чл. 49 от ЗЗД възложителят на дейностите по ремонт и поддръжка на пътя – ответникът АПИ, следва да отговаря за вредите, причинени от бездействието на лицата, на които е възложил да извършат тези дейности.

Неоснователно е възражението на ответника АПИ за това, че водачът на автомобила не е съобразил поведението си на пътя с конкретната пътна обстановка, за да може да спре или да избегне препятствията на пътя, включително и това, в което е попаднал. По делото не са представени доказателства, от които да се установява това. По делото не се установи и следващото възражение на ответника, а именно, че водачът на лекия автомобил се е движел с несъобразена за пътната обстановка скорост.