Решение № 2666 от 30.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2666 гр. София, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100513240 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 12308 от 12.07.2023 г., постановено по гр. д. № 10421/2022 г. на Софийски районен съд, 151-ви състав, е отхвърлен предявеният от Г. Е. Я. срещу „Креди Йес“ ООД иск с правно основание чл. 143 ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД за пизнаване за нищожен като противоречащ на закона и на добрите нрави на договор за предоставяне на паричен заем № 608660 от 17.02.2020 г., сключен между Г. Е. Я. и „Креди Йес“ ООД.

Със същото решение е отхвърлен и предявеният от Г. Е. Я. срещу „Креди Йес“ ООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1059,78 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договор за предоставяне на паричен заем № 608660 от 17.02.2020 г., тъй като уговореният размер на ГПР многократно надвишава максималния размер, предвиден в ЗПК.

Съобразно изхода на спора с решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 77 ГПК Г.

Е. Я. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд разноски за експертиза в размер на 200 лева.

В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца Г. Я., подадена чрез адв. Н. Р., в която са 1 изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Според въззивника неправилно районният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни, въпреки заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), видно от което реалният размер на годишния процент на разходите (ГПР) с включена дължаща се сума по неустойка е 207,94 %. В тази връзка излага, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл.

11, ал. 1 на Закона за потребителския кредит (ЗПК), вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Намира, че не е ясно как е формиран ГПР от 49,89 % и какво друго е включено в него извън фиксирания годишен лихвен процент. Намира, че в общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК категорично следва да бъде включена и сумата по неустойка, предвидена в процесния договор за кредит, а доколкото същата не е включена в ГПР, то следва да се приеме, че е налице нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В жалбата са изложени и подробни съображения досежно неравноправния характер на клаузата в договора, с която е уговорено, че кредитополучателят следва да предостави обезпечение. Намира, че така въведените условия за вида обезпечение и задължителното одобряване от кредитодателя на практика правят заплащането на сумата по неустойка задължително условие за отпускане на кредита, поради което счита, че същите противоречат на добрите нрави и представляват неравноправна клауза в договор по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Поради изложените съображения е отправена молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което исковите претенции да бъдат уважени.

Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемия на 22.10.2023 г., предвид което срокът за депозиране на отговор е изтекъл на 06.11.2023 г. (по арг. от чл. 60, ал. 6 ГПК). Следователно депозираният на 10.11.2023 г. отговор от насрещната страна „Креди Йес“ ООД е извън срока по чл. 263 ГПК и не следва да бъде вземан предвид.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че в останалата обжалвана част решението е валидно и допустимо.

Същото обаче е неправилно поради следните съображения:

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове 2 със следната правна квалификация: по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 1 – за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № 608660 от 17.02.2020 г., сключен между „Креди Йес“ ООД и Г. Е. Я.; по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Креди Йес“ ООД да заплати на Г. Е. Я. сумата от 1059,78 лв., представляваща недължимо платена сума над предоставената по договора главница.

За да бъде уважен искът по чл. 26 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между него и ответника договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание.

За да бъде уважен искът по чл. 55 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане на исковите суми в полза на ответника на основание процесния договор. В тежест на ответника е да докаже наличие на основание за получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия кредит в размерите на така извършеното плащане.

По делото не е спорно, че между страните е сключен договор за заем № 608660 от 17.02.2020 г., по силата на който ответникът „Креди Йес“ ООД е предоставил на Г. Е. Я. сумата от 3000 лв. срещу насрещното задължение на последния да върне заетата сума на 18 равни месечни вноски, всяка от които по 361 лв.

Процесният договор има характеристиката на такъв за потребителски кредит (чл. 9, ал. 1 ЗПК), а длъжникът – качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията, установени с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, за спазването на които съдът следи служебно.

Макар районният съд на основание чл. 190 ГПК да е задължил ответника да представи в оригинал или в официално заверен препис процесния договор за паричен заем, същият не е сторил това. При това положение неизпълнението на това му задължение следва да бъде преценявано съобразно разпоредбата на чл. 161 ГПК.

Въпреки че договорът за заем не е представен по делото, това не препятства съда да прецени дали същият противоречи на закона или на добрите нрави, доколкото в хода на първоинстанционното производство е допусната ССчЕ, вещото лице по която е работило въз основа на процесния договор, предоставен от ответника. От неоспореното заключение по експертизата, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че в чл. 3 от договора е посочено, че срокът на заема е 18 месеца, като с дължат 18 месечни вноски в размер на 224,26 лв., платими на 17-о число, а общата сума плащания за главница и лихва е в размер на 4036,62 лв. при месечен лихвен процент 3,33 % и посочен ГПР 48,213 %. Вещото лице посочва още, че съгласно чл. 8 от договора, ако заемателят не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, дължи на заемодателя неустойка в размер на 2461,38 лв., като месечната вноска, заедно с неустойка възлиза на 361 лв. Според вещото лице ГПР, 3 изчислен вземайки предвид всички дължими суми по договора (възнаградителна лихва и неустойка) и използвайки нормативно установената формула в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, е в размер на 207,94 %.

Според настоящия съдебен състав уговорката за неустойка за непредоставяне на обезпечение е нищожна, както и неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на обезпечение. С оглед на това неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не съответства на последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.

Съдът намира, че в случая с уговорената неустойка се цели и заобикаляне на законово предвидения максимален размер на ГПР съгласно чл.

19, ал. 4 ЗПК, след като съгласно заключението на ССчЕ ГПР на процесния договор възлиза на 207,94 %. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която има императивен характер, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Следователно лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл.

19, ал. 5 ЗПК.

Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не съответстват на изискуемото съдържание по т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин – идентичен с чл. 10,, пар. 2 буква „ж“ от Директивата. Според Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, т. 2 член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените 4 разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Националната правна уредба – чл. 22 ЗПК, предвижда, че ако това изискване не е спазено, договорът е недействителен.

В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР от 48,213 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено. В същото време обаче не може да се направи извод кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. При договорените параметри, месечното задължение по изплащане на кредита (кредит в размер на 3000 лв.), заедно със задължението по неустоечната клауза възлиза на 361 лв. От изложеното може да се направят следните изводи в нарушение на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: ГПР не е ясно посочен; ГПР не е и коректно посочен – не включва таксата, дължима по неустоечната клауза от договора.