Определение № 3807 от 25.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3807 гр. София, 25.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002104284 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Инпласт“ ООД, против решение № 104 от 02.08.2024 г. по гр. дело № 102/2024 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 299/2023 г. на Районен съд – Кърджали с уважен иск по чл. 50 ЗЗД на Г. К. Х. за обезщетение от 10000 лева за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ухапване от куче на дружеството на 02.12.2022 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението, при определянето на което не са съобразени всички значими обстоятелства за вида и тежестта на вредите, липсата на установени над обичайно търпените в сходни случаи, продължителността на същите, принципът на чл. 52 ЗЗД и съпричиняването на вредите по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Иска отмяна на решението и присъждане на разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с очевидна неправилност на решението при прилагане на принципа по чл. 52 ЗЗД, и с допълнителните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. За задължението на въззивната инстанция да действа като инстанция по същество, като прави собствена преценка на събраните по делото доказателства, и съответно да постанови безпротиворечиви мотиви; 2. Правилно ли е определен размерът на обезщетението за неимуществени вреди; и 3. Отговаря ли на изискванията на чл. 52 ЗЗД и 1 извършил ли е съдът съдебния контрол в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и извършил ли е съдебен контрол на решението на първата инстанция в съответствие със съдебни решения на ВКС, цитирани в неговото решение. Поддържа въпросите да са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 439 от 14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. дело № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 391 от 13.01.2012 г. по гр. дело № 201/2011 г. на ВКС, III г.о., и решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр. дело № 296/2011 г. на ВКС, III г.о.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Г. К. Х., е подала в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, в който се излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, обосновани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от съвкупната преценка на събраните доказателства, включително и свидетелски показания на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели на страните, и направено признание от ответното дружество, че на 02.12.2022 г. ищецът Г. Х. в резултат от ухапване от куче, собствено на ответника „Инпласт“ ООД, е получила травматични увреждания, изразяващи се в три разкъсно-контузни рани, довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 НК, кръвонасядания и охлузвания на кожата на лявото бедро, установени и от заключението на съдебно-медицинската експертиза, и е й причинило страдание от специфична (изолирана) фобия, т. нар. страхова невроза, и посттравматично стресово разстройство от преживения психически стрес, изразяващо се в повишена тревожност, страхови изживявания, нарушен сън, вегетативни симптоми – сърцебиене, като признаците на тази фобия са установени и към момента на приемане на експертното заключение по съдебно-психиатричната експертиза в хода на съдебното следствие, проведено от районния съд в открито съдебно заседание на 26.09.2023 г.

При така установеното и съобразяване на позициите на страните е обосновал наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество, за която е приета за спорен въпросът за размера на обезщетението за неимуществените вреди. За определянето му въззивният съд е обсъдил събраните свидетелски показания чрез разпита на свидетелите Й. Х. и С. К.. От показанията на свидетеля Й. Х. – съпруг на ищеца Г. Х., е прието за установено, че той разбрал за случилото се от нейно телефонно обаждане и когато пристигнал, видял съпругата му да плаче, а обувката й била пълна с кръв, като веднага я е 2 закарал с колата си в спешна помощ, където я прегледали и превързали, като по време на извършването им той възприел дълбоки рани от зъби на лявото й бедро в горната част.

Всеки ден, в рамките на около три месеца, правили превръзки на раните, и случилото се я е направила нервна, през нощта се събуждала внезапно, сънувала кошмари, променила се и отказвала да излиза навън, защото имало кучета. От показанията на св. С. К. е прието за установено от въззивния съд, че на 02.12.2022 г., когато се разхождали заедно с ищеца Г. Х., минавайки покрай двора на ответното дружество, внезапно били нападнати и двете от кучето в гръб, първа била нападната свидетелката, а после – ищецът Г. Х., която то ухапало в лявото бедро няколко пъти. Не са се навеждали да взимат камък, за да го замерват. След ухапването тя не била същата – преди била много засмяна, весела, а сега била тъжна, травмирана, постоянно се оплаквала, че не може да спи.

Въззивният съд е обосновал извод, че е изпълнен изцяло фактическият състав на чл. 50 ЗЗД и са установени всички негови елементи. При определяне на размера на обезщетението е обсъдено и прието за неоснователно наведеното от ответното дружество възражение по чл.

51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от пострадалата Г. Х. както поради липса на изложено в отговора на исковата молба твърдение за конкретно нейно поведение, така и поради липса на доказателства за поведение, с което тя да е съпричинила вредите. Посочено е от въззивния съд, че такова поведение не се установява от показанията на св. С. К., която е пряк очевидец и посочва за внезапно нападане в гръб от кучето, и от показанията на свидетеля Е. Е. - работник в ответното дружество, който посочвал, че най-вероятно двете жени, като видели кучето, едната от тях се навела и кучето тръгнало към тях, тъй като свидетелят изразявал само предположение и показанията му по никакъв начин не установяват коя от жените се е навела и съответно наличието на поведение на ищеца Г. Х., с което същата да е съпричинила уврежданията.

За определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивният съд е съобразил вида и характера на уврежданията – три разкъсно-контузни рани, довели до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 от НК, кръвонасядания и охлузвания на кожата на лявото бедро, страданието й от специфична (изолирана) фобия, която е резултат от ухапването от кучето, и настъпилото посттравматично стресово разстройство поради преживения от нея психически стрес, изразяващо се в повишена тревожност, страхови изживявания, нарушен сън, вегетативни симптоми – сърцебиене, а така също и установените към настоящия момент тревожност, фобийна и поведенческа симптоматика в рамките на специфичната фобия (т. нар. страхова невроза). При така изложеното и установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост въззивният съд е извел извод, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца Г. Х. неимуществени вреди възлиза в размер на 10000 лева.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се 3 изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

Поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд като инстанция по същество осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По този въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС и обжалваното въззивно решение не му противоречи. В така установената практика на ВКС и задължителните разрешения, дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи извод за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първоинстанционния съд, като съответно остави в сила или отмени – изцяло или отчасти, първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивния съд са ясни и формирани в резултат на собствената му дейност по оценка и анализ на относимите доказателства към спорния въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, по който значим е и съпричиняването на вредоносния резултат. Обсъдил е именно свидетелските показания и експертни заключения за тези релеватни за спора факти, излагайки съображения за тяхната преценка и приетото за установено въз основа на тях, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи относно наличието на съпричиняване и определянето на дължимия размер на неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с крайните решаващи изводи на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените в жалбата оплаквания, при този осъществен анализ и оценка на относимите доказателства и преценката им с позицията на страните по наведените от същите доводи и възражения, съставляват доводи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Следващите два въпроса обобщено се свеждат до съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и за задълженията на въззивния съд относно съобразяване на критериите при определяне на справедлив размер обезщетение. Във връзка с тези въпроси също не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По поставения въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, включително и посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния 4 еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, и други. Съдът дължи да обсъди и съобрази всички установени в процеса и релевантни към обезщетението факти, доводи и възражения на страните. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), отговорил е на доводите и възраженията на страните, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост и с процесуалните правила. В случая даденото от въззивният съд разрешение на този въпрос не е в отклонение от задължителната и трайно установена съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е извършил преценка на доказателствата, на конкретните обстоятелства, приети за установени по делото, на доводите и възраженията на двете страни, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Доколко фактическите и правни изводи са правилни и обосновани, дали е пълен и прецизен анализът на доказателствата – това са оплаквания по обосноваността, респ. правилността на решението, по които съдът дължи преценка само ако обжалването бъде допуснато. Доводите на касатора досежно несъобразяване с факти и обстоятелства, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата, са касационни оплаквания по чл. 281 ГПК, но не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаване на правните въпроси. Същевременно с оглед различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, посочени от касатора в изложението към касационната жалба, определените размери на обезщетенията по посочените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне обезщетението по настоящото дело.